Пътят към себепознанието

/Иоана Хубанова/

“Аз съм си такъв и ще остана себе си!”, “Ако ме обичаш, няма да искаш да се променя, а ще ме приемеш такъв, какъвто съм.”, “Направих го, защото съм си такъв, какво толкова?”, “Това съм аз, аз съм и никога няма да се променя, ще бъда верен на себе си!”

Себе си… Кога реши, че се познаваш така добре? Толкова, че да бъдеш сигурен каква е твоята същност, да се идентифицираш с недостатъците си, да скачаш като опарен всеки път, когато някой ти каже, че нещо не ти е наред и да крещиш “Свободен съм да бъда, какъвто съм! Не ми се бъркай, трябва да си толерантен!”

Какъв е смисълът от общуването между хората тогава? Да си показваме взаимно колко сме различни и уникални? Всеки да си развява своя плакат с представата за себе си, да скандира какъв е и да не чува никого…

Улици, пълни със сновящи хора, размахващи своите автопортрети и крещящи имената, които сами са си дали. Смятащи, че всичко се върти около тях, а всъщност никой и нищо не го прави. Има само сблъсъци между „разни хора” с „разни идеали”… В такива взаимоотношения не може да я има истинската любов в нейната същност на отдаване и приемане, защото просто никой не иска нито да даде, нито да приеме, иска само да бъде „приет”.

Не е лошо човек да се стреми да отстоява себе си и да не позволява на друг да го променя според прищевките си. Злото е в гордостта, в която изпадаме, когато решаваме, че се познаваме напълно – в нашия изначален, завършен облик. Злото е да затънем в мързела на удобното „такъв съм си” и с инат да отказваме да се променяме не според представите на някой си, а според образа на Доброто, Съвършеното.

Ако изискваш толерантност, то защо тогава не си толерантен към самия себе си? Защо, когато виждаш, че определено качество ти липсва или е недоразвито, запушваш  ушите си, за да не чуеш как сам копнееш за промяна? Защо се зазиждаш зад представи (не само за себе си, но и за всичките останали) и заглушаваш стремежа да променяш онова, което ти пречи, като вместо това обвиняваш околните за него – за това, че не те приемат? Това е унищожително за човека и никоя истинска любов не би го толерирала, не би мълчала при вида на страдащия обичан. Истинската любов не замлъква пред злото.

Развитието не уеднаквява хората. Това да придобиеш определено качество не те прави друг човек, не те прави да изневериш на себе си. Хората имат навика да се идентифицират или с недостатъци, или с качества, или с таланти:

–         Кой си ти?

–         Аз съм лекар.( физик, авиатор, математик, музикант, актьор, археолог…)

…или

–         Аз съм мързелив (горделив, страхлив, смел, с ниско самочувствие, умен, глупав…)

На света има милиони хора, споделящи качества с еднакви дефиниции или работещи еднакви професии. Да не би всички те да са един и същи човек?

Уникалността не се крие в качествата, слабостите, интересите и т.н. Те са следствие, но не са есенцията. Същността на всеки не може да бъде определена от ограничения човешки разум, не може да бъде дефинирана с набор от думи – тя е много по-велика, всеобхватна, тайна. Тя е изговорена при самото създаване на човека – неговата личност – и той е призван да я открива цял живот. Затова, когато двама са смели, те не стават еднакви – смелостта им е различна, защото те самите са различни личности, а качествата се съОБРАЗяват с личността, както и личността се съОБРАЗява със Създателя си. Така и с развитието на определени качества човек може да опознава и личността си, но когато осъзнава, че тази въпросна личност е много по-възвишена от всичко, което той смята за себе си.

Тя е личността на неговото създаване, произлизаща от Създателя, по Чийто образ и подобие сме направени. Оправдания от типа на „върша тази глупост, защото съм си такъв” стават неадекватни, когато човек осъзнае истината за личността си и откъде тя произлиза, защото тогава е ясно, че глупостите не са негово естество. Могат да се превърнат в такова, ако достатъчно упорито се изобразява в тях, но те не са част от изначалната човешка природа.

Причината да ги има е и същата причина, поради която сме склонни да изграждаме погрешна представа за себе си и да я следваме сляпо – изпадането на човешкото същество от неговото първоначално светло естество. С това „падане” нашата личност се натрошава на парчета, омърсява се, разбърква се, в нея настъпва хаос. Опитите за себепознание, изброени по-горе като неправилни, могат да бъдат нагледно изобразени като едно счупено огледало, в което човек се опитва да опознае чертите на лицето си – образът е начупен, изкривен, частичен, грозен, неистинен.

Истинното огледало, в което човек може да познае своя истински облик в цялост, е ликът на Този, по Чийто образ е създаден – Божият. Интересно е как, за да може човек да се види, има нужда от огледало – няма как да го направи самостоятелно. Но как наистина можеш да откриеш себе си и да разбереш кой си – като се оглеждаш в счупените криви огледала на света и на хората с лъжливи представи или като потърсиш своята личност в истинния поглед на Онзи, Който те е създал и те познава най-добре? Твоето истинско Аз се крие в Неговите очи и само оглеждайки се в тях би могъл да придобиеш основателната увереност, че познаваш себе си. Това познание няма да бъде свършен факт, но ще продължава да се развива заедно с твоя прогрес в изкачването към онзи светъл Аз, който изначално си бил. Постепенно огледалото ще се съединява обратно в едно и пъзелът на твоята личност ще се подрежда. Няма да изпадаш в гордостта да бъдеш убеден, че познаваш себе си напълно, но сигурността, стабилността и мира ще бъдат с теб, защото ще знаеш, че оглеждаш себе си в правилното огледало – в Божиите очи. И те ще те променят, ще те поправят, подреждат и трансформират по образа, който виждат и са заложили в теб още от самото начало…

„Да се оглеждаш в Божиите очи” може би звучи абстрактно и метафорично, но далеч не е така. В Божиите очи се съдържа Истината за цялото творение, за същността и смисъла на всичко. Този, който търси да познае и разбере тази висша Истина, непокварена и непреиначена от човешките слабости и страсти, опознава цялото творение, както и себе си като част от него. И не само като част от творението, но като част от Твореца, защото всичко от Него е произлязло и в Него съществува.

