Разказът на поета: Хиперионски песни

В началото бе Словото. След това дойде проклетият словесен процесор. После
дойде мисловният процесор. Тогава настъпи смъртта на литературата. И така
вървят нещата.

Франсис Бейкън някога е казал: „От една лоша и негодна словесна постройка
възниква поразително препятствие за ума.“ Всеки от нас е дал своите прекрасни
препятствия за ума, не е ли така? Аз повече от всички. Един от по-добрите,
забравени писатели от двайсети век — повтарям, по-добрите, запетая, забравени
— някога го е казал хубаво: „Харесва ми да съм писател. Това, което не мога
да понасям, е писмената работа.“ Схващате ли? Е, amigos и amigette, на мен ми
харесва да съм поет. Това, което не мога да понасям, са проклетите думи.

Откъде да започна?

Може би с Хиперион?

(Постепенно гласът му се прояснява.) Преди почти два стандартни века.

Петте разселнически кораба на Тъжния крал Били се въртят и се реят, подобни на
златни глухарчета, в това толкова познато синьо-зелено небе. Ние се приземяваме
като конквистадори и крачим нафукано насам-натам; повече от две хиляди
визуални художници и писатели, скулптори и поети, АРнисти[1], производители на
видеофилми и режисьори на холодрами, композитори и декомпозитори и Бог знае
какви още, подсигурени с пет пъти по-голям брой администратори, технически
персонал, еколози, надзиратели, прислужници и професионални гъзолизци, да не
говорим за задниците от кралското семейство, подсигурени съответно с десет пъти
по толкова андроиди, желаещи да обработват земята, да поддържат реакторите и
да строят градове, да вдигат онази гадост и да пренасят онзи товар… по дяволите,
ясно ви е, нали?

Приземихме се на един свят, вече засят от горките хорица, които бяхя дошли
тук преди два века като първозаселници и живееха едва свързвайки двата края,
както и където им падне. Естествено, благородните потомци на тези предци ни
приветстваха като богове — особено след като неколцина от нашите охранители
отупаха няколко от по-агресивните техни водачи, — а, естествено, ние приехме, че
тяхното боготворене е нещо заслужено, и ги сложихме да се трудят непосредствено
до нашите андроиди, да орат и да работят за построяването на нашия сияен град
върху хълма.

И той наистина беше сияен град върху хълм. Ако видите днешните развалини,
те няма да ви кажат нищо за онова място. Пустинята го е завладяла за три века,
акведуктите от планините са срутени и разнебитени; самият град представлява
само един скелет. Но тогава Градът на поетите беше наистина хубав, нещо
като Атина от времето на Сократ, с интелектуалната възбуда на ренесансова
Венеция, артистичния плам на Париж от времето на импресионистите, истинската
демокрация от първото десетилетие на Орбиталния град и безграничното бъдеще
на Тау Сети Сентър.

Но накрая, разбира се, той не бе нито едно от тези неща. Не бе нищо повече от
клаустрофобичната Еленова зала на Хротгар с чудовището, което чака навън,
в тъмното. Ние безспорно си имахме нашия Грендел. Имахме си дори и нашия
Хротгар, ако човек присвиеше малко очи, гледайки неприветливия профил на
Тъжния крал Били. Нямахме си само наш собствен гаутски воин; наш собствен,
едър, широкоплещест, с малък мозък Беоулф с неговата шайка от весели
психопати. Ето защо, тъй като ни липсваше герой, ние приехме ролята на жертви
и съчинявахме сонети, репетирахме балети и разгръщахме скрижали, докато през
това време нашият Грендел от тръни и стомана изпълваше нощта със страх и
жънеше бедрени кости и хрущяли.

