Тотална криза на идентичността

/Александър Кертин, историк/

Какво се случва в държавата? Кой разделя България? Тези и други въпроси с подобен смисъл се задават всекидневно. Обобщаващият отговор вече бе даден: средната класа протестира срещу олигархията. Някой реши да пренесе механично на българска почва израза „революция на средна класа”, употребен от Фукуяма за протестите в Бразилия, Турция и т.н. и уж стана ясно какво се случва в държавата. Но тревогата остава. Защото не е ясно кой срещу коя олигархия протестира. И кой е Големият враг на България – Путин или Сорос.

Фукуяма въобще борави с едромащабни понятия и прави също такива заключения. Нас обаче би трябвало да ни интересува на първо място не краят на историята, а дали не се задава краят на  българската нация. Затова по-полезна за нас би била една негова кратка лекция, озаглавена „Предизвикателствата пред европейската идентичност”, от 2011 г. И работите на някои други мислители, например на психоаналитика Ерик Ериксън, особено ключовото за него /и за всяка терапия въобще/ разбиране, че диагнозата определя прогнозата.

Етническите ядра на нацията

По отношение на понятието „идентичност” добра работа може да ни свърши и една метафора – матрьошките. С нея ще онагледим и опростим някои теории, неизбежни в нашия случай.

Да приемем националната държава за голямата матрьошка. В плана на своето историческо ставане нацията развива едновременно своите два аспекта: политическия и културния. Можем да мислим политическата „рамка” /формата на държавата, политическия режим/ като определяща; но от друга страна, културно-ценностната хомогенност определя функционирането на „рамката” в качествено отношение. Това не се разбира много добре в случаи, когато външни сили определят границите и създават държавно-административни институции върху дадена територия.

В нашия случай, както знаем, нещата стоят точно така. Още през Възраждането са конструирани двете етнически ядра – славянобългарското и хунобългарското. Разликата между едното и другото е в това, че славянобългарската идентичност е исторически формирана от 9 в. насам, а през 19 в. е само политически мобилизирана за създаването на модерна национална държава. Докато хунобългарското етническо ядро е спекулативна националноидеологическа конструкция. С „хуните” и „Атила” отначало се идентифицират само някои образовани българи. „Простите орачи и копачи”, са българи в качеството си на православни християни; който не е християнин, не го смятат и за българин. Бабата на Каравелов не чака Атила да я освободи от турците – тя казва на внука си, че това ще го направи „нашият цар” от Русия.

После в Гюргево млади радикални национал-революционери решават нашата политическа съдба точно в този дух – като освобождават България с армията на една Сила, която някои от тях малко по-късно ще наричат „чужда”. В перипетиите на „националния идеал” и войните, водени за неговото реализиране в съюз с различни Сили, двете етнически ядра се превръщат  в две воюващи помежду си „божества”. „Божества”, доколкото имат въображаемо битие, но са основен фактор в структурирането /групирането/ на хората. През периода между войните тези „ядра” са модифицирани в духа на модерните идеологии. Техните последователи  се избиват безпощадно в „граждански”, всъщност в квазирелигиозните войни – българското християнство е силно профанизирано, поради това нашата религиозна енергия е постоянно „превключена” към  светски обекти.

След края на комунистическия тоталитарен режим, който „стабилизира” етническото ядро на нацията този конфликт се възобнови. На всичко отгоре се появиха „арийци” – група историци, които лансираха  памиро-хиндукушкия етногенезис на българите. И така, в момента българската нация в плана на културата балансира трудно върху тези „три кита”. Намираме се в ситуацията, която Петко Славейков е описал  в баснята  „Орел, рак и щука”.

Обществено-политическите процеси и движения, особено във време на протести, съдържат в себе си този интегрален елемент – националното въображаемо, което направлява действията на гражданите. Тъкмо тези елементи на политическото несъзнателно фрагментират обществото. Разцепват го най-напред на две групи, абсолютно неспособни за що-годе рационална комуникация. И на още няколко подвидове, в чието национално въображаемо се комбинират ситуационно и по специфичен начин, с конкретни образи, трите етнически ядра. Ясно е, че това  фрагментиране играе подривна роля по отношение функционирането на  демократичните институции и прави практически невъзможно постигането на фундаментален ценностен консенсус в „гражданското общество”. А тъкмо това понятие – „гражданско общество” – днес поражда големите надежди. Така, както в близкото минало го правеше „синята идея”.

