„Причината да има гладни не е, че Земята не може да нахрани бедните, а че Земята не може да нахрани богатите.”

Сигурно си спомняте статията, която публикувах преди време – “Прозорецът на Овертън”. С промяна на имената на нещата, показване от приемливи частни случаи, се постига постепенно леко изместване на прозореца на допустимото за едно общество. В резултат на този експеримент американският анализатор Овертън /загинал при странни обстоятелства/ успява да „прокара” дори теории от рода “Разрешаване на канибализма”.

Отдавна Прозорецът на Овертън не е в сферата на фантастиката, а влиза в активна употреба. Повод за днешната публикация е един филм, „Аз преди тебе” /2016/, за който се повдига обществена дискусия. Филмът е само повод, а дискусията е на тема да се узакони ли евтаназията не само при пациенти в последен и мъчителен стадий на физическо страдание … а вече и при хора, в случая инвалиди, които сами не считат за полезно да живеят повече на този свят.

Странно е, че богатото общество, което от година на година изобретява все по-съвършени приспособления дори за пълни инвалиди като Стивън Хокинг, смята че е „голяма придобивка” да нагази в тези води и да направи допустимо за нас едно такова узаконяване.

Да, и аз познавам дядовци, които в немощта на възрастта си и невъзможност да създадат нови контакти постепенно „се предаваха” и напускаха живота от отпадналост и нежелание да се хранят. Но в случая не става дума за това. Става дума, че на обществото постепенно се вменява разбиране за „свобода” относно това дали да живеем. Защото, съгласете се, един инвалид в обкръжение на любящи хора има много повече радости, отколкото някои безработни, принудени да продават телата си и несигурни в утрешния ден. Какво, и за тях ли да направим клиники за евтаназия?

Моето лично наблюдение е, че този вид „свобода” най-напред ще “освободи” земята от чувствителните и отговорните хора. Тия, които имат усещането за мисия и провал. Тия, които имат желанието да Дават, а не да получават наготово. Те най-лесно ще бъдат убедени, че са излишни …

А всъщност именно тия хора носят в себе си посланието за Смисъл. Чехов има такъв разказ – за девойката, която била болна от тъга… и когато лекарят я преглежда, установява, че тя се безпокои, защото е наследница на фабрикант и няма нужда да работи, ала страда заради работниците във фабриката, които не са щастливи. Лекарят й казва – здрава сте, това е благословено безпокойство…

Прозорецът се върти, а ние сме зрителите. Помните ли какво беше немислимо най-хубавото, което можеше да се случи на една блудница по времето на Христос? „Иди си, никой не те уби, и не съгрешавай повече”. А какво става във филмите днес? Задължително „по-добрата” или „по-добрият” разбива едно семейство и се преборва за “щастие”. Думите отдавна се смениха, обидните прозвища изчезнаха, а „плеймейтка” се превърна в титла.

Обаче уви, променената опаковка на отровата не отслабва ни най-малко нейното действие върху отделния човек и обществото!

Това, че насърчаваме децата си „да правят секс” на 15-16 години, не смекчава раната и унижението, което им причинява изоставянето от този, за когото са отворили сърцето си. А ако ги научим и да не отварят сърцата си, раната я причиняваме ние. Ние отнемаме правото им да дават и получават трайност. Ние отнемаме разбирането им за нещо Вечно, като насърчаваме търсенето на максимално удоволствие във временното. Въпрос на време, и то, може би, на кратко време, е да започнем и да отглеждаме децата си не само без семейство, но и без разбиране кой за какво е отговорен спрямо това същество…

Един много изстрадал човек, психологът Виктор Франкъл, пише своята книга „Човекът в търсене на смисъл”, след като е минал през ада на концентрационните лагери и е загубил най-близките си. Той вижда от опит, че това, което дава сила на човек да продължи да живее и в ада, е Отговорността. Без нея няма усещане за смисъл. Търсим нови и нови емоции, преживявания, удоволствия или дори опасности, но никога не постигаме удовлетворение.

Така че нека не се взираме в бездната /на отчаянието/, за да не почне и тя да се взира в нас, както е казал някога един философ. А ако някой приятел е започнал да се взира в нея, нека опитаме да му покажем Небето.

Много българи се грижат всеотдайно и направо героично за близки инвалиди, които дори не са в състояние да им благодарят. Какъв е смисълът, ще каже някой, всеки ден да обгрижваш живота на един такъв човек? Ала по-голям ли е смисълът да живееш като директор на търговска компания, която утре без сътресения може да те смени с друг директор, и да се прибираш всяка вечер убит от работа и напрежение в празния си, прекрасен апартамент… Докато този инвалид може би има само теб – който го пазиш от болката и от безхаберието на институциите.

Нещата са сложни … Животът е сложен … И всеки от нас е СЛОЖЕН на някакво място, не-случайно.

Източник:http://lyuliak.blog.bg/lifestyle/2016/06/02/prozorecyt-na-smisyla.1455473

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0