И тогава именно аз — по онова време сатир, с плът, оформена по подобие на
душата ми — се приближих толкова до завършването на моите „Песни“, творбата
на моя живот, колкото никога преди в течение на пет тъжни века на вироглава
последователност. (Постепенно заглъхва унило.) Струва ми се, че приказката за
Грендел е преждевременна. Актьорите не са излезли на сцената. Нелинейното
фабулиране и неприкосновяващата се проза си имат своите привърженици, към
които аз ни най-малко не принадлежа, но в крайна сметка, приятели, литературният
герой е онзи, който губи или печели безсмъртие върху хартията. Не ви ли е
хрумвала някога тайната мисъл, че някъде Хък и Джим — в този момент —
отблъскват своя сал но течението на някоя река, непосредствено отвъд нашия
обсег, до такава стенен по-реални изглеждат те от обущаря, който ни е подковал
обувките само преди един забравен ден? Във всеки случай, ако тази проклета
история трябва да бъде разказана, редно е да знаете кои са участниците в нея. Ето
защо — колкото и да ме боли — ще се върна назад, за да започва от началото.

В началото бе Словото. И Словото бе програмирано на класически двоичен код.
И рече Словото: „Да бъде живот!“ И така, нейде в Техноцентровите хранилища
из владенията на майка ми замразената сперма от моя отдавна мъртъв баща била
размразена, поставена в суспензия, разбъркана като ванилов малц от едно време,
заредена в нещо, подобно отчасти на воден пистолет, отчасти — на краставица, и
при вълшебното докосване на някакъв спусък — изхвърлена в майка ми в момент,
когато луната била пълна и яйцеклетката била узряла.

Естествено, не се е налагало майка ми да бъде оплодена по такъв варварски начин.
Тя е можела да избере оплождане ех utero, някой любовник с трансплант на
ДНК от татко, клонингов сурогат, генно-присадено непорочно раждане, каквото
се сетите… но майка ми, както сподели по-късно, разтворила краката си пред
традицията. Според мен тя е предпочела този начин.

Така или иначе, аз съм се родил.

Родил съм се на Земята… старата Земя… и, майната ти, Ламиа, ако не вярваш,
че е така. Живеехме в имението на майка ми на един остров недалеч от
Северноамериканския резерват.

Майка ми умря със старата Земя. Близо половината от древните фамилии останаха
по време на онзи последен катаклизъм; тогава бях на двадесет години и си имах
свои романтични планове да умра с родния свят. Майка ми бе взела друго решение.

Нейната грижа не беше моята преждевременна кончина — и тя като мене бе
прекалено съсредоточена в себе си, за да мисли за някой друг в такова време,
— нито дори фактът, че смъртта на моята ДНК щеше да отбележи края на една
аристократична линия, която се простираше назад до „Мейфлауър“. Не, онова,
което безпокоеше майка ми, беше, че нашето семейство щеше да умре в дългове.
Последните ни сто години на екстравагантност, изглежда, бяха финансирани
чрез масирани заеми от Банката на Пръстена и от други дискретни извънземни
институции. Сега, когато континентите на Земята се сблъскваха под въздействие
на свиването с лумнали в пламъци огромни гори, вълнуващи се и нагорещяващи се
до състояние на безжизнена супа океани, при което самият въздух се превръщаше
в нещо твърде горещо и гъсто, за да бъде строшено, и твърде тънко, за да може да
се премине през него, сега банките искаха обратно парите си. Аз бях допълнително
обезпечение.

Или по-скоро планът на майка ми беше такова. Тя ликвидира всички налични
активи седмици преди тази фраза да се превърне в буквална действителност,
депозира четвърт милион марки по дългосрочни сметки в спасяващата се с бягство
Банка на Пръстена и ме експедира на пътешествие до Рифкиновия атмосферен
протекторат на Небесна врата, един второстепенен свят, кръжащ около звездата
Вега. Още тогава онзи отровен свят притежаваше телепортаторна връзка със
Слънчевата система, но аз не бях телепортиран. Не бях и сред пътниците на
единствения вретенен кораб с хокингов двигател, който всяка стандартна година
пътуваше до Небесна врата. Не, майка ми ме изпрати в този затънтен край на
необитаемите райони с един разнебитен фазов кораб — по-бавен от светлината,
със замразени ембриони на домашни животни, концентрат от портокалов сок и
хранителни вируси — на пътешествие, което трая двайсет и девет бордови корабни
години, с обективен време-дълг от сто шестдесет и седем стандартни години!