Демокрацията често се дефинира като управление чрез дискусии и като възможност за постигане на свободен консенсус. Въпреки че повечето граждани са способни да постигнат такъв и да се превърнат в относително по-рационално мнозинство, „твърдоглавите” електорати, както и някои малцинства, определят характера и качеството на политическия живот и на практика превръщат мнозинството граждани в свои заложници.

Ако трябва да обобщим казаното дотук с две думи – сбъркана работа.

Дясното

В цялата му широка и фрагментирана палитра дясното е редуцирано до монетаризъм. „Десните” с комунистически произход не отиват по-нататък от това да ни зомбират с някакви мантри, взети от един вулгаризиран Милтън Фридман. /Българската рецепция на американски идеи и модели е почти винаги деисторизирана, което значи – вулгаризирана./ Изобщо българските „експерти”, които мислят в строго икономическата парадигма от 19 в., не си дават сметка на какъв клон седят и по какъв начин го режат.

И разбира се, тъмносиньото ядро на „дясното” е „хунобългарско”. Тъкмо неговата страст по национално инженерство /някои историци главно с това се занимават/ е една от причините да бъде непростимо подценена партийно-политическата традиция. И огромното значение в нея на Демократическата партия, която бе буквално изхвърлена от политическия живот. А това е партията на Петко Каравелов; партията, при чието управление е обявена държавната независимост през 1908 г.; партията на Никола Мушанов, който защитава българските евреи с конституционно-правни аргументи по времето, когато „хунобългарите”, възхваляват „новите учения”, създали „по-добрата”/Л.  Владикин/ – тоест фашистката и националсоциалистическата – държава.

Вместо Демократическата партия да бъде утвърдена в годините на прехода и така  да бъде възстановен континюитета с преддеветосептемврийската демокрация, интелектуалци с блестящи умове се впрегнаха да направят партия на Иван Костов. Партията бе наречена „Демократи за силна България”, тоест за такава България, каквато никога  е имало. Това е много повече визионерство, отколкото консерватизъм.

Доколкото имаше консеватизъм  в „дясното”, той се заключаваше в пропагандираната връзка на Костов със Стамболов: през 19 в. Стамболов провежда прозападна политика и модернизация, сега го прави Иван Костов. Само че новата ни история – и особено историята на Стамболов – трябва да се чете до своя край тъкмо в нейния европейски контекст. Защото този период от нашата история, както и самият Стамболов, са двусмислени, фундаментално проблематични. Разглеждана в своя контекст, кризата от 1886/87 г. не е сблъсък на политически чувства, на „обичащи” и „мразещи” Русия; това е конфликт между традиционната, исторически формирана културна идентичност и модерната идея за суверенната държава-нация. Преди войната този конфликт не съществува. Нещо повече – второто е постижимо само чрез първото: Априлското въстание „избухва”, защото българите имат славяно-православна идентичност. Защото нашите „апостоли” са им казали, че руски и сръбски полкове чакат отвъд Дунав в пълна бойна готовност. Ако българите бяха мюсюлмани, нямаше да има въстание, каквито и да са дефектите на „системата”. Ако бяха католици, проблемите, включително и черкезкия, щяха да бъдат разрешавани с реформи подобни на „пъдарските” в Македония по-късно. Така е, ако мислим политическото по Карл Шмид и не проектираме в историческите актьори логически изразими мотиви /или „обективни причини”/.

