/По книгата на Виктор Франкъл „Човекът в търсене на смисъл“/

Виктор Франкъл е австрийски психиатър и невролог, създател на логотерапията – лечение чрез намиране на смисъла в живота, което се съсредоточава върху духовните измерения на човешката личност и съществуване. Той е основоположник на т.нар. Трета виенска школа в психотерапията. За разлика от първите две школи – на Фройд и Адлер, които смятат, че човешкото поведение се ръководи или от волята за удоволствия и приспособяване към средата, или от волята за власт, логотерапията разкрива, че първичната мотивация в човешкия живот е волята за смисъл. Според логотерапията стремежът на човека да намери смисъл в своя живот е негова първична мотивираща сила, а не “вторична рационализация” на инстинктивните нагони.

През Втората световна война Франкъл преминава през няколко концентрационни лагера, където загубва родителите си, брат си и жена си. Това, което преживява в нацистките лагери, още повече засилва убежденията му в основните принципи на логотерапията:

„Смея да твърдя, че на света няма нищо, което така ефикасно да помага на човек да оцелее, дори в най-тежки условия, както убеждението, че неговият живот има смисъл. Има много мъдрост в думите на Ницше: „Онзи, който има защо да живее, може да мине с почти всякакво как.“ В тези думи виждам мото, което остава вярно за почти всяка психотерапия. В нацистките концентрационни лагери човек можеше да стане свидетел как най-способни за оцеляване бяха онези, които знаеха, че им предстои да изпълнят някаква задача.“

В търсене на щастието

За европееца една от характеристиките на американската култура е, че отново и и отново човекът бива командван и му се заповядва да бъде щастлив. Но щастието не може да се преследва, то трябва да последва. Човек трябва да има причина да бъде щастлив. Както виждаме, човешкото същество не преследва щастието, а по-скоро търси причина да бъде щастливо, не на последно място чрез реализиране на потенциалния смисъл, заложен, но непроявен в дадена ситуация. Тази потребност от причина е сходна и с друг специфично човешки феномен – смеха. Ако искате някой да се смее, трябва да му разкажете смешка. По никакъв начин не можете да предизвикате смеха му, като го подтиквате или карате да се смее. Когато човек търси самото удоволствие, по скоро разваля забавата. Или казано по друг начин, човек трябва да търси основание да бъде щастлив, смисъл на живота, който да го направи щастлив, а не щастие само по себе си.

Смисъл в страданието

Зависимо ли е човешкото същество от средата, в която съществува? Не съществува ли духовна освободеност по отношение на поведението и реакциите във всяко едно обкръжение? Ами човешката свобода?  Дали не е вярна теорията, която иска да ни убеди, че човек не е нищо повече от продукт на множество условия и фактори на заобикалящата го среда, били те от биологично, психологично или социално естество? Нима човек е техен случаен продукт? Може ли човек да контролира реакциите си в  условия на пълна безизходица, дори в условията на полския нацистки концентрационен лагер Освиенцим?

Реакциите на лагерниците спрямо уникалния свят на концентрационния лагер изпълнен с мъчения, унижения, глад и къртовски труд доказват, че човек може да избегне въздействието на обкръжението си. Съществуват достатъчно примери, често от героично естество, които доказват, че апатията може да бъде превъзмогната, а раздразнителността – потисната. Човек може да съхрани следа от духовна свобода, от независимост на ума дори в такива ужасни условия на физически и психически стрес.

Ние, живелите в концентрационни лагери, си спомняме хората, които обикаляха бараките да утешават другите и им даваха последното си парче хляб. Може да бяха малцина на брой, но те са достатъчно доказателство, че на човека може да се отнеме всичко освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път.

