Традициите – народно поверие или голямо суеверие (част 2): А сега накъде?

Днес, ако и да живеем комфортно, в различни удобства и добре нахранени, имаме същата архетипна нужда от духовната сила на корена си!

В първата статия, озаглавена „Традициите – народно поверие или голямо суеверие“, писах относно опазеното или по-скоро неопазеното в българската традиция. Без излишен патос, разбира се, защото формата и действието в народните обичаи са имали своето предназначение във времената, към които са се отнасяли. Днес реалността е друга и отнoсно разликата е добре да размишляваме. В различните времена и формата, и действието са се променяли, при това не от мода, а от нужда. Онова обаче, което винаги е оставало константа, неподвластна на времето, е целта, идеалът, смисълът, духът на фолклора. Формата и действието са само подобаващата дреха, обличана за конкретния повод. Днес, когато говорим за автентичност в което и да е проявление на традицията – било песен, танц, облекло или друго, – е добре да сме наясно, че не буквалното пресъздаване на който и да е елемент прави труда ни автентичен и смислен, а опазването именно на тази константа, задвижвала нашите предци при създаването на онова, което бихме искали да възстановяваме.

Не бива обаче да подминаваме съществуващия и днес модел на древните ни традиции, подведени от носталгията по отминалото. Да, днес времената са други, нравите са други, логиката е различна, но това означава ли, че безвъзвратно сме ампутирали духовните основания на нашата фолклорна традиция? Позволете ми да не се съглася. Ако не можем да разпознаем едно нещо между много други, значи ли, че нещото го няма? Разбира се, че не. Днес, ако и да живеем комфортно, в различни удобства и добре нахранени, имаме същата архетипна нужда от духовната сила на корена си! В дните на робството нужда ни се е налагало да пазим и практикуваме народното познание повече от всякога и това наистина ни е съхранило като народ. Но високотехнологичната личност не е по-малко роб. Роби сме, при това доброволно поробили се! Робството ни днес е скрито зад поредната лъскава рекламна кампания, поставяща ни в сериозна зависимост от кренвиршите, които ядем, от препарата, с който ще перем, от колата, дето ще караме, даже ако не почиваме, според както са ни инжинирали, като че не сме си починали. Този списък, съставляващ „потребителските нужди“ на поредното електорално ЕГН (използваната абревиатура не е обиден израз, а начин да изразя подмененото право на избор на всяка личност), може да продължи дълго. Скритото робство е в това, че всички отдаваме  безценното време на живота си, за да търсим  дохода, подсигуряващ „живота, който има смисъл да водим“.  Духовната ни немарливост е една от причините днес да сме в същата нужда да се върнем към духовното основание на корените си. Това естествено би довело до ревизиране на критериите ни и до нов отговор на великите въпроси кое е ценно и кое безценно, кои сме всъщност, откъде идваме и къде ще стигнем.

Често срещано мнение е, че нашата фолклорна традиция ни е запазила като народ през петстотинте години на робство. За мен – не само тогава! Ние сме народ с доказана хилядолетна история, преживял войни, катаклизми и преселения. Ако не сме познавали силата на корена си, ако не сме практикували духовността на традициите си, отдавна да сме били заличени от лицето на земята. Силата, която се съдържа в практикуването на духовността, е онова разковниче, което отваря вратите към изначалното и неизменното, тоест към онези константни величини на живота, който дава основание на всичко, съществуващо около нас. Това е Онзи Живот-творящ Дух, без Който не би могло да се появи нищо от живата или нежива материя.
Психологът Виктор Франкъл след неколкогодишен престой в концлагери по време на Втората световна война констатира:

„Вътрешната сила на личността е следствие от приемането на по-висша цел, към която да се стреми.“

Тоест това, в каква точно тежка ситуация си попаднал и колко продължително ще я преживяваш във времето, са фактори, въздействащи само на емоционалното ти състояние и мисловни процеси, които могат да те „закопаят“, в определена ситуация дори и да те погубят, ако гледаш на онова, което ти се случва. Но ако погледът ти е от гледната точка на вечното, от гледната точка отвъд времето и пространството, на духовното, ще успяваш винаги да намираш изход.
И нека не забравяме, че за въпросната духовна позиция на личността задължителен елемент е принудителното настройване на ума в тази посока. Проникновеното влизане и практикуване на фоклорната традиция е точно такова издигане на погледа и извисяване на мисълта, което отваря сетивата за Живот-творящия Дух, чрез Който се сътворява тук и сега действителност, различна от робство и зависимост.