Какво е това „дясно”, което идва от Стамболов? Стамболов е радикален национал-революционер, но човек с народническа културна формация /“народен либерал”/.  Идейните корени на неговия национализъм са в източния, в руския нихилизъм на Бакунин и Нечаев. Те са включени в едно по-общо, романтично,  контрамодерно умонастроение. Стамболов говори за „неприкосновена националност”, но изобразява своя държавно-национален идеал във  фолклорно-материалистически дух. Високата духовност и нейното значение в национален аспект не го засяга. Така че неговият идеал не се вписва в контекста на европейското дясно, чиито корени са религиозни. Ако трябва да го кажем максимално синтетично: феноменът, който се дефинира като десен и западен, произхожда от борческо-нихилистичния дух на източното революционно народничество. Това е забелязал още големият интелектуалец със западно образование Симеон Радев, когато пише, че Стамболов се осланял на Европа по необходимост, „без да вярва в нея и без да я цени”; и го определя в „Строителите на съвременна България” като „славянофил с широка душа на източен човек”.
Стамболов е най-ефикасният националист тъкмо защото е нихилист. Той не е пял и не би могъл да пее нещо като „Бог да пази кралицата”. А такива хора правят своята английска национална политика чрез него. Но само до определен момент. Когато англо-германският антагонизъм започва да измества англо-руския, и Фердинанд, и английските му роднини го оставят да се оправя, както намери за добре. Тогава приятелите на Коста Паница, които са се заклели на гроба му да отмъстят на Стамболов, изпращат Халю и Талю с ятаганите…

Има обаче една друга символична за дясното фигура в българската политическа история – Тодор Икономов. Той е такъв в държавно-творчески смисъл, така че тук няма да засягаме културно-националния аспект. Както е известно, Икономов предлага сенат с една „елитарна” мотивировка – „елитарна” не в социален смисъл, а доколкото има предвид образованост и опит, политически и житейски. В рапорта на комисията по проекта за конституцията той обяснява мотивите за консервативния дух на предложенията й с това, че „неприготвеният преход от близкото деморализирующе робство в един самостоятелен живот възможно е да развие у нас и елементи, противни на всякакъв порядък и на истинска свобода”; а за да бъдат законите „яки и определени”, те трябва да са „СЛЕДСТВИЕ НА ДЪЛБОКО УЯСНЕНИ ПРИЧИНИ И ЦЕЛИ…ДА БЪДАТ ПЛОД НА ЗДРАВО ОБМИСЛЯНИЕ И ВСЕСТРАННО РАЗГЛЕЖДАНЕ.”/подч. от мен – А.К./

В наше време „десните” демонстрираха пълен отказ от елитарната представа за властта, която да възпира временните настроения и крайните социални импулси, като балансира тези импулси и управлява чрез държавата.Те единодушно отхвърляха необходимостта от увеличаване на президентските правомощия още при приемането на конституцията. Така с общите усилия на „десни” и „леви” Народното събрание бе превърнато в Конвент. В изказването си по време на дебата около ветото, Лютви Местан  призова президента да се върне към „конституционната  си роля на медиатор”!Ние, гражданите, избираме мажоритарно само един „медиатор”!А управленските правомощия са привилегия на партократичната олигархия. Нейният образ след бягството на „сивия кардинал” е вече толкова гнусен и смрадлив, че ако не премахнем партийно-парламентарния режим, ще се задушим в него.

Полупрезидентската република е европейски вариант на американската конституция, в която е въплътена песимистичната протестантска антропология и произтичащия от нея принцип за „сдържания и противотежести”.Такава конституция препоръчва и прословутият доклад Ран-Ът. „Преди 200 години американците се сблъскаха с дилемата свобода или власт и избраха очевидното решение: да създадат управление, което ще е достатъчно овластено, за да ги защитава, но не достатъчно, за да ги потиска. Те отхвърлиха парламентарната система, тъй като тя съсредоточава почти цялата управленска власт в един орган. Американците сметнаха, че когато една неограничена власт се даде на крал или парламент, независимо от наличието на добри намерения, има значителен риск тя да се упражнява тиранично.

