Теория на любовта

/По книгата на Ерих Фром „Изкуството да обичаш” – Керанка Бинева/

„Любовта е най-божественото явление на света” 


                                                                                  Томас Ман

Любовта е най-силното преживяване в човека, което дава криле и те кара да летиш. Тя наистина има божествен произход. Тя е божествен дар и неземно преживяване. Мнозина човеци по света са я възпели в песни, стихове, картини и др. За нея се казва, че тя отключва вратите на щастието /Oliver Wendell Holmes/, че е единственото истинско приключение /Ники Джовани/, че е второто слънце на света /Джордж Чапман/, че е и поезията, и слънцето на живота /Белински/, както и единственият смислен отговор за проблема на човешкото съществуване /Ерих Фром/. Библията определя любовта като…   дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправдата не се радва, а се радва на истината; всичко прощава, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада….” /1-во послание към Коринтяните, 13 глава/.  Любовта е духовно явление, което се проявява във всяко човешко същество, независимо дали човек уважава духовността или е част от бездуховното ни модерно общество. Но като всяко духовно явление тя е различна в различните хора според духовното развитие на личността. Тя за всички си остава едно невероятно божествено преживяване, но колкото човек е по-бездуховен, толкова тя е по-кратка, нетрайна и измамлива. Тя е като сън, който идва, но после се събуждаш и го няма. И това е, защото нямаш способности да я задържиш и опазиш. Затова мнозина спират да вярват в даден момент в нея или започват да я отричат, да я смятат присъща само за наивните и това е така, защото духовното явление на любовта изисква духовна личност, която да развива своя духовен взор  и сетива. Развивайки духовния си взор и сетива, човек развива способност да обича, той развива божественото, невидимото в себе си. Най-масовото схващане за проявите на любовта – това е чувството за собственост. Моят мъж, моята жена, моите родители, моя, мои… Но както се казва в старата френска поговорка — „L’amour est l’enfant de la liberté“ – „Любовта е детето на свободата“. И независимо че хората се обичат, истината е, че никой на никого не принадлежи. Всеки трябва да бъде свободен, за да обича. Лъжем се, ако си мислим, че сме собственици на някого и изискваме за себе си всичкото му време и сили. Ние не сме собственици, а ползватели и управители на това, което имаме – нас самите и нашите близки. И от нас зависи как ще стопанисваме това, което ни е предоставено, ако и да не е наше. За мнозина стопанисващи душата си разбирането за любов е да си вечно влюбен, защото това те кара да се чувстваш жив. И след като се отегчат от обекта на своята любов, търсят нова. Защото всичко в даден момент ти омръзва, а и житейските проблеми действат с разрушителна сила на чувствата на любовта. Или образно, това да искаш да си постоянно влюбен е като да искаш да ядеш постоянно торта – това ти носи наслада. Но както се казва, ако ядеш всеки ден торта, ще ти омръзне. Така се случва с всеки, който не е развил своя духовен взор и божествена природа, но му се иска да живее с божественото чувство да обича  и не може да го постигне по друг начин освен със  замяна на обекта на своята любов. Но това по своята същност е резултат от липса на духовност, консуматорско мислене и егоизъм. В консуматорската нагласа любовта е кратка и сладка и така  ти ставаш лош стопанин на това, което  имаш. Истинската любов е даване на самия себе си, на жизнеността си, на сърцето си, на живота си. Но за да не ти омръзне, не ядеш само торта, а трябва да  ядеш и духовен хляб – това, което е източник на силата в човека, и разбираш мястото и значението на емоциите /тортата/. Хлябът – храната на силата – е храна, която за бездуховния е само пшеничен или ръжен, но за духовната личност хлябът е духовна храна, която храни духовното му същество, тя е за неговите духовни сетива. И не случайно Христос казва – „Аз съм хлябът на живота”. А не например тортата, която всеки обича. Любовта трябва да се храни, полива. За духовните явления трябва духовна храна. Онзи, който може да задържи и развие любовта си, то той знае и как да я храни. И Ерих Фром казва, че любовта е даване, грижа, отговорност, уважение и познание на обекта на нашите чувства. „Да даваш е висш израз на сила. Да даваш е по-голяма радост, отколкото да получаваш, защото актът на даване е израз не на лишаване, а на жизнеспособност. В сферата на материалните блага да даваш означава да си богат. Богат е не онзи, който има много, а който дава много. Скъперникът, който се страхува да не загуби нещо свое, от психологична гледна точка е бедният, окаяният човек независимо от размера на богатствата си. Който е способен да даде от себе си, той е богат. Най-важната област на отдаването обаче е не материалната, а сферата на конкретните хуманни отношения. Какво дава един човек на друг? Самия себе си, най-ценното, което има — живота си. Това не означава задължително, че той жертва живота си за другия, а по-скоро, че му дава от своята жизненост, от своята радост, от своя интерес, от своите разбирания, от своя хумор, от тъгата си — от всичко живо у него, което може да намери израз и изява. Давайки от своя живот, той обогатява другия човек, повишава жизнеността му чрез повишаване на собствената си жизненост”.