Майка ми смяташе, че натрупаните лихви по дългосрочните сметки щяха да
бъдат достатъчни, за да се изплати семейното задължение, и може би щяха да ми
позволят да живея в удобство за известно време. За пръв и последен път в живота
си майка ми бе пресметнала грешно.

Небесна врата: моят нов дом.

Майка ми не беше предвидила възможността, че всички стари земни сметки ще
бъдат замразени — и впоследствие усвоени в разрастващата се икономика на
Мрежата на световете. Нито пък бе запомнила, че причината, поради която хората
бяха чакали хокинговия двигател, за да видят спиралния ръкав на галактиката, се
състоеше в това, че при продължителния криогенен сън — за разлика от няколкото
седмици или месеци, прекарани в състояние на сомния — шансовете за крайно
мозъчно увреждане бяха едно на шест. Аз имах късмет. Когато бях разопакован
на Небесна врата и изпратен да копая киселинни канали извън обезопасения
периметър, бях претърпял само мозъчна злополука — инсулт. Физически бях в
състояние да работя в калните ями след няколко местни седмици. Умствено имаше
много да се желае.

Лявата страна на мозъка ми бе затворена като излязъл от строя отсек на

разхерметизиран вретенен кораб, чиито херметически врати са оставили
обречените отделения отворени за вакуума. Все още бях в състояние да
разсъждавам. Контролът над дясната страна на тялото ми скоро бе възстановен.
Само езиковите ми центрове бяха увредени, без възможност лесно да се оправят.
Прекрасният органичен компютър, заложен в черепа ми, беше изпразнил езиковото
си съдържание като сбъркана програма. Дясната половина не беше съвсем без
език — но само най-емоционално натоварените звена за комуникация можеха
да се съхраняват в това полукълбо на чувствата, като езикът ми по това време бе
сведен до девет думи. (Това, както научих по-късно, било нещо изключително,
много от засегнатите от мозъчен кръвоизлив остават само с по две-три.) Ето за
сведение пълния ми речник от думи, с които можех да боравя: еба, сера, лайно,
шибан, пикня, путка, задник, пиш-пиш и а-а. Един бърз анализ би показал
известно излишество в случая. Имах на разположение седем съществителни, които
означаваха горе-долу едно и също нещо; две от съществителните можеха да се
използват и като глаголи. Бях запазил два безспорни глагола и едно прилагателно,
което можеше да се използва и като ругатня. Новата ми езикова вселена се
състоеше от седем двусрични думи и две повторителни словосъчетания от
бебешкия език. Моята арена на литературно изразяване предлагаше четири пътя
към темата за отделянето, две думи от човешката анатомия и едно описание на
коитус.

Общо взето, това ми беше достатъчно. Няма да кажа, че си спомням за трите
години, прекарани в калните ями и варовиковите бордеи на Небесна врата, с
обич, но истина е, че тези години бяха толкова важни за развитието ми — дори
може би повече, — колкото и предишните ми две десетилетия на старата Земя.
Скоро установих, че сред моите близки познати — стария Слъдж, надзирателя на
изкопните работи; Ънк, страшилището на жилищния бордей, на когото плащах
рушвети за личната си сигурност; Кити, пълната с въшки местна курва, с която
спях, когато можех да си го позволя — моят речник ми служеше добре.

— Шибан задник — ръмжах аз, жестикулирайки. — Путка пиш-пиш еба.

— А — озъбваше се в усмивка Слъдж, изложил на показ единствения си зъб, —
отиваш до лавката за кльопачка от водорасли, а?

— Шибана путка — озъбвах му се в отговор аз.

Животът на поета не се състои в ограничения словесен танц на изразяването, а
в почти безграничните комбинации от възприятия и спомени, комбинирани с
чувствителността към онова, което се възприема и се помни. Моите три местни
години на Небесна врата, равни на почти хиляда и петстотин стандартни дни, ми
дадоха възможност да гледам, да чувствам, да чувам, да запаметявам, сякаш в
буквалния смисъл се бях родил отново. Нямаше кой знае какво значение това, че се
бях родил отново в ада, преосмисленият опит е същината на всяка истинска поезия,
а суровият опит беше рожденият дар на моя нов живот.