Всеки празник е имал отреденото му време и място, с принадлежащите към него забрани за определен вид работа и задължителни обредни действия. Е, значи подобава нашето завръщане към празничния календар да започне с това – да отделим нужното време и нужното място. Също така и да се ангажираме с това да оставим обичайните си дейности, битово-вторичния ум и напрегнатото ежедневие, за да се освободи място вътре и извън нас, където да се случи празникът.

vodaПразникът освен забрани има и принадлежащи към него обредни действия, на които се посвещават всички, като задачата е да няма зрители, а всички да са участници. Те често пъти не се различават кой знае колко от определени дейности във всекидневието, но в статуса си на обредни, тези действия служат на една по-висока цел, а именно – извеждането на погледа отвъд онова, което се вижда. Те се превръщат в образ-слово, идея, повод за вдъхновение, способ да пристъпиш отвъд времето и пространството.  Например водата. В ежедневната употреба водата служи за пиене, миене и т.н. В празника обаче тя се възприема за предел между световете: умитият във вода се смята за отвъден; хлябът, замесен с нея, се счита за лековит; мястото, поръсено с вода, се счита за чисто и осветено. Така и всяко нещо, използвано при ритуала, във времето на усилна работа е едно, а в деня на ритуала сменя статута си. И това за древните (защо не и за нас?) няма пожелателен характер – това е закон, лична мисия, за да успееш да оставиш всекидневните си мисли за кахъри и задължения, та да намерят място в теб нови мисли, нови вдъхновения, нови усещания. И ето, едно обещаващо начало – да се потрудим да намерим свободата в покоището на душите ни, за да има смисъл всичко, което бихме правили нататък.

След като сме отделили време и място за събитието, наложили сме забрани за определен вид работни процеси или, иначе казано, освободили сме пространство вътре и вън от нас, какво следва? Следвайки примера на дедите ни, би трябвало да осветим или да сакрализираме пространствата (има едно понятие йеротопия – знание за сакралните пространства: параклиси, икони, олтари, съдове и др.). Интересно, какво значи това? „Сакрално“ може да се нарече всичко, което има отношение към божественото, небесното. Веществените предмети или обекти, имащи статут на сакрални, се отличават от ежедневното си предназначение в това, че имат отношение по-скоро към духовното, ирационалното, имат отношение към мистичното и същността. Сакрално значи свещено, посветено Богу.
%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%be%d0%b3%d0%bd%d0%b8%d1%89%d0%b5Първият обект, който има особено отношение към мистичното в една стара къща, е огнището, мястото на огъня. В дома на дедите ни огънят никога не е гаснел, бил е целогодишно пазен – личен ангажимент, мисия на една от жените. И тя е внимавала за това – огънят в дома винаги да гори, възприеман и уподобен на живота, който не преминава. Огънят, огнището се използва в множество ритуални действия. На Игнажден например, като влезе калесаният /поканеният/ да донесе добруването на дома, ще е задължен да носи и едно дърво, та като влезе в дома, да го сложи в огнището – първо да разпали огъня, а отпосле ще приседне. Младата невяста в деня на сватбата, като влезе в дома на мъжа си, извършва няколко ритуални действия, едно от които е да разпали огъня. Когато дойде в дома годежарят да иска момата за годеж, първо ще седне с гръб към стопаните и ще разпали огъня. На пръв поглед какво толкова? Разпалил огнището, нали не е подпалил къщата? От гледна точка на сакралното нещата не са толкова профанни. Възприемайки огъня като живот, дето бива пазен да не гасне, значи, че калесаният идва не толкова да отхвърли работата на друг, а да разпали, да подсили, да поднови живота в дома. При това не кой да е, а онзи живот – вечно съществуващият, преминаващ от род в род, даващ сила за всяко добро.

