СУРВА, СУРВА ГОДИНА: ИМАМЕ ЛИ ГЪРБИНА?

Омръзна ли ви да „преживявате“ рождественските сили през кичозни картинки с безсилни послания? Нека поговорим за истинското суровакане, в което има и сила. Най-напред ще уточним, че обичаят суровакане* е напълно непознат сред големите славянски народи, близки или далечни. Тоест той е исконно български и идва от старите ни корени.

На места сурвачките са били издялквани с различни зигзагообразни линии, в Хасковско е имало сурвачки, изрязани във вид на палма. Според етнографите „в далечното минало в цялата страна сурвакницата/сурвачката не е украсявана, а само обелвали кората й в единия край, за да заприлича на цвете“.

 

 

 

 

 

 

Тук мнозина виждат връзка с жезъла на древния Хермес, посредник между земния и небесния свят. В египетската митология тракийският Хермес е известен като Тот, Теут (Техути). Нещо повече, преди да се установи в Египет, според Апулей, Хермес пребивава на Балканите. Според Херодот Хермес е „богът на тракийските царе“. А тракийските царе са преживявали себе си като царе-пастири, такава традиция е останала и у българския мъж и родоначалник. Той е упражнявал царска и стопанска власт над дома си, над рода си и над природата.

 

 

 

 

 

 

 

Също така формата на суровачката напомня знака за „безкрайност“ или буквата „Ф“, която на древния бохарски диалект е обозначавала Небето. Явно суровакането е имало за цел да пренесе чистите същности от небесния свят отново към нашия днешен делник, често омърсен с грешките ни, а и с нашите горделиви, изкривени представи…

В днешната версия на суровакането, която е сравнително нова, от 100-200 години, също са запазени намеци за магическа сила. Децата докосват с дряновицата не само гърба на стопаните, млади и стари, и изричат силни думи, които да доведат здраве, помощ, сила. Те докосват домашните предмети, курника, плевнята… Знаете ли, че във врачанско суровакат даже и изворите? Та това е огромна власт, да благословиш едно Божие творение, да владееш над природата, за да ти дарява живот.

Доколко такава власт приляга на децата? Има данни, а в пернишко те са и най-силно запазени**, че първоначалните сурвакарски обичаи са били сродни с обичаите на тайнствените русалии и калушари.

Ако коледарите са млади неженени момци, които влизат в своя етап на инициация, и след това могат да се оженят (както момите могат да се омъжат след лазаруване), то сурвакарите, според данни на етнографи, са били женени благочестиви мъже***. Мъже, които силите слушат. И от чиято реч и обреди болестите и демоните бягат.

„В по-далечно минало сурвакари са били възрастни женени мъже. Тази практика се пази до първото десетилетие на 20 в. в Добруджа (с. Дебрене и др.). Дружините на женените мъже са били по-големи (до 12 души) и строго се е внимавало две сурвакарски групи да не се срещнат. В противен случай те се сбивали, понякога и много сериозно, за което говори и местността „Сурвакарски гроб“ край с. Дивля, Радомирско. По правило не се допуска другоселска дружина да сурвака в селището – това се смята за позорно, защото означава, че местните мъже не са били достойни.“

Това е разтреперващо дори само като си го представим. Защото в днешни дни „група мъже“ обикновено се свързва с общо напиване, футболни агитки и такива неща. Някъде в спомените остана усещането за бойните подвизи на мъжете ни като армия. Но воюването е било ежедневие за българина, и далеч не само на бойното поле. Той винаги е воювал за дома си и за рода си, и оцеляването на народа ни при непосилни условия без петно или бръчка е знак, че всичко това е работело. Обичаите са работели и вярата ни е била истинна.

Вероятно едва когато мъжете са пренебрегнали и напуснали това поприще старейшините са преценили суровачките да преминат в ръцете на децата. Защото със свята невинност те имат поне нещо от ангелската същност, която трябва в още по-силна мярка да имаме и ние. Със своята вяра, че от суровакането им “има смисъл“, те в момента подминават, уви, и по-възрастните.

Древният цар Соломон е казал „Горко на народ, управляван от деца“. С това не укорява децата, защото и сам той се е възцарил, когато е бил дете.

Укорът е върху възрастните, които не поемат своята отговорност или се носят по модните психологически течения „детето да изяви себе си“, „нека следва желанията /страстите/ си“, та накрая и „нека избере само пола си“! Такава психология, такова училище, такова семейство, една шаренка слаба суровачка няма да го оправи.

Освен ако Небесните сили наистина вземат дряновицата и ни отворят очите за резултатите от днешното битие.

———————

*Името на обичая (сурвакане), името на магическата пръчка (сурвачка, сурвакница), както и виковете, които придружават магическото действие сурвакане (Сурва, сурва!) са дали основание на мнозина да свържат този обичай с името на древноиранския бог на Слънцето Сурья. Но няма данни сред други древни и настоящи народи от индо-иранския кръг да притежават такъв обичай. Нищо чудно предците ни да са призовавали Слънцедатния, но дали „Сурва“ е било името Му, или формула за благоуспяване, тепърва ще се разисква.

** В писмо от януари 1882-ра г. един свещеник от Цариброд пише до свой близък приятел – учител във Враждебна, Софийско, за удоволствието си да бъде в няколко брезнишки села по Нова година, където видял много „сурвичкаре” с „лекове”, като ги описва подробно:”… Голема работа са тия лекове и като църковно лице требва да ги ругая, а аз искрено ги възхвалявам и благодаря Богу, че имаме толкова умеятелни мъже, че правят такива лекове.”

***Сурвакарите тръгвали след като пропеели първи петли, които показвали, че „глуата доба” е преминала. Глуата доба е времето между полунощ и първи петли, т.е. най-тъмната част от нощта, за което време се смятало, че излизали и бродели злите сили и затова в този промеждутък гледали да не излизат извън дома. Сурвакарите били мъже, като в миналото са ходели женени мъже, по-късно млади момчета, които са били не по-малки от 15-16 години. Сега сурвакарите обикновено са по-малки деца и затова обиколката започва по светлата част на деня.

Автор: Павлина Папазова

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0