Трансцендентната наука и догмата за “единствената” реалност

В свят, в който усещането за сигурност все повече намалява, хората все по-често си задават въпроса – случайни ли са събитията около нас или всичко е плод на определени закономерности?

В последните сто и повече години в научния свят (особено всред физиците и философите) се борят две гледни точки за света – детерминизмът и стохастичността (случайността). Според защитниците на детерминизма всичко в света се подчинява на причинно-следствени връзки (закономерности), които подлежат на рационално изследване и формализиране. Към привържениците на това мислене се числят много учени от т.нар. епоха на „просвещението“, наред с основоположника на класическата механика Исак Нютон, а в по-ново време – и Алберт Айнщайн. С развитието на квантовата механика обаче изследователите се натъкват на явления, които не се вписват в рамките на класическите физични закони и дори изглежда, че няма точни причини за случването им, а са плод на случайност. В началото на 20 в. например квантовият модел на атома допуска, че положението на електрона в електронната обвивка не може да бъде определено със сигурност, а за неговата близост до ядрото може да се „гадае“ с някаква степен на вероятност (определена от т.нар. „вълнова функция“). Оттогава насам понятията “случайност” (стохастичност) и “вероятност” навлизат с гръм и трясък в “строгата” физична наука и причиняват шок у мнозина нейни представители, както и у самия Айнщайн. Известна е неговата реакция на статията на Макс Борн (интерпретираща от вероятностна гледна точка гореспоменатата “вълнова функция”), в която казва прочутото: “Бог не играе на зарове”.

Бог със сигурност не е абдикирал от управлението на своето Творение, но въпросът е каква е природата на това, което наричаме “случайно”, и дали зад него не стоят закономерности, които са различни от познатите ни?

До интересни изводи се достига, когато към тези въпроси и проблеми се погледне през призмата на трансцендентната наука. Т-науката представлява сравнително нова концепция и същевременно интердисциплинарен подход, която разглежда Човека и Света като многоизмерни явления и изследва връзките и начините за “трансцендиране” между различните измерения (реалности). Основен принос за развитието на тази наука има българинът д-р Стефан Гайд.

Д-р Гайд обяснява, че „според трансцендентната аналитична теория Човешкото Същество е едно мулти-дименсионално (много-измерно) явление (битие, присъствие) по своята структура и екзистенция (съществувание). Първо и основно следствие от това е основополагащото правило, което постулира, че човешкият потенциал по дефиниция е мулти-дименсионален (много-измерен). Това означава, че проявеното му историческо (биографично) настояще е само едно от многото възможни явления (битиета) на същото.[1]“ От този цитат могат да се изведат два важни принципа на T-науката:

  • Светът, както и човекът, са многоизмерни и не съществува единствена “реалност”;
  • Човек не е затворен само в едно измерение, но е свободен да избира в каква реалност да живее;

Тези принципи могат да се приложат във всяка една област на науката и съответно да я превърнат в „трансцендентна“ – т.е такава, която търси връзките и преходите между измеренията. Ако ги приложим към физиката и гореописаното противоречие, можем да приемем, че измерението на материалните (твърди тела и флуиди) е различно от квантовото измерение, където частиците имат енергия и маса, но са с пренебрежимо малки размери (кварките например имат нулев радиус) и за разлика от “големите” тела не подлежат на едновременно измерване на скоростта и местоположението (принцип на Хайзенберг). Тогава не бива да считаме за задължително законите, важащи в едното измерение (Нютоновите принципи например), да са валидни и в другото. Затова и местоположението на електрона в атомната обвивка може би не е плод на случайност, а резултат от закономерност, която обаче не познаваме. Впоследствие математиците развиват цял нов инструментариум, с който да опишат такъв тип “закономерности”, който днес е известен като “Теория на вероятностите”.