Т.е. да  даваш истинска любов не е само сладко чувство, а да дадеш живот, сила за краката на падналия, вода на пресъхналите устни, да дадеш от живота си живот на другия. Тя не е просто любезности и подаръци. Затова, за да можеш да дадеш живот, ти първо трябва да обичаш своя си. Но понякога животът ни е толкова труден! Да, той става труден, за да ни обърне да почерпим сили от Хляба на живота, за да събудим божествената си природа, скрита дълбоко в нас. Спасението, за което Библията говори, е вътре в нас. Да обикнем живота си и дела си, пиейки от Живата вода и хранейки се с Хляба на живота. В бездуховния човек, който познава любовта донякъде, тя лесно може да се изврати и да приеме уродливи форми. Наример много често, ако мъжествените черти на характера у мъжа са по-слаби, понеже емоционално си е останал дете, не се е научил да дава, а само да му се радват и да получава,  той се стреми да компенсира недостатъка си с изключително съсредоточаване на мъжката си роля в секса. Резултатът е Дон Жуан, който иска да докаже своята мъжка сила в секса, понеже му липсва достатъчно мъжественост в характерологичен смисъл на думата. Когато този недостатък е изразен в по-крайни форми, главен — и перверзен — заместител на мъжествеността става садизмът (използването на сила). Ако женската сексуалност е в намалена степен или е извратена, тя се превръща в мазохизъм или в деспотизъм. Тези проблеми в развитието на личността и развитието на нейната духовност погубват божествената красота на любовта. Творецът така е създал света, че понеже Той е любов, е създал много лица на любовта – любов между майка и дете, между баща и дете, братска обич, сестринска обич, любов между мъж и жена и др. Всички горепосочени лица на любовта се проявяват на първо място в семейството, което определя неговото „свещено” място за среща с любовта. Най-интересния факт за семейството е, че то е копие, отражение на Божията същност. Всички знаем от Библията и църквата, че Бог е триединен, т.е. той е с три същности – Бог Отец /баща/, Божият Святи Дух /Духът, който ражда – Майката/ и единородният Син на Отец /Детето, плодът на любовта/. Това е семейството – баща, майка и дете, образ и подобие на Бога. Едно цяло свързано в спойката на любовта. И ако днес семействата се разпадат, това отново е резултат от бездуховност и егоизъм. Любовта е процес на усъвършенстване, който започва от най-ранна детска възраст. Ерих Фром казва: За повечето деца на възраст от осем и половина до десет години въпросът се свежда изключително до това да бъдеш просто обичан или да те обичат за това, което си. Детето до тази възраст още не обича, то откликва с признателност и радост за това, че го обичат. През този период се появява нов фактор — новото чувство, че създаваш обич със собствената си активност. За пръв път детето мисли да даде нещо на майка си (или на баща си) или да създаде нещо — стихотворение, рисунка или друго. За пръв път в живота на детето идеята за обич се видоизменя — освен че е обичано, то започва да обича, да бъде източник на обич. Необходимо е да минат много години от този първи миг до една зряла обич. Вече в юношеството си детето е превъзмогнало своя егоцентризъм — другият човек вече не е преди всичко средство за задоволяване на нуждите му. Нуждите на другия човек са еднакво важни, всъщност дори са станали по-важни. Да даваш носи по-голямо удоволствие, повече радост, отколкото да получаваш. Да обичаш е по-хубаво дори от това да си обичан. Започвайки да обича, то е излязло от затворническата килия на своята самота и изолираност — дело на нарцисизма и егоцентризма. То има чувството за нов съюз, за взаимност, за единство. Нещо повече — то чувства сила да събужда обич, когато обича, а не да я получава, понеже е обичано в качеството му на малко, безпомощно, неукрепнало или „добро“. Детската обич се придържа към принципа „обичам, понеже съм обичан“, а зрялата — към „обичат ме, защото обичам“. Детската любов казва „обичам те, защото се нуждая от теб“, а зрялата — „нуждая се от теб, защото те обичам“.

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0