Вместо това създателите на Конституцията на САЩ избраха система, която разделя управленската власт на законодателен, изпълнителен и съдебен сектор. Ако управленската власт се раздели така, че дадена политика да може да се прилага само чрез комбиниране на законодателно действие, прилагане на изпълнителната власт и интерпретиране на съдебната власт, нито една групировка няма да може да наложи своята несъгласувана воля. Джеймс Мадисън – най-влиятелният от съставителите на Конституцията на САЩ – навремето писа: „Струпването на всички видове власт – законодателна, изпълнителна и съдебна – в едни ръце, независимо дали са много или малко и независимо дали е по наследство, чрез самоопределяне или чрез избори, може да бъде квалифицирано като най-точната дефиниция на диктатурата.“

 

 Този модел на конституцията дава повече възможности за индивидуален избор, отколкото самата Конституция на САЩ, тъй както се интерпретира днес. Законодателната власт е по-малка, а свободите на хората – повече. Моделът по-специално дава максимална подкрепа на пазарната икономика, значително по-голяма от тази в Конституцията на САЩ. В България много от лидерите на нацията заявяват, че тя спешно се нуждае от “гения” на пазара, за да оцелее. Считаме, че предложеният модел на Конституцията ще послужи солидно на тази цел.

За да се подпомогнат обсъжданията на конституцията, прилагаме копие от Конституцията на САЩ.

Дотук не са изложени препоръки за многото части на предложеното управление – като състав на законодателната власт, на Върховния съд и на изпълнителната власт. Тези институции заслужават известен коментар.

(1) Настоящето Народно Събрание (НС) е избрано на базата на мажоритарно и пропорционално гласуване. Същият метод може да се използва и за избора на две отделни камари на НС – едната избрана мажоритарно, а другата – пропорционално.

(2) В САЩ съдиите се назначават и избират. Всички федерални съдии, вкл. и тези от Върховния съд, се назначават до живот от Президента (след съгласуване със Сената) на базата на теорията, че такъв период на назначение ще осигури пълната им независимост от политически, социален или икономически натиск или влияние. В някои щати на Съюза избират съдии, които служат определен период. Други щати назначават съдии за известни периоди, като в края им провеждат общи избори, за да определят дали съдията да остане на служба.

Върховният съд на САЩ е критикуван както за узурпиране на пълномощията на законодателните сектори на управлението, така и за неумение да налага свободи. Текстът на Конституцията на САЩ не е ясенв тези области и изисква интерпретация на намеренията на боравещите с него, за да се дефинират пълномощията на Върховния съд. В клаузите за предложения български конституционен съд е направен опит за да се изяснят пълномощията му както по отношение на законодателството, така и по отношение на защитните права.

Съгласно тези клаузи съдът е задължен да упражнява единствено съдебни пълномощия, като са дадени конкретни указания за налагането на свободи. Доколкото интерпретацията на съдебните пълномощия винаги може да бъде въпрос на преценка, при която логично мислещите хора могат да се различават, клаузите за тях са написани така, че разумно да ограничават субективността и да окуражават по-обективната юриспуденция.

(3) При система на разделение на властите Президентът оглавява един от трите сектора на управление. В случай че Президентът не може да остане на поста си до края на своя мандат, трябва да се предвиди негов заместник, който лесно и веднага да продължи да поддържа равновесието. В САЩ тази функция се изпълнява от Вицепрезидента. В съответствие с това в предложения модел има клауза за такава длъжност.”

Полупрезидентска република би могла да балансира задкулисната власт на корпоративните плутократи. Би препятствала разпадането на държавността,  постоянно разклащана от нашия дуалистичен  политически манталитет. Със сигурност ще ограничи непропорционално голямата роля, която някои малки партии /на първо място „балансьорите” ДПС и „Атака”/ играят в националния политически живот. Но кой знае защо, говорителите на протестиращите, сред които виждам много представители на „дясното”,  отказват да обсъждат политическия режим.

„Десният” президент Петър Стоянов ясно и недвусмислено е заявявал, че няма нужда да се увеличават президентските правомощия. Същото твърдеше и „левият” Георги     Първанов. Вкопчени в парламента, все по-намаляващият брой „десни” депутати не се питаха през годините защо „комунистите”, както те ги наричат, толкова държат на парламентарната република. Дали не заради един нов тип отечественофронтовски псевдоплурализъм, заради възможността за нови и нови „демократически сговори” – с пълно основание можем и така да го кажем, защото след Първата световна война българските политици, все едно дали са леви или десни, освен „парламентизувана диктатура” /понятието е от речника на политическия кръг „Звено”/ друго не са могли да сътворят до ден днешен. И обикновено са „възстановявали демокрацията” с убийства, като започнем с убийството на Александър Стамболийски през юни 1923 г.

