В последните седмици се изсипаха в общественото пространство толкова много мнения и коментари във връзка с пандемията, че като че ли получихме някаква “информационна резистентност” за проблема и на някои заплахата вече изглежда преувеличена и нереална. Но покрай “и това ще мине”, “всичко е конспирация и измислица” до “светът вече няма да е същият”, ние рядко си задаваме важните въпроси : “Защо това се случва? Какво трябва да разбера? Какво да променя?”. Но не политически и социално натоварените “защо Китай не предупреди навреме?” (въпреки че е резонен) или “какво правителството /не/прави ?”. А това, което се отнася до нашия личен път и пътя ни като общество от човешки същества. Ницше е казал, че ако човек знае “защо”, той би мoгъл да понесе и много “как”. И ако ние имаме отговорност като отделни хора и като част от общество да пазим себе си и другите от заразата, то имаме и задачата да съхраним и опазим от заразата на егоизма, апатията и страха нашия вътрешен свят и обществения организъм.
Добре е да се замислим : С какво пречим или помагаме на процесите, които да доведат до изхода от кризата? Защо /не/правим нещо?
Оказва се, че с нашия високотехнологичен и прагматичен ум сме изградили твърде много въздушни кули, крепости на нашия комфорт, себенасищане и себедостатъчност. Места, в които сме затворили и подчинили на своя егоизъм способности и качества като любов, дълготърпение, милосърдие, семейна обич, почтеност, благородство. Заточили сме ги, не сме ги убили – нали все пак не сме зверове, а хора и има нужда нещо да ни напомня това. Изваждаме ги от време на време, като ордени и трофеи, но не от наши войни и битки, а от тези на предците ни, показваме ги на широката публика шумно, покрай някоя благотворителна кампания и ги прибираме, за да се “съхранят” до следващия повод. Истината е, че когато човек занемарява своята мисловна и нравствена хигиена, също става среда за всякакви болестотворни влияния. Време е да потърсим и намерим основанията /основите/, върху които да градим следпандемния си свят, или пък искаме само да оцелеем биологично и да вегитираме. В такива моменти на напаст нашите предци са се обръщали към Твореца – Спасител на човешкия род, за да намерят изход, нали така е и писано: “А ти, когато се молиш, влез във вътрешната си стаичка и като си затвориш вратата, помоли се на своя Отец, който е в тайно, и Отец ти, който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве” (Евангелие от Матей 6:5). Отговорът свише не е спуснат от горе декрет и разпоредба , а една цялостна ценностна подредба на нашите отношения, мироглед и постъпки. И нека не се опасяваме, че ще получим отговори, които няма да ни харесат, защото удобните и лесни решения се оказват менте и заразени с посредственост. Но ако сме честни пред съвестта си, за да понесем бремето на отговора, който идва от Всевиждащия, и се впрегнем в този “хомот” – то за нас има Надежда.
Видение
Издигнах очи към безкрая видях Херосът – Огнен, на бял кон Следваха го хиляди множества, пееха: Химни – мечове Думи – знамена.
Срещу тях се изправи Звярът – грабител Водеше тълпи – стенеха: От страх – зловещи копия Със злоба– стрели огнени.
Искаш да бъдеш участник в този вечен Армагедон за твоята душа? Или извръщаш от ужас глава…
зависи от теб
.. но битката вече започна.
2007г.
Петър Манев
