Има една популярна притча за лаещо куче, което било затворено в зала с много огледала, и това, което виждало наоколо, било собественото му отражение – на кучета, лаещи срещу нещо. То започвало още по-силно да лае срещу кучетата и да се зъби и те също започвали да му се зъбят в отговор. На следващия ден намерили кучето умряло, без да е имало кой да причини смъртта му. Тя била причинена от битката с „кучетата”, които били собственото му отражение…

Тази притча се отнася за много области на живота, като не изключва и любовта. Човекът, който среща често „несподелена“ любов, е добре да се вгледа в себе си – дали развива към себе си споделена любов. Защото ние хората не сме чак толкова добри, не само към околните, но на първо място в отношението към себе си. Много пъти тези, с които общуваме, развиват към нас същото отношение, каквото ние имаме към себе си. Ако ти не държиш на теб самия, не проявяваш към себе си милост, уважение, грижа, то това е послание, което околните възприемат.

Защото себеуважението не започва отвън навътре, а отвътре навън. Ако ти ходиш да работиш по 10-12 часа, сам се изтощаваш и показваш такова отношение към себе си, тогава и хората около теб ще смятат за нормално да те товарят още и още и да те изтощават… Нещата във видимия свят винаги имат дълбок корен в невидимия свят! Всеки, който иска споделена любов, е добре да размишлява как да обича истински и дълбоко себе си! Това не е свързано с егоизъм и издигане на себето – „Аз съм толкова свестен, а няма достоен за мен”. Свързано е с издигане на Аза и на разбирането, че дълг на всяко човешко същество е да извади най-доброто от себе си  и да се бори за своето благословено място под слънцето. Това включва и работа на първо място със себе си – да моделираш себе си, не другите.

Дори когато околните те предават, помисли – дали първо не си предал себе си? Защото много пъти човек иска от споделената си любов тя да го изстреля в космоса, да му поднесе целия свят, звездите, да го изведе там, където не може да отиде по друг начин… Често млади момичета, вместо да се потрудят за сериозно образование и как сами да постигнат определен жизнен стандарт, се влюбват в богати мъже – за да им го дадат наготово. И такива момичета непрекъснато са предавани от тези мъже…

Други копнеят за партньор от хубав „сой“ заради срам от рода си, от корена си, от това, че родителите им не са лекари и професори, а са били обикновени работници в някой завод. И искат да се пресадят на ново място, в друга градина… Общо взето, често искаме някой да ни обича, без ние да обичаме себе си, без да се потрудим повече за себе си. В човека живее склонност да търси решение на нерешените проблеми винаги отвън и това много пъти проличава в избора на партньор или копнежа по точно определен човек.

Има една тайна: Ако не искаш да си самотен, трябва да си служиш добре с уединението. Уединението, колкото и странно да звучи, е най добрият път към споделената любов. В уединението човек работи със себе си, издирва грешките си именно в любовта към себе си, разпознава във всяко лаещо срещу него куче някаква своя същност. Човекът, който чака само на късмета /милостта/ на съдбата отвън, е закостенял, а не е гъвкав – не променя нищо в начина си на живот с години, така че да е по-привлекателен, нито променя подхода си към другите, не изпитва себе си има ли нещо в него, което води до несподеленост – дали осъзнато, дали неосъзнато, не коригира ценностната си система по никакъв начин относно подходящ и неподходящ човек. Коригирането на  желания образ и на подхода към проблема е тясно свързано с нашата собствена промяна и изцелението на рани от неподходящи партньори.

Много пъти ни се иска да прескочим този момент на анализ, просто да получим желателните ни блага някак си отвън, а ние да си тичаме от задача към задача, по старому: кой в угаждане на човеци, кой във владеене на човеци, един в сравнения и гордости, друг в себепотискане … и забравяме най-важното – любовта и грижата към себе си, към Аза си. Тази любов е кормчията на руля. Човек трябва да преоткрива себе си, също и красотата на тялото си – дори и да не е съвършено. Тялото е голям дар, чрез него той осъществява себе си, то е отражение на духа му, на личността му, то преживява и отразява всички болести и радости на душата. Неслучайно и Божият Син Христос обещава на хората Нови тела, а за демоните и силите на злото е отредено съществуване без тела!

У някои хора живеят илюзии, че те са много добри, и затова изобщо не се трудят върху себе си – те само очакват някой достатъчно добър за тях. Но макар такъв човек да се смята за добър, той също не обича себе си, той просто обича Егото си и понеже това е обикнал, това и ще вижда в другите, и ще се разочарова безкрайно…

Изобщо, изследването на несподелената любов показва път за развиване към споделена любов на първо място към самия себе си. Това не е път за презиране, ако и да е много тежък път, нито пътят на презрените, ако и ходещите по тези друми често да получават дълбоки рани и белези, заедно с неутешима скръб. Въпреки това си остава един от важните пътища за себепознание и издирване на истински съкровища, това си е личната битка за благословение на всеки, пожелал споделената любов.  За този, който не  иска да се коригира от общоприетото – аз съм прекрасен човек, а хората не могат да ме оценят, и не потърси да завиши изискванията първо към себе си, преди да съди другите, и по време на брака си ще пази същата линия на поведение – на неоценения партньор – и ще руши непрекъснато любовта.  Разбира се, че човек трябва да има изисквания и да обича Доброто, да издържа на натиска на раняващите “кандидати за връзка”, които сеят още по-голяма безнадежност, защото потвърждават за пореден път невъзможността на случването. Но проблемът никога не е еднопластов и не свършва само с това. Както дърво, което дава Живот, споделената любов има богата коренова система и много страни. Както старозаветният Яков се бореше с ангела на Бога за благословение, така и самотният има да се бори за благословение с ангелски сили – това е битка за слово и подход към проблема, мъдрост и озарение как да воюваш, война за завладяване на нови територии на душата.

Споделената любов на всякакво ниво – и към себе си, и към роднини, и към любимия – е истинско съкровище, от което да се черпят жизнени сили и енергия,  а за съкровището човек или копае дълбоко, или плаща скъпо, за да го има! Както бе казал Мечо Пух: „Колкото повече, толкова повече“. Колкото повече любов извира отвътре, толкова повече ще се разлива и навън. Колкото повече човек обиква своя си живот, Светлия си Аз – себе си, съществото си, и е милостив, и е грижовен, и се развива, не се сравнява, толкова повече обиква и другите, не ги принизява, нито сравнява, милостив е, развива и тях.

Автор: К.Могиларска