Все по-популярната терапия „регресия“ набира скорост и в България. За въведение ще ползвам рекламата на сайт, който предлага такива услуги: „Преди години четох мисълта – Твоята работа на Земята е не да научиш, а да си спомниш Кой Си ти. Оттогава помагам на хората да открехнат спомените за свои предишни животи и така да възстановят целостта на душата си. Чрез регресията припомням уроци от миналото ми, за да довърша започнатото и да събера отново себе си в днешния ден. След регресия ясно виждам нещата, които да променя.“

Без съмнение, тази терапия директно прекрачва от психологическото опознаване на човека към портали на други времеви измерения. Преди да се замислим доколко тези портали са реални и безопасни и има ли „капка катран в кацата с меда“, нека погледнем двете основни цели, които според този сайт си поставя регресията.

Според изследванията на квантовата физика една елементарна частица се държи като материален обект или като вълна според това дали я наблюдаваме в момента. Още по-впечатляващо е, че така се държи и светлината на звездите, която е тръгнала към нас преди хиляди години –  в момента на възприемане тя също може да промени своята природа. Тогава, значи и учените докосват феномена за „възможна промяна на миналото“?

Именно това е първият елемент на регресията, който привлича последователи не само сред будистите, а и сред българите, за които прераждането не е религия на предците. Болката от неясното чувство за вина, усещането, че „нещата някъде се счупват“, ни правят склонни да приемем, че сме сбъркали глобално във времена, които дори не помним. Щом желанието да се върнем назад и да изцелим живота си според специалистите е възможно, ние се отдаваме на мечтания, сънища и вероятни спомени.

Няма да се спирам на темата имаме или не предишни животи. Нещата, които някои хора считат за спомен от минал живот, други считат за достъп до всемирната информационна банка, където просто времето не съществува. Много по-важно е как употребяваме информацията от тази банка, както ще се види по-нататък.

Действително миналото може да се промени, за да изцели настоящето ни. Но как го прави квантовата физика? Чрез промяна на погледа към нещата.

Дали това е само „ще простя на съседа, който срита кучето ми, понеже сега зная, че той е бил ухапан някога от куче?“ Не всичко е толкова елементарно. За повечето неща „да променя погледа си“ означава – да поема отговорност. В тази връзка: ако миналото от минал живот е причина за нещо, а миналото от по-минал живот е причина за миналия… кога всъщност съм направил избора да съм лош? Кога именно реших, че не ми пука за мъжа на колежката, понеже на мен ми е хубаво с нея? Кога именно реших, че като взема незабелязано продукция „за вкъщи“, сам ще си платя заплатата, която шефът ми бави отдавна? И тогава, дали ще се доверя на басните, че в минал живот с шефа сме били врагове, или ще си спомня, че когато той ме смъмри за поредното закъснение, именно тогава на мен ми „падна пердето“ и реших да постъпя така?

Да, именно в даден момент – и в повечето случаи без пистолет, опрян в гърба – ние правим своите избори. И получаваме своите резултати.

Тогава, не е ли естественият път на израстващото дете да спре да превързва ожулените колене и да започне да гледа къде стъпва? Не е ли естественият ни път да вървим от „уроци от опит“ към „прозорливост за бъдещето“? Докога ще се занимаваме с минали и още по-минали грехове, за които дори и Спасителят каза: „Изтрих ги напълно чрез жертвата Си“?

Ще кажете – опитът от минали животи е полезен в пъти повече от опита на само един живот. Вероятно е така. Ала взирането ни в предполагаеми минали животи, изтръгнати с помощта на хипнотизатора, измества фокуса ни от възприемането на горчивия или полезен опит от животите около нас. Това е съществен и важен момент. Един от силните лостове за манипулация на Машината, която ни превръща в потребители, е изолирането на хората един от друг. Ще кажете: „пръчките на хан Кубрат“ – да, именно. Няма нищо ново в този механизъм. Дори и римляните са казали „Разделяй и владей“.

Защо някои хора са доволни след регресия? Ако все пак има такива, без съмнение те са изпитали удовлетворение от самата грижа, която са положили за душата си. Да се попиташ какво и защо се случва, да изкажеш желание да промениш нещо, само по себе си е правилна стъпка и тя носи удовлетворение. Противно на нашите представи, душата не е нещо, което може „да се залъже“ – или поне не може да се залъже задълго. Душата търси истински и работещи неща, затова и грижата на своя собственик тя усеща именно като топлота.

Но след подобна терапия, където примерно ще изчистим усещането си за минала вина, то отново ще изникне при следващата ни грешка, направена, разбира се, в настоящето. И тогава остават два пътя – или смело напред, в търсене как да поправим тази грешка, или отново към уютната стая на хипнотерапевта. Което, разбира се, освен пристрастяващо, не е безплатно. Веднъж възникнала, една успешна индустрия сама се грижи за оцеляването си. Наш дял е да избягваме клопките на такива вече оформени „черни дупки“ за нашите спестявания, където след врачките отдавна се наместиха и телефонните измамници.

Второто направление на регресията претендира да бъде „намирането на нашата истинска същност“. Действително, това търсене постоянно тлее в нас и никак не е за пренебрегване. Тласкани от психолозите, вместо „Полезно ли е да простя злобната постъпка на колегата си, или да напиша една докладна до началника?“, доста хора днес вече се питат: „Каква е моята същност? Борец ли съм? Или може би съм изтънчен мъдрец, който може да се издигне над обидите?“

Тези въпроси – как да използваме силните страни на характера си – разбира се, никак не са излишни. Както и първият, практичният въпрос – дали и защо е полезно да простя на някого и как да изразя прошката си. Дали поне да спра да злословя за него? Дали да му подаря нещо? Дали да му дам шанс, но без да му давам пари? Или още съм на първото стъпало и не съм събрал сили да му кажа колко силно ме е наранил?

При всички случаи трябва да познаваме най-напред същността на Човека и Човечеството, а след това да се вгледаме частно в своята душа. Зад сентенциите, че „всички сме хора“ и „нищо човешко не ми е чуждо“, се крие една голяма истина и тя е, че хората имат общо естество. Освен че очевидно сме „изляти от общ калъп“ като тела, ние, въпреки леките или силни отклонения, сме изляти и по един Образ в душевно и духовно отношение.

Защо обаче от известно време глобалното търсене на този Образ се скри зад индивидуалното търсене на „себе си“? Защо търсенето на чертите на Твореца у себе си и у другите се измести към други неща?

Както е известно, отдавна войните на планетата не са за ресурси, а за човешки души. Безпомощната, объркана и, главно, нещастна душа е основният механизъм, върху който се крепи индустрията на потреблението. Щастливите хора, тоест тия, които са осъзнали своите причини за щастие, нямат нужда почти от нищо и са свободни да вършат това, което считат за правилно. Нещастната душа търси и купува ту едно, ту друго. Не е чудно, че търсенията на човек, в които няма трайна промяна на ценностите, са най-продължителни и доходоносни за по-комерсиалните психотерапевти.

Всъщност, ако търсим „регрес“, или завръщане, защо не се връщаме по-често към героичния и щедър дух на нашето минало. Всеки народ има своите времена на подем, саможертва и доблест. Не е ли срамно такива чествания да бъдат работа само на „лелките от читалищата“? Да, от миналото може да се извлече мъдрост – и то изпитана мъдрост, пречистена като злато през огъня. Използвайки тази мъдрост, ако търсим „прогрес“, нека действаме в настоящето, като гледаме в бъдещето. И да гледаме с надежда.

Автор: Павлина Папазова