Ако трябва да го кажем с две думи – тъжна работа.

Лявото

Под „ляво” имам предвид БСП и „отечественофронтовската” мрежа от организации около нея. Всички знаем, че ”лявото” отдавна не е такова, че само употребява леви реторики като инструмент за овладяване на властта.

„Лявото” има визия за един по-справедлив свят и е интернационално по дефиниция.  Когато критикува властта, мисли я във връзката й с капиталистическата икономика и степента на нейната развитост. Не се опитва да „неутрализира” държавата, да я представя като независим посредник между банки, производители и консуматори. Това значи, че поне от време-навреме е редно да се споменават, ако не Маркс и Енгелс, то поне авторите на „Империя”, за поддържане на революционния дух.. Шегувам се, какъв ти революционен дух, българското „ляво” в лицето на БРП /к/ е догматично, авторитарно, контрареволюционно още от влизането на тази партия във властта.

Днес „лявото” е конформистко, по-точно е да кажем – хамелеонско. „Левият” мислител, ако споменава Маркс, то е за да добави: „…ние сме, не бих казал марксисти,…но сме материалисти” /Андрей Райчев, в. Култура, бр.32, 2011 г/. И да ни обясни след това, че в днешния свят не капиталистът, а „консуматорът е на власт”.  Така си е, особено в България. И особено консуматорите на голф-игрища. Видят ли някъде голф-игрище, „властващите” български консуматори моментално се хвърлят да го консумират… На друго място, в полемична ситуация „левият” интелектуалец ще каже, че „капитализмът” угнетява хората, като че този капитализъм е някаква безлична субстанция, а не уникален, специфично български алианс на ченгета, мутри и социолози.

„Левите” днес говорят за проблемите на обществото с високомерния език на някаква неизвестно откъде дошла „аристокрация”. На държавата гледат като на свое родово имение. Борят се за властта така, сякаш става дума за реституция: настаняват се в нея в семейно-родов формат – синове, дъщери, съпруги, бивши и настоящи, фаворитки и пр.

По същия начин гледа на държавата и „правилното”, тоест „дясното” потомство на тази „аристокрация” –  то прави проект след проект, ту в „синьо”, ту в „зелено” или пък в „център-дясно”, както повтаряше Бойко Борисов. И това е единственото, което е успяло да „произведе” – политически недоносчета без традиция, следователно и без бъдеще. Така се оказва, че БСП е „най-старата” партия в България…

В момента „лявото” създава законите, очаквани от „обикновените хора”. Тяхна първа грижа са „бедните”, които се нуждаят от „помощта” на държавата. И тъй като самите те са произвели достатъчно бедни, очакват да спечелят следващите избори. Колкото повече бедни за обгрижване, толкова по-добре върви тънко пресметнатата благотворителност на дребните трохи.

„Левите” нямат леви идеи относно икономиката на България – икономика на малка страна с малки ресурси, която изисква по-активна намеса на държавата. Ясно е, че чуждестранни инвеститори не идват, за да развиват страната – това самият Милтън Фридман ни го каза още през 1991 г. в едно интервю за полското списание „Res publica”. Ето ги неговите думи: „Запомнете едно: чужденците няма да инвестират във вашата страна, за да помогнат на вас, а за да помогнат на себе си. Чужденците трябва да са напълно свободни да инвестират, но само при положение че това е в интерес на вашата страна.” По-лошото е, че и „националният капитал” инвестира само там, където има гарантирана висока норма на печалба. При това гарантирана със закони, приети от „народното” събрание на лобистите. Най-големите български инвестиции – над 20 млн. евро – отиват в Швейцария!…