fireplaceЕ, какво да направи високотехнологичната личност в предвиденото за тържество време, след като днес ни светят и ни топлят аналози? И на всичко отгоре, ако за онова време камината и огънят са били част от всеки дом, то сега те са почти изчезнал вид. Но нека не допускаме да бъдем водени от мисълта, ограничаваща ни в образа на огнището, за да не се окаже, че робуваме на формата, а изпускаме съдържанието. Нека да погледнем ситуацията в дълбочина, нека помислим какво седи отвъд видното, да потърсим именно животворящия дух на обичая, а не външното му подобие. Какво имам предвид? Ако приемем, че във фолклора всеки използван елемент е по-скоро образ или проявление на вечното, то като какъв образ-слово или като какво проявление би могло да е присъствието на огъня?

Огънят, като сакрален елемент, винаги е свързван с Живота – Животът, който пази благополучието на целия дом, който има силата както да дарява светлина, така и да топли, който може и да пречиства, и да оздравява. В дома огнището е поставяно винаги на изток и, както вече казахме, огънят в него е грижливо пазен да не угасне, защото е преобраз на живота, който не преминава. В годината се гаси огън само веднъж – с ритуал, изпълняван по горещниците, и то, за да се поднови с нов. Гасели са стария огън и са запалвали отново друг огън, наричан от дедите ни жив. Позволявали са още едно гасене на огъня, само в случай на пламнала зла болест, след което са запалвали отново от живия огън. Скритото намерение тук е свързано с болестотворната среда, която трябва да премине. Животът в болест е угасен, за да се яви новият живот – в здраве и благополучие. Но за кой живот всъщност идва да напомни цялото благоговеене? Кой живот са търсили да опазят в нашата фолклорна религия? Свързвали са огъня, пазен от жените, с живота, който не преминава, с вечния живот, а огнището – с хранилището, мястото, обиталището на този живот. В какво бихме могли да видим този живот и това обиталище? Най-близо до това присъствие е човекът, възприеман като жилище и изпълван с вечно съдържание. Но не бих искала да останете с погрешно впечетление, че издигам в култ човека по принцип. Тук имам предвид онази утроба, чрез която се е случило тайнственото зачеване и раждане на Началника на Живота Христос и която се е изпълнила с Неговия огън, а тя е Пресветата Дева, родила Бога наш Христос, възприемана от дедите ни като пазителка на живота вечен и самата тя негово обиталище.

maria_iisus_thЗначи ли това, че иконата на Богородица с Младенеца би могла да бъде възприемана и вместо огнище? Да, ако не я смятаме просто за парче дърво, обект на някакво художество, а за образ-слово, целта на което е да разпали, да възобнови живота отвътре в нас, да прояви невидимото съществувание на Вечния. Иконата се поставя винаги на изток – посоката на изгрева на слънцето, посоката на явяването на светлината, както е писано в Свещените книги, че явяването на Христос ще е като идващата от изток зора.

Сакралните елементи в дома и ритуалните действия за освещаване на пространството не се изчерпват само с огъня. Към тях се причисляват водата, виното, хляба, солта и редица други, за които сега  няма как дори да спомена, но които са със същата значимост и хилядолетна практика. Тях ще си позволя с удоволствие да коментирам в следващи публикации по темата за традициите ни. А приелите, че иконата на Девата с Младенеца е като образ и подобие на вечния живот и благословението на дома, бих могла да насърча в това: да намерят образа, който най-силно лично ги вълнува. По възможност да го поставят на източната страна на дома си, да застават пред него със свята молитва, за да извикват своето благоденствие.

Не е нужно дълго да се молите, защото Бог знае от какво имате нужда. Не се притеснявайте, ако не знаете как, защото Неговият Живот-творящ Дух може да ви научи. Достатъчно е да заставате пред иконата за малко всеки ден със страхопочитание и благоговеене в сърцето – това е „да поддържате огъня да не угасва“. И нека възстановяването на домашния иконостас, който е и олтар, бъде едно начало на възстановяването на семейното огнище, на възстановяването на силата и благословението на дома ви!

Десислава Иванова

АТФ „ЕПОДЕ“

Print

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0