Адаптирането към един прекрасен нов свят, век и половина по-стар от моя, не
представляваше никакъв проблем. При всичките ни приказки за експанзия и
пионерски дух през последните пет века всички знаем колко глупава и статична е
станала нашата човешка вселена. Намираме се в една удобна епоха на мрачно

средновековие за изобретателния дух; институциите се променят, но едва
забележимо, при това по-скоро чрез постепенна еволюция, отколкото с революция;
научните изследвания пълзят като рак, суркат се странишком, докато някога са се
придвижвали с огромни интуитивни скокове; техническите средства се променят
още по-малко, плоските технологии, които са нещо обичайно за нас, биха били
лесни за възприемане — и за боравене! — за нашите прадеди. Така че, докато аз
бях спал, Хегемонията бе станала официален субект, Мрежата на световете се бе
оформила почти в окончателен вид, Всеобемът бе заел своето демократично място
в списъка на доброжелателните деспоти на човечеството, Техноцентърът се бе
отдръпнал от човешка служба и след това бе предложил помощта си по-скоро като
съюзник, отколкото като роб, а прокудените се бяха оттеглили в мрака и в ролята
на Немезида… но всички тези неща пълзяха бавно към критичната маса още преди
аз да бях замразен в ледения ми ковчег посред свинско шкембе и шербети, а за
разбирането на подобни очевидни продължения на старите тенденции не бяха
нужни особени усилия. Освен това, гледана отвътре, историята винаги
представлява тъмна храносмилателна каша, много по-различна от лесното за
забелязване затруднено положение, гледано от разстояние от историците.

Моят живот беше Небесна врата и всекиминутните нужди на оцеляването там.
Небето бе един вечен жълто-кафяв залез, надвиснал като готов да се срути таван
само на метри над бараката ми. Бараката ми беше удивително удобна: една маса за
хранене, един нар за спане и ебане, една дупка за пикаене и сране и един прозорец
за мълчаливо съзерцаване. Моята околна среда отразяваше като огледало речника
ми.

Затворът винаги е бил добро място за писателите, убивайки, така да се каже,
демоните близнаци на непостоянството и разсейването, и Небесна врата съвсем не
бе изключение. Атмосферният протекторат притежаваше моето тяло, но духът ми
— или онова, което бе останало от него — си беше мой.

На старата Земя моята поезия се съчиняваше на един инфотермов мисловен
процесор, докато аз се изтягах в някой тапициран шезлонг, или се носех със своето
ЕМ-корабче над тъмните лагуни, или се разхождах, потънал в дълбок размисъл,
през благоуханни местности. Отвратителните недоразвити, куцащи, претенциозни
продукти на тези фантазии бяха вече описани. На Небесна врата установих какъв
стимулатор за духа може да бъде физическият труд; не обикновеният физически
труд, бих добавил, а абсолютно смазващият гръбнака, опустошаващият белите
дробове, режещият червата, късащият сухожилията и изстискващият слабините
физически труд. Но докато това занимание е едновременно изтощително
и еднообразно, установих, че духът не само е свободен да се скита из по-
въображаеми места, той буквално избягва в по-висши плоскости.

По този начин на Небесна врата, докато копаех и изхвърлях мръсотията от дъното
на помийните канали под червения поглед на Вега Примо или пълзях на четири
крака през сталактитите и сталагмитите на редихателните бактерии в лабиринтните
белодробни тръби на станцията, аз станах поет. Единственото, което ми липсваше,
бяха думите.

Най-почитаният писател на двайсети век, Уилям Гас, казва в едно

интервю: „Думите са нещо велико. Те са съзнателни същества.“

И наистина са такива. Чисти и трансцендентални като всяка идея, която някога е
хвърлила светлина в тъмната платонова пещера на нашите възприятия. Но те са и
капани за измама и погрешно възприемане. Думите отклоняват нашето мислене
към безкрайните пътеки на самоизмамата и фактът, че ние прекарваме по-голямата
част от съзнателния си живот в мозъчни постройки, изградени от думи, означава,
че ни липсва обективността, необходима, за да видим ужасното изкривяване на
действителността, което причинява езикът. Например китайската пиктограма
за „честност“ представлява символ, който се състои от две части: човек, който в
буквалния смисъл стои до своята дума. Дотук добре. Но какво означава късната
английска дума „интегритет“? Или „родина“? Или „прогрес“? Или „демокрация“?
Или „красота“? Но дори и в своята самоизмама ние се превръщаме в богове.