А там винаги трябваше да правиш избор. Всеки ден, всеки час предлагаше възможност да вземеш решение дали ще се подчиниш или не на онези сили, заплашващи да те лишат от самата ти същност, от вътрешната ти свобода, решение, което определяше дали ще станеш или не играчка на обстоятелствата, след като си се отказал от свободата и достойнството си, за да бъдеш потопен в калъпа на типичния лагерник. Въпреки условията на недоспиване, недостиг на храна и различни проявления на психичен стрес да предполагат, че лагерниците следва  да реагират по определен начин, при извършени наблюдения става ясно, че това каква личност ще стане клетникът е резултат от вътрешното решение, а не само от влиянието на лагера. Следователно всеки човек по принцип, дори при такива обстоятелства, може да реши какво ще стане от него – в интелектуално и духовно отношение. Той може да съхрани човешката си доблест дори в концентрационен лагер. Достоевски е казал: „Има едно нещо, от което се страхувам: да бъда недостоен за страданията си.“ Тези думи често ми идваха наум, след като опознах онези мъченици, чието поведение в лагера, чиито страдания и смърт свидетелстваха за факта, че последната вътрешна свобода не може да бъде загубена. Може да се каже, че те бяха достойни за своите страдания; начинът по който ги понасяха, бе истинско духовно постижение. Тъкмо тази духовна свобода, която не може да бъде отнета, дава смисъл и цел на живота в условията на голямо страдание. Тогава когато творческият живот, чрез който хората реализират себе си, или живота в наслада са недостъпни. Но истината е, че не само творчеството и насладата са значими, дори и да биха били достъпни. Ако има смисъл в живота изобщо, то трябва да има смисъл и в страданието. Страданието е неотделима част от живота, дори само като съдба и смърт. Без страдание и смърт  човешкият живот не е цялостен.

Начинът, по който човек приема своята съдба и произхождащото от нея страдание, начинът, по който носи кръста си, му дава изобилни възможности – дори при най-трудни обстоятелства – да придаде по-дълбок смисъл на живота си. Той може да остане смел, доблестен и щедър. Или в горчивата борба за самосъхранение може да забрави човешкото си достойнство, да стане животно и нищо повече. Тук се крие шансът на човека да използва или да отхвърли възможността да придобие морални ценности, която трудната ситуация му предоставя. И това решава дали той е достоен за своите страдания или не.

Не смятайте, че тези разсъждения не са от мира сего и са твърде отдалечени от реалния живот. Вярно е, че само малцина са способни да се домогнат да такива високи морални измерения. Малцина измежду лагерниците запазиха вътрешната си свобода и постигнаха онези ценности, които им предостави тяхното страдание, но дори един такъв пример е достатъчно доказателство, че вътрешната сила на човека може да го издигне над външната му участ. Човек и днес навсякъде се сблъсква със съдбата, с шанса да постигне нещо чрез собственото си страдание.

За нуждата от вътрешен контрол

Психологическите наблюдения върху лагерниците показват, че само хора, които допускат да отслабне вътрешния контрол върху моралната и духовната им същност, ставаха впоследствие жертва на израждащото влияние на лагера (на обкръжаващата среда).  Тогава възниква въпросът как би могъл или трябва човек да изгради необходимия вътрешен контрол? Бивши лагерници, когато пишат и разказват своите преживявания, са единодушни, че най-смазващото въздействие от всичко е имало неведението относно срока на престоя. Всъщност продължителността на престоя не само беше неопределена, но и неограничена. Добре известен психолог изследовател е посочил, че животът в концентрационния лагер може да се нарече условно съществуване. Ние можем да разширим това определение – условно съществуване с неизвестен предел. С постъпването в лагера  в съзнанието на хората настъпваше промяна. С края на несигурността идваше несигурност за края. Беше невъзможно да се предскаже дали и кога тази форма на съществуване ще свърши, ако изобщо свърши.  Латинската дума finis има две значения: край, финал или цел, която трябва да се постигне. Човекът, който не може да види края на своето условно съществуване, не е способен да се насочи към крайна цел на своя живот. Той спира да живее за бъдещето. В резултат цялата структура на вътрешния му живот се променя, появяват се признаци на упадък, познати от други сфери на живота. Безработният например е в сходно положение. Съществуването му е условно и в известен смисъл той не може да живее за бъдещето и да се стреми към някаква цел. Изследвания, проведени с безработни миньори, показват че те страдат от особен вид деформация на времето – вътрешното време – като резултат от безработицата. Лагерниците също страдаха от това странно „преживяване за времето“. В лагера малък времеви отрязък, изпълнен с часове тормоз и умора, изглеждаше безкраен. По-голям период – да кажем седмица – сякаш минаваше бързо. Човек, който се оставяше да западне, тъй като не виждаше никаква бъдеща цел, биваше погълнат от миналото. Но в отнемането на реалността на настоящето се криеше определена пропаст. Лесно започваха да пренебрегват възможностите за подобряване лагерния живот, които действително съществуваха. Приемане на този вид условно съществуване като нереално, само по себе си беше важна причина лагерниците да губят контрол  върху живота, в известен смисъл всичко ставаше безсмислено. Тези хора забравяха, че често тъкмо такива извънредно трудни външни условия дават на човека възможността духовно да надрасне себе си. Вместо да приемат лагерните тегоби като проверка на своите вътрешни устои, те не гледаха сериозно на живота си и го презираха като нещо без значение. Предпочитаха да затворят очи и да живеят в миналото. Животът за такива хора ставаше безсмислен. Естествено само някои бяха способни да достигнат забележителни духовни висоти. На малцина бе даден шансът да постигнат човешко величие въпреки привидния си житейски крах и смърт – завоевание, което не биха осъществили при обикновени обстоятелства. Човек можеше да спечели победа от тези преживявания, превръщайки живота си във вътрешен триумф, или да пренебрегне предизвикателството и просто да вегетира, както сториха мнозинството от лагерниците.