Примери за реалности, в които важат различни закони, могат да бъдат открити и в икономическата наука, особено що се отнася до последното десетилетие. Икономиката винаги е била гледана с подозрение от занимаващите се с точни науки заради голямата степен на неопределеност и непредсказуемост на процесите, с чието описание тя се занимава (което е малко странно, знаейки, че нито физиците са единодушни относно произхода и развитието на вселената, нито лекарите знаят какъв е произходът и лечението на автоимунните заболявания например…). Наличието на взаимни влияния между икономическите агенти, както и закономерности при протичането на процесите е очевидно, но основната трудност при изследването им произтича от „стохастично-детерминистичната“ природа на тези закономерности. „Стохастично“ не в най-тесния, вероятностен смисъл на тази дума, а с оглед на предварителната несигурност относно това кой точно от всички логично-звучащи механизми би сработил в конкретния случай. Защото зад механизма, който очакваме да се задейства, може да стои стройна и аргументирана икономическа теория и пак в реалността (конкретното състояние на света) да не се случи нищо подобно. Както в областта на физиката досега няма установена “теория на всичко” (въпреки гръмкото заглавие на книгата на Стивън Хокинг, а и опитите на самия Айнщайн преди това), така и в икономиката е странно да се очаква една теория да обясни механизмите във всички възможни състояния на стопанството и обществото. Точно съзнанието на личностите, изграждащи това общество, и тяхната свободна воля, с която могат да избират да се държат както рационално, така и ирационално, се явява сериозно препятствие за прилагане на чисто детерминистичен подход в икономическата наука. Но въпреки това опитите продължават – актуален пример е настоящата експанзионистична политика на централните банки на повечето развити страни, която увеличавайки паричната маса, цели насърчаване на потреблението и кредитирането, понеже “така казват учебниците”. Засега тази политика или няма резултат, или той е крайно незадоволителен – в САЩ например въпреки “излетите” трилиони долари вече години поред икономиката не може да надскочи ръст от 2%, а в Европа ръстът е още по-анемичен. Една възможна причина за това е, че между състоянието на икономиката, в която са се развили теориите, подкрепящи тази политика, и икономиката днес има съществени разлики – като почнем от високите технологии, глобалната свързаност и стигнем до свръх-задлъжнялостта, една от сериозните болести на съвременната финансова система. Казано по-просто – днес се намираме в друга икономическа реалност и не е странно, че в нея не важат същите закони, които са важали преди 50 г. например. В този смисъл една от най-важните задачи на икономическата наука се оказва точното определяне (диагностициране) на състоянието на икономиката/света и впоследствие определяне на мерките, които да задействат необходимите (релевантни за това състояние) механизми.

Същото в голяма степен важи и за всяка една научна област, стига изследователят наистина да търси Истината, а не просто да се опитва да докаже тясната си теорийка. Самият Макс Планк, един от бащите на квантовата механика, признава, че дълги години се е опитвал да примири новата теория с класическата физика, докато накрая приеме факта, че те касаят различни реалности и не могат да се обединят. И добре, че проявява достойнството и смирението да направи този избор, защото в противен случай може би нямаше днес да знаем името му…

Някои учени обаче, не правят такъв избор, а подхождат догматично към своите и на колегите си изследвания. “Догматичната наука” може да бъде разпозната по склонността за представяне на конкретното за дадения момент и проблем откритие (откровение) като единствено вярно и валидно винаги – за всяко време, ситуация и човек. Догматикът разсъждава по криворазбран “метод на индукция[2]”, а именно – че щом някакъв извод е верен за неговия казус, експеримент или наблюдение, то той със сигурност важи и в областта на неговия колега, а от там – и навсякъде.

С други думи казано, догматикът е вид егоцентрик – човек, който счита, че няма друга гледна точка освен неговата, друга логика освен неговата и в крайна сметка – друга реалност освен тази, в която той живее. Интересно е, че от тази болест не били застраховани дори личности с безспорен принос към науката като прочутия физик лорд Келвин например, който заявявал, че по-тежките от въздуха апарати (като съвременните самолети например) са невъзможни за построяване и че бъдещите учени няма да има с какво да се занимават, тъй като всичко важно е вече открито… Ръдърфорд пък, въпреки че лично “разбил” ядрото на атома, смятал, че не може да бъде създадена атомна бомба. За съжаление и днес има много примери на хора с научни претенции, толкова заслепени от значимостта на собственото си откритие, че не допускат съществуването на нещо по-задълбочено, камо ли по-различно от него.

Ако трябва да обобщим казаното дотук – детерминираност има, но всяка закономерност/закон е условна на състоянието на света (реалността), в която се намираме, и за всяка реалност важат нейните собствени закони.