Един философ-математик — Бъртран Ръсел, живял и умрял през същия век като
Уилям Гас, пише: „Езикът служи не само за да изразява мисълта, но и за да направи
възможни мисли, които не биха могли да съществуват без него.“ В това се състои
същността на творческия гений на човечеството: не градежите на цивилизацията,
не гърмящите и святкащи оръжия, които могат да я унищожат, а думите, които
оплождат нови концепции като сперматозоиди, атакуващи яйцеклетка. Би могло
да се спори, че сиамските близнаци дума/идея са единственият принос, който
човешкият род може, ще или би трябвало да направи за объркания космос. (Да,
нашата ДНК е уникална, но същото се отнася и до тази на саламандъра. Да, ние
можем да конструираме артефакти, но същото могат да правят и други видове,
от бобрите до мравките архитекти, чиито снабдени с амбразури кули се виждат
в този момент оттатък носа на пристанището. Да, ние изтъкаваме истински
неща от въображаемата материя на математиката, но цялата вселена е заредена
с аритметика. Начертайте един кръг и веднага от него се появява числото пи.
Въведете някоя нова слънчева система и формулите на Тихо Брахе чакат готови
под черната кадифена мантия пространство/време. Но къде вселената е скрила
някоя дума под своя външен слой от биология, геометрия или неодушевена
скала?) Дори следите от друг разумен живот, които сме открили — блимповете[7]
на Юпитер II, строителите на лабиринтите, сенешалските емпати на Хеброн,
върлинестия народ на Дурулис, архитектите на Гробниците на времето, самия
Шрайка — са ни оставили мистерии и неясни артефакти, но не са ни оставили
никакъв език. Никакви думи.

Поетът Джон Кийтс някога писал на своя приятел Бейли: „Не съм сигурен в нищо
освен в светостта на обичта на Сърцето и истината на Въображението — онова,
което въображението схваща като Красота, трябва да е истина — независимо дали
е съществувало преди, ли не.

Китайският поет Джордж Ву, умрял през последната китайско-японска война
около три века преди Хеджира, е разбирал това, когато е написал в инфотерма
си: «Поетите са лудите акушерки на действителността. Те виждат не онова, което
е, а онова, което трябва да стане.» По-късно, на последната си дискета до своята
любима, една седмица преди да умре, Ву казва: «Думите са единствените куршуми
в патронташа на истината. А поетите са снайперистите.»

И така, в началото бе Словото. Словото се е въплътило в тъканта на човешката
вселена. И единствено поетът може да разширява тази вселена, откривайки кратки
пътища към нови реалности, както правят тунелите на хокинговата тяга под
бариерите на Айнщайновото пространство/време.

Да бъдеш поет, разбрах аз, истински поет, означава да станеш истинско
въплъщение на божеството на човечеството; да приемеш мантията на поета,
означава да понесеш кръста на Човешкия син, да изстрадаш родилните мъки на
Духовната майка на Човечеството. Да бъдеш истински поет, означава да станеш
Бог.

Аз се опитвах да обясня това на моите приятели на Небесна врата. «Пикня,
лайно — казвах. — Задник, путка, шибан, шибан задник. Путка, пиш-пиш путка.
Шибана!»

Те клатеха глава, усмихваха се и отминаваха. Великите поети рядко биват разбрани
по времето, в което живеят.