В този смисъл пътят към себепознанието се крие в това себепознанието да не бъде самоцел. Когато човек е тласкан в правилната посока от копнежа си да опознае Истината, от чистата си неподправена любов към Нея, тогава той  върви по пътя на познанието и следователно на себепознанието, без да издига собствения Аз във висша кауза на живота си. В това се състои смирението – да приемеш, че си част от нещо много по-голямо и значимо от самия теб, че твоето мнение и представата ти за нещата са непълни и често лъжливи. В това смирение няма уНИЖение, защото чрез него човек не се приНИЗява, а напротив. Приемайки принадлежността си към една Божествена система, приемайки Божествения си произход, приемайки Този, по чийто образ е създаден, човек се издига над плътските слабости и страсти. Възвръща се от разпиляното си състояние на един, чиито качества, желания и същности са били разхвърляни из вътрешния му свят, предизвиквайки настроения на раздразнителност, депресия и дори лудост, към подредбата на вътрешния и външния космос, вътрешния и външния свят, към мира… От объркан плътски човек с неверни понятия за живота и себе си, той се издига отново в човека с Божествено естество, познава и достига личността си в нейната сила и светла красота и открива призванието на тази личност, смисъла в съществуването си. Чрез смирение човек не се принизява, а извисява, но не с горделивост, а с любов и благодарност за благодатта, която осъзнава, че му е дадена.

Приемайки своя Създател и Господар, човекът се освобождава от веригите на страха да не остане излъган, да не остане сам, да не се окаже незначителен или безсмислен, защото нито едно Божие дете не може да бъде нито едно от тези неща. Оставя бремето на предразсъдъка и се впуска с детска наивност и ентусиазъм в прегръдката на Баща си, който не е експлоататор като земните господари, а е приятел, наставник, грижовен и любящ родител. Приемайки Баща си, човек приема себе си, истинската си същност и личност, освобождава се от безцелното лутане в лъжливия свят и тръгва по пътя на Истината, в който единствено има вътрешен мир и истинско щастие.

Това е пътят да познаваме не само себе си, но и тези, които ни заобикалят – път към истинските приятелство и любов, които устояват на времето. Ако обичаш някого заради някакво негово качество или набор от такива, ако ви събират само общите ви интереси, тогава промените, които неминуемо настъпват в животите ви, ще ви отдалечат един от друг и връзката помежду ви ще избледнее. Защо ли? Ами, защото не сте се познавали истински. Понякога човек не разбира какво точно го привлича към някой друг, какво го кара да чувства определен човек по-близък от останалите и то не заради земните неща, които го свързват с него. Това се случва, защото любовта е способност, дадена на всички ни, с която може да се вижда в невидимото. Чрез нея се усеща именно онази истинска същност, изначално сътвореното у нас. Само че ако хората нямат този поглед, който търси Божествената същност у другия и по този начин я извиква да се съгради отново, това чувство остава неосъзнато, неизползвано. Неосъзната и неизползвана остава и самата същност – човекът не се развива към Божествения си Аз и затова деградира по посока на падналото си естество, затъва в него… И по този начин прогонва всяка любов и приятелство от живота си. Липсата на развитие води и до отегчение, хората си омръзват, разделят се и остават само със спомените за нещо, което не са съвсем сигурни какво е било. Чудят се защо става така, решават, че няма такова нещо като истински любов и приятелство… А истината е, че ако не се развиват, те деградират и умират. Двама души могат да се обичат истински само в пътя на Истината, който, както вече беше споменато, е пътят на познанието. Те ще се стремят да опознаят себе си и другия, самата Светлина и цялото творение… Ще се опознават все повече с всеки изминал ден и затова няма да си омръзват, а точно обратното. Ще преодоляват слабостите си и с това няма да допуснат да бъдат разединени и настроени един срещу друг. Ще постигат истинския си Божествен образ, ще се познават истински и обичат още повече… Хората се чудят защо попадат на грешния човек, когато търсят любов, защо нещата все не се получават. От една страна, те нямат погледа да видят любимия, любимата или пък истинския приятел – припознават ги къде ли не. От друга, дори да ги срещнат, те пропиляват възможността за връзката, която им е дадено да градят, отново поради слепотата си.

rainbow

Човек не може да вижда в тъмното. Светлината е тази, която прави нещата видими, ясни – без нея светът е непознаваем и нереален за наблюдаващия, без нея няма живот. Бог е светлината за хорските души – чрез него може да се прогледне за истината. Истината за теб, за мен, за най-добрия ти приятел и онзи непознат от улицата. Истината за любимото ти куче, за морския бриз, за снега и цветята, за всичко красиво, което толкова много обичаш. Защото и аз, и ти в Светлото си естество  сме лъчи от тази чиста, бяла светлина, която е Бог – лъчи с уникален цвят, произлезли от Него, но и едновременно с това сливащи се в единство с Него и цялото Му творение в белотата на мира.

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0