Защо в крайна сметка е толкова важно да се разобличава голямата лъжа, че има една единствена реалност за всички хора? Защото възприемането на тази погрешна мисловна парадигма води до вредни последствия върху активността, избора и в крайна сметка личността на човека. Нека разгледаме два най-общи случая – вяра в реалност, която е “лоша” за всички, и в такава, която е “добра” за всички. Аргументи за първия тип “вяра” могат лесно да се открият, например в медийния новинарски поток, който постоянно ни залива с внушения, че светът е лош и злото, случило се на непознатия, утре може да се случи и на нас. Тоест, че ние сме само безпомощни пионки в общата за всички “жестока действителност”, от нас не зависи нищо и единственото, което можем да направим, е да се скрием надълбоко в черупката си. Да, човек вероятно не може да промени глобалната политика или проблема с глада в Африка например, но това не значи, че няма власт над собствения си вътрешен свят, а и до голяма степен над средата, в която живее. Точно тази активност към своя “микрокосмос” губи този, който се остави да бъде погълнат от мисли и тревоги за глобалната реалност, над която обикновено наистина няма влияние. Всъщност понякога способността за избор и действие в конкретния заобикалящ свят на индивида бива изместена от вербална псевдо-активност (приказки на масата или в кафенето) точно спрямо проблеми, над които той определено няма контрол. Още по-вреден аспект на тази лъжа е, че понеже “всички са маскари”, то и конкретният човек не може да е различен от масата и трябва да се примири с “неизбежните” компромиси с принципите и съвестта си.

Другият тип “вяра” – наивно-тийнейджърската представа за добрия към всички свят, също е вредна, защото кара човека да мисли, че “заслужава” всичко и желаните от него блага просто му се полагат. Тази мисловна нагласа убива благодарността в човека, а също така му пречи да възприеме и прилага принципа на “сеенето и жъненето”, тоест, че за да получиш добро, трябва първо да си посял добро.

Пряко следствие от възприемането и на двата вида от гореописаните внушения е, че човек изгубва мотивация, а в един момент и способност да упражнява свободната си воля. Защото какъв е смисълът да направиш избор, различен от избора на другите, ако мислиш, че накрая животът ти пак ще бъде като техния… За съжаление, макар и човекът да е сътворен свободен да избира, то малцина днес упражняват воля в търсене на свобода от догмите на “Системата”. Защото наистина воля е нужна, за да се съпротивиш на течението и да извоюваш личностната си свобода.

Приемайки, че има единствена реалност, човекът рискува да стане “едномерен” и да не успее нито да види, нито да използва потенциалите си. И още по-лошо – той задължително попада в безизходица и е принуден да върши неща против принципите си и дори против желанията си понякога. Това е така, защото често пъти разрешението на важни за нас проблеми просто не е в тази реалност… Звучи абстрактно, но на практика е математически факт – съществуват примери, които ясно показват, че решението на един проблем, неразрешим в дадено пространство, се намира в пространство от по-висок порядък. Една простичка илюстрация за това е задачката-гатанка, за четиримата човека, които влезли в морето, застанали на 10 метра разстояние всеки от всеки и стояли така 15 минути. Въпросът е – ако трима от тях са облечени с бански, как е облечен четвъртият? Разковничето за решение на задачата е да се намери начина на подредба на хората – тоест каква фигура са образували, защото в равнината (2-мерното пространство) такова разположение на четири точки е невъзможно. Напълно възможно е обаче такава фигура да се намери в 3-мерното пространство и тя е правилната триъгълна пирамида. Тоест четвъртият човек не е бил на повърхността на водата, а под нея, и понеже е стоял 15 мин., значи трябва да е бил с акваланг…

Дори ако навлезем в по-сериозната математика, ще намерим теорема, която твърди, че ако две множества от точки в равнината не могат да бъдат разделени с линия, то със сигурност съществува n-мерно пространство, в което те могат да бъдат разделени (с хипер-равнина/равнина), стига на всяка точка да се приложи трансформация, известна като Гаусово ядро.

Тоест решение винаги има, но трябва да се достигне (трансцендира) до неговото измерение (реалност).

И накрая, за да не станем догматици, докато се борим с догматизма, трябва да признаем, че все пак единствена реалност съществува… Това е първичната Божествена реалност, която се фрагментира на множество субективни “частни” реалности, и Нейните закони се проектират по различен начин във всяка една от тях. Защото както светлината се разлага на различни цветове, така и Вездесъщият не присъства по един и същ начин навсякъде и не се проявява еднакво във всички човешки съдби…

Иво Хубанов

[1] Цитат от „Тракийското писмо декодирано I“.

[2] Метод, който извлича някаква принципна закономерност от конкретни частни случаи.

 

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0