ПЪТЯТ КЪМ ИЗЦЕЛЕНИЕТО И ПРОЛЕТТА  СЛЕД ТЕЖКАТА ЗИМА – ЗА ЕОВИН И ФАРАМИР ОТ ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ!

Коментар на „Домовете на изцелението“, част от трилогията “Властелинът на пръстените” на Дж. Р. Р. Толкин

Думата изцеление е с древен произход и идва от думата „цял“, а думата  „здравословен“, от своя страна, съдържа съставните й „здрав“ и „слово“, сиреч изцелението и здравословният начин на живот изискват цялостност и здраво слово.

И до ден днешен най-големият разрушител на здравето и човешкия живот си остава отровното слово, чийто източник са Змийският език и Черният дъх, описани от Толкин в “Домовете на изцелението”, част от трилогия му „Властелинът на пръстените“. Кои са  всъщност тези словеса?

Кралската племенница на Рохан – Еовин – страда от болестта на Змийския език.  Мъдрецът Гандалф обяснява на брат й тази болест така:

— Друже мой — каза Гандалф — ти си имал коне, ратни дела и волна степ, но тя, родена в тялото на девойка, не ти е отстъпвала по дух и храброст. Ала е била обречена да бди над старец, когото обичала като баща, да го гледа как изпада в жалко, позорно слабоумие и тази роля й се струвала по-нищожна от участта на бастуна, върху който се опирал. Мислиш ли, че Змийският език е вливал отрова само в ушите на Теоден /краля/? „Изкуфял дъртак! Какво друго е домът на Еорл освен обор със сламен покрив, където разбойници пиянствуват сред зловонието, а копелетата им се търкалят по пода между псетата?“ Не си ли чувал и преди тия слова? Изрече ги Саруман, учителят на Змийския език. Макар да не се съмнявам, че у дома Змийският език е обвивал смисъла в по-лукави изрази. Благородни приятелю, ако сестринската обич и волята да изпълни дълга си не бяха издигнали преграда на устните й, ти би могъл да чуеш от тях дори и подобни думи. Но кой знае що е изричала самотно към мрака в горчива среднощна безсъница, когато усещала живота да губи смисъл и стените на покоите се свивали наоколо като клетка около диво зверче.

Действието на Змийския език е обрисувано като послание от слово и мисли, които искат да принизят, омаловажат и представят жалко в ушите на слушателя им всичко онова, което той има и сред което живее – дома му, рода му, близките му, самия него: възрастните като „изкуфели дъртаци“, живота като „жалко съществуване“, сънародниците му като „разбойници“, а децата им като „копелета“. Целта е човек да се чувства като в клетка около диво зверче, да изпитва съжаление към себе си.

Тази болест е много тежка – подценяването и презирането на всичко, което  е дадено на човека, това,  което е той, както и целия му свят. Змийският език принизява цялото творение, а това е неизбежно свързано и с неговия Творец. Но откъде идва цялата тази омраза и желание на определени сили  да принизяват непрекъснато човека, защо толкова много сили воюват против човечеството изобщо? Вероятно причината се крие в първоначалното му високо призвание – Бог е сътворил човека по Божий образ и подобие и му е дал голяма власт: да назовава с имена животните и изобщо способност да назовава света, а целият ангелски свят да му служи. Човекът е бил сътворен да бъде храм на Бога! И  ако и хората да са отпаднали от тези сили  и присъствия, в тях  винаги стои потенциалът и възможността да се възвърнат в тази сила и власт, да познаят кои са те, какво значи човек, какво значи ангелите да му служат. Или както е писал Толкин, човек все още “не е погубен, ни променен до края”:

О, сър – му рекох аз – макар и вън от Рая,
Човек не е погубен, ни променен до края.
Дори и покварен, на трона си остава
И пази царски дрипи от старата си слава:
Човек, творец вторичен, кристално огледало,
В което се пречупва божественото бяло
На багри многобройни в безкрайни съчетания,
Що в умовете раждат действителни създания …

На древната тракийска реч думата за съкровище е „аго“, от която идва латинската „его“, което има негативен нюанс, но  всъщност насочва, че най-голямото съкровище на човека е Азът – това, което е той изначално, което е призванието му,  скритата в него светлина, слава и власт, преобличането му от дрипите с нови дрехи. А потъпкването му – най-голямата отрова и триумф на човешкия враг. И в света има сили, които воюват против властта на човека, и тяхната голяма битка е  да го обсебят – времето му, енергията на живота му, да преобърнат ежедневието му в жалко оцеляване и снабдяване на нужди; в живот без любов, в пустиня от разочарования и самота. В крайна сметка резултатът: тази стара слава да бъде обвита в усещане за мит, фантазьорство или учение, лишено от сила. И хората да проспат обсебването от човешкия враг и своя потенциал за друг много по-славен живот. Следвайки словото на Змийския език, радостта от Живота чезне и това вече не е мит, а реалност – много хора не вярват в митовете за тази загуба, но е факт, че я губят и не знаят как да си я върнат. При някои даже се стига преждевременно до смъртно ложе, каквато е и тежката участ на Еовин. Арагорн, който има изцелителна дарба и призовава Еовин от света на сенките, ясно осъзнава, че тя няма да се върне към живота, ако не види надежда и любов.