В търсене на цел

Всеки опит за борба с психопатологичното въздействие на лагера върху клетника чрез психотерапевтични или психохигиенни методи трябва да има за цел да му даде вътрешна сила, като му посочи предстояща цел, към която да се стреми. Някои от лагерниците инстиктивно се опитваха да си намерят такава цел. Една от особеностите на човека е, че може да живее само като гледа към бъдещето –  sub specie aeternitatis (от гледна точка на вечността – израз, употребен за първи път от Спиноза). И в това е спасението му в най-трудните моменти от неговото съществуване, макар че понякога трябва принудително да настрои ума си за тази задача. Лагерникът, загубил вяра в бъдещето – своето бъдеще, бе обречен. Със загубата на вяра в идното той губеше духовните си устои. Оставяше се да западне и го обземаше физическо и психическо разложение. Обикновено това ставаше изведнъж, под формата на криза, чиито симптоми бяха познати на опитния лагерник. Всички се страхувахме от този момент – не за самите нас, а за нашите приятели. Обикновено всичко започваше някоя сутрин с отказ на лагерника да се облече и да се измие и да излезе на плаца за развод. Нито молби, нито удари, нито заплахи даваха резултат. Той просто си лежеше, едва помръдвайки. Ако тази криза бе причинена от болест, той отказваше да бъде заведен в къта за болни или да направи каквото и да е , за да си помогне. Просто се предаваше. Онези, които знаят колко тясна е връзката между състоянието на човешкото съзнание – неговата смелост и надежда или липсата им – и състоянието на телесния имунитет, ще разберат, че внезапната загуба на надежда и кураж могат да имат смъртоносен ефект. Смъртността в лагера през седмицата между Коледа на 1944 и настъпването на новата 1945 година се увеличи повече от когато и да било. По мнението на главния лекар  причината за това не се криеше в по-трудните работни условия, нито във влошаването на хранителните продукти или в промяната на времето, или в нови епидемии. Просто голяма част от лагерниците живееха с наивната надежда, че за Коледа отново ще си бъдат у дома. С изтичане на времето и при липсата на обнадеждаващи новини те губеха кураж и бяха завладявани от разочарование. Това оказа опасно въздействие върху съпротивителните им сили и голям брой от тях умираха.

Всеки опит за възстановяване на вътрешната сила на човек в лагера трябваше най-напред да се основава на някаква бъдеща цел. Думите на Ницше „Този, който има защо да живее, може да мине почти с  всякакво как“ можеха да бъдат водещо мото на всички психотерапевтични и психохигиенни усилия, насочени към лагерниците. Винаги когато имаше възможност за това, някой трябваше да им даде едно защо – една цел – за техния живот, за да им влее сили да понесат жестокото как на тяхното съществуване. Горко на онзи, който не виждаше вече смисъл в своя живот, не виждаше цел и предназначение и следователно нямаше защо да продължава. Той скоро биваше загубен. Типичният отговор, с който такъв човек отхвърляше окуражаващи доводи, бе: „Не очаквам повече нищо от живота“. Какво можеше да му се отговори?

Това, от което истински се нуждаехме, бе основна промяна в отношението ни към живота. Трябваше да научим себе си, а след това и отчаяните хора, че от истинско значение е не какво ние очакваме от живота, а какво животът очаква от нас. Трябваше да спрем да мислим за смисъла на живота, а да помислим за себе си като за онези, пред които животът всеки ден и час поставя въпроси. Отговорът ни не трябваше да се изразява в разговори и съзерцание, а в правилно действие и правилно поведение. В крайна сметка да се живее означава да се поеме отговорност за намиране на правилния отговор на проблемите и да се изпълнят задачите, които животът постоянно поставя пред всеки индивид. Живот не значи нещо смътно, а реално и конкретно, така както  са реални и конкретни житейските  задачи.