При предишното си управление „левите” изоставиха важни селскостопански отрасли. /Емил Хърсев се сети за доматите, когато започнаха да замерят с тях лобистите в парламента./ И цели региони бяха доведени до границата на пълен срив. Но въведоха десетпроцентния данък. „Ляво” щеше да бъде въвеждането на две данъчни ставки. С данъците на тези, които печелят и по-лесно, и повече, можеха да възстановят поне донякъде икономиката в Северозападна България, наричана от местните хора „северозападнала”. Нали така правеха шведските социалдемократи през 60-те и 70-те години – държавата даваше дотации на фермерите от северната част на страната, защото природните условия там са по-тежки. Същото трябваше да направят и с ДДС  по отношение на лекарствата. За да могат хората с мизерните пенсии от 200 лв. да си купуват поне приспивателни – тях сън не ги хваща, като си помислят какво са им обещавали на партийните конгреси и в каква мизерия са ги захвърлили после.

.Знам възражението – „левите” в цяла Европа са такива, ляво и дясно се сближават в условията на глобалния неолиберален капитализъм. Но първо, левите в Западна Европа не са точно такива; и второ, френската и германската нация не са пред разпадане; въпреки формалното суспендиране на суверенитета в ЕС, на практика тези нации съхраняват висока степен на суверенност, най-важният „регион” за тях си остава нацията. Българските „леви” обаче не правеха нито лява, нито национална политика по отношение на „северозападнала” България.

Впрочем, това изоставяне на територията не е резултат от промяна в собствената им идентичност – „левите” съхраняват напълно своя вълчи нрав. Само че той вече не е насочен към „териториалност на идентичността” – България, оградена с  телени мрежи и охранявана от граничари, е, така да се каже, монетаризирана. „Левите” грабиха където може  и от когото може. Чрез прословутото „източване” си „построиха”  луксозен частен „комунизъм” /всекиму според потребностите/, като декапитализираха националната икономика. Късаха парче по парче от европейските фондове, докато не им ги издърпаха от устата. Този паразитен, компрадорски капитализъм го дължим на „лeвите”, на рекрутираните от висшата номенклатурно-агентурна каста „неолиберални” капиталисти с ратайски манталитет, чиято предприемчивост се изразява в това да измъкнат колкото може повече от държавата-„чорбаджия”.

Така че което и лице на „лявата идея” да погледнеш днес  – комунистическото, социалистическото или капиталистическото – впечатлението е едно и също.

Може да се изкаже и с две думи – гадна работа.

Най-малките матрьошки

Привидно душата на „гражданина” е разпъната между „кръста”  /морала на свободния човек/ и „петолъчката” /господството на посткомунистическата олигархия/. Но днешната криза е по-дълбока и по-сложна – това е тотална криза на идентичността. Доколкото е свързана с етническите ядра, нейното лечение е дългосрочна колективна задача. По-важни в момента са фалшивите партийни идентичности. Те постоянно пързалят горкия гражданин. С най-голям успех направи това Волен Сидеров. Доста млади хора гласуваха за „Атака”; и се почувстваха излъгани. Грешка, разбира се, но простима, ако си даваме сметка за потребността на младия човек от вярност към определени ценности, от лоялност към нацията, с която се идентифицира, съответно с образа, който си е изградил за нея. А циничната игра с партийните идентичности не позволява това и поражда психически дискомфорт. Това е една от причините много млади хора да емигрират: те искат да се реализират професионално при ясни критерии за компетентност и придобиване на социален статус, а не по лобистки съображения и партийни селекции; защото искат да бъдат цялостни личности. Но огромната част от младите българи нямат възможността да емигрират; или не искат да го направят. Изходът от психическия дискомфорт в такива случаи е парадоксален – индивидът регресира към „племенното”, към малката група на „истинските” българи. Там, където вижда залога за радикална промяна. И потъва без остатък в ирационалността, във „вътрешното убеждение” на групата. Така „неуправляемият бунт и объркване получават белега на универсалната правота, в границите на черно-бялата идеология” /Е. Ериксън/.

Всичко това поражда перманентно фрагментиране на нацията, обособяването на малки тоталитаризми, които враждуват помежду си в рамките на постулираното „единство на нацията” – в името на това „единство”. Днес, когато почти всички са „писатели”, враждуват преди всичко „твърдоглавите” дискурси. Колкото по-силно се разгаря борбата за единство, толкова повече то се отдалечава. Като борбата за мир, която на моменти така се развихря, че камък върху камък не остава..