„Може би имам власт да изцеля тялото й, да я върна от мрачната долина. Но към какво ще отвори очи — към надежда, забрава или отчаяние? Не знам. Чака ли я отчаяние, тя ще умре, освен ако не се яви по-изкусен целител от мен.“

И на смъртния си одър, в света на сенките, Еовин откликва на призива за живота, след като чува зова на брат си. Истинското лекарство и сила за живот идват от срещата с него – от чуването на любимия глас на обичния брат, на достойния и прославен воин. В света на сенките само близостта до хора, носители на тази първоначална слава и лъчите на любовта им, са гласът, който извиква към Живот. Защото светлината е и явление, и слово, и присъствие, и призив.

Неслучайно Еовин убива най-силния Назгул – краля магьосник Ангмар, който никой мъж няма сила да убие. Тя обявява война на много мощен враг – същество, имащо голяма власт да всява ужас и да убива. Ангмар е образ на това обгръщане с ужас и безсмислие на целия й свят. Срещу този глас човек трябва да се изправи и да го повали; не бива да  разрешава на никое същество, мисъл или обстоятелство да го принизява и мачка, независимо от властта и силата, която имат, и да му отреждат живот в сенките. Човек трябва да обяви война и на обсебващата  болка, чийто образ е  писъкът на назгулите, да не я приема като сянка на по-силен враг, която  го преследва навсякъде.

Най-големият проблем на днешния човек обаче е, че живее в симбиоза именно със силите, които воюват против него и искат да го обсебят – дава им подслон, като ги нарича “себе си”: аз съм такъв; или “това е начинът, по който аз осъществявам себе си”; аз така си изкарвам прехраната – като работя от сутрин до късни нощи; аз така оцелявам – като манипулирам или крада, не мога по-друг начин; моят стомах е моят бог; аз така обичам – насилието е моят начин, не мога по друг. А призванието на човека е да живее в симбиоза с онези сили – размисли, действия, търсения, начин на осъществяване – които са ангелски и ще му служат да си възвърне “дрехите на слава”.

Вярата във Възкресение на Живота и срещата с Него не са просто празник през пролетта, а са битките, в които реално всеки  влиза и заповядва на сенките вътре в себе си и край себе си; вярата е глас, който човек да последва в болестта си въпреки немощта, тя е способността му да разпознава невидимия враг и ангелските сили в живота си. Ако човек последва светлия лъч светлина в мрака, той ще го отведе при Изгрева и Източника на светлина. Защото който се вглежда в бездната, извиква бездната. Който се вглежда в светлината, извиква още светлина. Самото присъствие на светлината и Живота е като аромат на пролет – жива свежест, сякаш самият въздух се пробужда и тръпне, искри от радост. Животът носи аромата на росни утринни и чисти слънчеви лъчи сред приказна страна, за която мимолетно  напомня прекрасният пролетен свят, казва Толкин.

Другият прославен герой на романа – Фарамир – е поразен от Черния дъх.

Самата смъртоносна рана на Фарамир не е дълбока, нито е засегнат жизнено важен център, но въпреки това той вехне. Стрелата, с която е ударен, обаче е дошла откъм Сенките, а треската и болестта му са  непонятни. Констатациите са:

— Умора, скръб за бащиното безумие, рана и отгоре на всичко — Черният дъх — каза Арагорн. — Той е мъж с непреклонна воля и е устоял на Сянката още преди да потегли на бой край външните стени. Мракът навярно бавно се е просмуквал в него, докато той се е сражавал да удържи крепостта.

Страната на сенките и Черният дъх също са слово, което бавно се просмуква в живота на човека, така че да пожелае смъртта – Фарамир през целия си живот е бил неоцененият син в очите на баща си, в сянка на достойния си брат Боромир, изпратен в смъртен двубой лично от баща си, обграден от родител, който бавно полудява, врагове, които постепенно взимат надмощие, и безсилие да промени цялата тази реалност. Черният дъх идва да покоси Надеждата и Вярата на Фарамир за свят, в който да бъде обичан син и няма да е нечия сянка, няма да царува безнадежност. Днес много хора не се чувстват обикнати от близки – съпрузи, родители – и Черният дъх бавно се просмуква в костите им. Но Фарамир обича чина си – Капитан и предводител на защитата на Гондор – достоен воин и защитник на народа. Откривайки и обичайки призванието си, достойнствата си, човек започва пътешествието към себе си, в което да обиква светлия си Аз, независимо от липсата на любов и раните, и постепенно се облича в дрехи на слава.

Фарамир стига до изцеление, като чува гласа на Арагорн – в него разпознава своя истински водач и крал, изцелител от раните и другар. Вижда възстановяването на изгубената хармония и ред в живота край себе си. Той копнее за завръщане на изгубеното благословено време на Гондор, а не за власт. В крайна сметка неговият духовен взор – да разпознава Светлината въпреки предубежденията и страховете си, да не се бои от  рисковете да й служи – му носят бъдеще на славен владетел с достойна съпруга. Който разпознава силите на мрака и светлината и не се бои да вземе добрата страна, ще доживее честити дни, казва Толкин.

Художествена измислица ли е светът на Еовин и Фарамир или реалност? Истината не е ли това, което ни казва кои сме? Кои са болестите ни? Че изцелението е възвръщане към нашата личност, към нашата цялост, към нашето светло Аз? Нима художествената литература не е свят, който в крайна сметка ни показва истината? Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. И че Възкръсването от мрака е единствената врата към по-добър живот?

Автор: Керанка Бинева

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0