Душевното здраве се основава на известно напрежение между вече постигнатото и това, което още предстои да бъде осъществено

Със сигурност търсенето на смисъл на живота може да  предизвика по-скоро вътрешно напрежение, отколкото вътрешно равновесие. Но тъкмо това напрежение е неотменима предпоставка за психично здраве. Смея да твърдя, че на света няма нищо, което така ефикасно да помага на човек да оцелее, дори в най-тежки условия, както убеждението, че неговият живот има смисъл. В нацистките концентрационни лагери човек можеше да стане свидетел как най-способни за оцеляване бяха онези, които знаеха, че им предстои да изпълнят някаква задача. До същите изводи стигат и други автори на книги за концентрационни лагери, а също и психологически проучвания в японски, севернокорейски и северновиетнамски военнопленнически лагери.  Що се отнася до мен самия, при изпращането ми в лагера в Освиенцим ми бе конфискуван готов за публикуване ръкопис (това бе първата версия на моята първа книга за логотерапията – лечение чрез търсене на смисъл в живота). Със сигурност моето дълбоко желание да напиша наново този текст ми помогна да оцелея в суровите лагери.

И тъй, става видно, че душевното здраве се основава на известно напрежение между вече постигнатото и това, което още предстои да бъде осъществено, или разликата между онова, което човек е, и онова, което трябва да стане. Това напрежение е присъщо на човешкото същество и поради това е необходимо за психическото благополучие. Затова не трябва да се колебаем да предизвикваме онзи, който има да осъществи смисъл. По отношение на психическата хигиена смятам за опасен погрешния възглед, че това, от което човек се нуждае на първо място, е равновесие, или както се нарича в биологията – хомеостаза, тоест състояние без напрежение. Това, от което човек наистина се нуждае, не е безметежно състояние, а по-скоро стремеж и борба за смислена цел, свободно избрана задача. Той се нуждае не от снемане на напрежението на всяка цена, а от призоваване на потенциален смисъл, очакващ да бъде осъществен от него. Човек се нуждае не от хомеостаза, а от онова, което аз наричам ноодинамика, тоест от екзистенциална динамика в поле на напрежение, като единият полюс представлява смисълът, който трябва да бъде осъществен, а другият – човекът, който трябва да го осъществи. И тъй ако терапевтите искат да подхранят психичното здраве на пациентите си, те не трябва да се страхуват да създадат разумно по сила напрежение чрез преориентиране към смисъла на човешкия живот. Там, където липсва осъзнат смисъл и цел на живота, хората имат усещането за вътрешна празнота, изпадат в ситуация на т.нар. екзистенциален вакуум.

За екзистенциалния вакуум

Широко разпространени явления като депресия, агресия и пристрастяване, остават необясними, ако не разпознаем екзистенциалния вакуум в основата им. Те се отнасят и за кризите на пенсионерите и на остаряващите. Той много често се проявява чрез различни маски и прикрития. Понякога фрустрираната воля за смисъл се компенсира посредством волята за власт, включително в най-примитивната й форма – желанието за пари. В други случаи мястото на разстроената воля за смисъл се заема от желанието за удоволствие. Ето защо екзистенциалното разстройство често води до сексуална компенсация. При екзистенциален вакуум сексуалното либидо се развилнява.

Отговорността  като отговор

Когато говорим за смисъла на живота, човек не би трябвало да пита какъв е смисълът на неговия живот, а по-скоро да приеме, че той е запитаният. Или иначе казано – животът задава въпрос на всекиго и той може да му отговори единствено отговаряйки за своя собствен живот, т.е. на живота може да се отвърне само като се поеме отговорност. И тъй, логотерапията  вижда в отговорността самата същност на човешкото съществуване. Задачата на всеки е неповторима, както и специфичната му възможност да я превърне в дело.

Свръхсмисълът

Когато говорим за смисъл на човешкия живот, има и още едно понятие – свръхсмисъл. Този върховен смисъл неизбежно надхвърля ограничените интелектуални възможности на човека. Той е свързан със живота след смъртта, където смъртта е само преминаване.

vremeto01

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0