Ще бъде много жалко, ако т.нар. политически играчи използват фундаменталната младежка потребност от движение само за да променят избирателния кодекс и да възпроизведат предишния парламент, а заедно с него и тази сбъркана политическа система. За да бъде ясно за какво точно става  дума, ще цитирам Ерик Ериксън: „Най-широко разпространеният израз на недоволното търсене на младежта, както и на нейната  вродена жизненост, е копнежът по движението, независимо дали е изразен в твърде общото „да си в движение”, „носенето като хала след нещо” или „търчането наоколо”, или в подходящото движение като в енергичната работа…То обаче намира израз и чрез участието в движенията на нашето време…” /„Идентичност, младост и криза”/

Прогнозата

Тя е по-скоро песимистична. Изглежда, че „краят на историята” за нас, българите, вече се очертава. Искам да кажа, за българската НАЦИЯ. А нацията е модерната форма за легитимиране на ДЕМОКРАЦИЯТА, на властта, която произтича от равните пред закона граждани, носители на суверенитета. Управлението на пазара в условията на глобалния финансов капитализъм е в същността си ПЛУТОКРАЦИЯ – същата плутокрация, срещу която се борят американските прогресивисти от края на 19-ти и началото на 20 в., но вече придобила глобален характер.

От тоталната криза на  идентичността отлично се възползват хората, които наричаме олигарси; които се интересуват само от задкулисната си власт и от печалбите – тук и сега. Главното за тях е да няма консенсус между гражданите по какъвто и да било въпрос. Постигането на такъв консенсус би  означавало повече граждански контрол, повече държавни регулации.

Върхушките на ДПС и „Атака” ще бранят със зъби и нокти този парламентаризъм, който им позволява да разиграват безочливо своите комбинации.

И разбира се, това състояние на политическото общество облагодетелства на първо място  „левите”, тоест БСП. Защото тя си има своя „народ” – централната идеологема, с която в миналото извършваше безогледните си престъпления срещу емпиричния народ и автентичните изразители на неговата воля, а днес оправдава заграбването на властта благодарение на властовия лупинг, който кръгът около КТБ извърши в тяхна полза.

За „левите” върховният закон e „народът”, не конституцията и законите. В страни, които са постигнали фундаментален ценностен консенсус, нарушението на закона е нарушение. Както една жена не може да бъде малко бременна, така и законът не може да бъде малко нарушен. И след като в установения от закона ден за размисъл бе извършена драстична манипулация с някакви бюлетини при специалното участие на Мая Манолова, избраният парламент императивно трябва да бъде смятан за нелегитимен. Но вместо да се случи това, солистката на „левия” депутатски хор се настани на председателското място в комисията по изработването на новия изборен закон! В името на народа, разбира се.

„Десните” не наблегнаха на този факт достатъчно твърдо и последователно, да не би от това да спечели само ГЕРБ. А трябваше да го направят по принципни съображения: в един народнически – по-правилно е да кажем бонапартистки – стил Бойко Борисов налагаше строго „десен”, монетаристки режим, козирувайки на момчето „с очилцата” от Световната банка. На която козируват „десните” в България и не само те – изобщо всички, които са раболепно загрижени повече за Вашингтонския консенсус, отколкото за консенсуса, който не можем да постигнем относно национални проблеми със съдбоносно значение.

Дори човекът, наричан Олигарски, не може да мине без „народа”. „Народът” щял да каже какво да прави той. Този Бъстър Китън на нямата  българска плутокрация – няма, защото разговаря с гражданите само чрез парите и заради парите, – станал народник, виж ти! Остава само да ни цитира Ботев – „Народът, вчера, днес и утре”. Откъдето има какво да се цитира, защото днешната ни ситуация наподобява тогавашната.

С две думи – тя е отчайваща. Защото и днес с пълно основание можем да повторим – нашият народ „няма преминало, няма настояще…”

А дали ще има бъдеще, е вече въпрос не на вяра и ентусиазъм, а на мислене.

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0