Жълто-кафявите облаци изливаха киселина над мен. Аз газех в кал до бедрата и
чистех пиявични водорасли от градските канализационни тръби. Старият Слъдж
умря през втората ми година, когато всички работехме над проекта да се разшири
каналът на Първо Авеню до Калжилищата на Средната помийна яма. Злополука.
Изкачваше се по една дюна от тиня, за да спаси някаква сярна роза от настъпващия
циментовоз, когато стана калотресение. Кити се омъжи наскоро след това. Тя
продължаваше да работи от време на време като кръчмарска курва, но аз я виждах
все по-рядко и по-рядко. Умря при раждане наскоро след като зелените цунами
отнесоха Калния град. Аз продължих да пиша поезия.

Как така, бихте могли да попитате, е възможно човек да пише хубави стихове с
речник само от девет думи от дясното полукълбо?

Отговорът е, че аз изобщо не използвах думи. Поезията само вторично се
отнася до думите. Първично тя се отнася до истината. Аз се занимавах с Ding
an Sich, материята зад сянката и изтъкавах силни концепции, образи и връзки
така, както един инженер би издигнал небостъргач, конструирайки скелета от
сплав на нишковиден кристал много преди да се появят стъклото, пластмасата и
хромалуминият.

И постепенно думите се връщаха. Мозъкът се преобучаваше и се превъоръжаваше
удивително добре. Онова, което се бе загубило в лявото полукълбо, се приюти
другаде или утвърди отново своето първенство в увредените места като пионери,
които се завръщат в опустошена от пожар равнина, станала по-плодородна от
пламъците. Там, където преди някоя проста дума като «сол» ме караше да заеквам
и да зяпвам с уста, докато умът ми опипваше празнотата като език, опипващ
мястото на липсващ зъб, сега думите и изразите постепенно се възвръщаха подобно
имената на забравени другари от детството. Денем работех на тинестите полета,
но нощем сядах на потрошената си маса и пишех своите «Песни» на светлината на
една съскаща маслена лампа. Марк Твен е казал по присъщия му начин: «Разликата
между правилната дума и почти правилната дума е като разликата между
светкавицата и светулката.» Той се е пошегувал, но не е бил изчерпателен. През
онези дълги месеци, когато слагах началото на своите «Песни» на Небесна врата,

аз открих, че разликата между намирането на правилната дума в сравнение с
приемането на почти правилната дума е като разликата между това да бъдеш
ударен от мълния и просто да наблюдаваш проявлението на мълнията.

Така че моите «Песни» се родиха и започнаха да се разрастват. Написани върху
тънките папирусови листове от рециклирано влакно от пиявични водорасли, които
се намираха с тонове за потребление като тоалетна хартия, надраскани с евтините
писалки с плъстен връх, които се продаваха в лавката, «Песните» придобиваха
форма. Докато думите се завръщаха, намествайки се на място като разпръснатите
парчета на някоя картинна мозайка, аз се нуждаех от форма. Като се връщах към
уроците на дон Балтазар, пробвах мереното благородство на епическия стих на
Милтън. Придобивах увереност и прибавях от романтичната чувственост на един
Байрон, доразвит напълно от Кийтсовото тържество на езика. Разбърквах всичко
това и придавах пикантност на тази смес с малко от бляскавия цинизъм на Йейтс
и щипка от смътното, схоластично високомерие на Паунд. После накълцвах,
подреждах и добавях такива съставки като овладяността на въображението на
Елитът, усета за място на Дилън Томас, чувството за обреченост на Делмор
Шварц, мъничко от ужаса на Стийв Стърн, призива за невинност на Салмуд
Бреви, любовта на Дейтън към засуканата схема на римите, обожанието на Ву към
физическото и радикалната игривост на Едмънд Ки Ферера.

Накрая, естествено, изхвърлих цялата тази смес и написах «Песните» в свой
собствен стил.

Ако не беше Ънк, главореза от бедняшкия квартал, сигурно още щях да съм на
Небесна врата и да продължавам денем да копая киселинни канали, а нощем да
пиша «Песни».

Беше през почивния ми ден и бях понесъл своите «Песни» — единствения
екземпляр от ръкописа си — към библиотеката в Градския съвет, за да направя
някакво проучване, когато Ънк и двама от неговите главорези се появиха от една
уличка и поискаха веднага да им платя охранителната си такса за следващия месец.

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0