” Най – висш от всички само в бедата – честолюбието тъй се награждава!” Джон Милтън

Първа част – Сатана си спомня, какъв е бил преди Гордостта да го погълне

О, слънце, за да чуеш колко мразя твоя зрак,
че той ми спомня от каква сияйна висота
пропаднах, как блестях преди далеч над твойта сфера,
додето горделиво ЧЕСТОЛЮБИЕ ме хвърли
в небесна бран с непобедимия небесен цар.

И за какво! С какво заслужи той такава плата
от мен, когото сътвори такъв, какъвто бях
в блестящата си слава, без със свойта добрина
да ме упрекне, а не бе и службата ми тежка.
Какво по-малко от възхвала можех да му дам!
Какъв по-лесен дълг — да плащам само с благодарност,
и то така заслужена! Но тази доброта
събуди в мене само злост. Издигнат тъй високо,
презрях покорството, реших, че стъпка по-нагоре
най-горе ще ме изведе и в миг ще изличи
дълга огромен на една признателност безкрайна,
тъй тежък с туй, че плащан вечно, вечно ще е жив;
забравил, че от него вечно нещо получавах
и не разбрал, че истински признателният ум,
приел дълга, не задлъжнява, а изплаща вечно —
и задължен, и издължен. Какво тегло е туй?
О, ако властната съдба ме беше сътворила
по-низш сред ангелите, щях до днес да си остана
честит — безмерната надежда нямаше така
да ме разпали. Но защо пък? Някой друг навярно,
пак тъй велик, тогаз би дръзнал, и след него аз
бих дръзнал пак. Но другите велики като мен
не паднаха — стояха непоклатени отвътре
или отвън, и в броня срещу всякакви съблазни.
Нима ти нямаше свободна воля като тях
и сила, за да устоиш? Кого виниш тогава —
небесната любов, на всички дадена поравно?
Проклета да е любовта му, щом любов и злост
едно и също ми отреждат — само вечна мъка.
Не, ти бъди проклет — че воля срещу воля с него
избра свободно туй, което с право днес оплакваш.
Горко ми! Накъде сега да бягам аз от този
безкраен гняв и от това безкрайно отчаяние?
Където и да бягам, вред е ад; аз сам съм адът
и в най-дълбоката му бездна бездна по-дълбока
с угрозата да ме погълне тъй ужасно зейва,
че адът, в който днес се пържа, ми изглежда рай.
О, щом е тъй смири, смири се! Мигар не остана място
за разкаяние, за прошка мигар не остана?
Остана – в подчинението. Ала тази дума
отхвърлят гордостта ми и страхът ми от позора
пред духовете долу там, които съблазних
и с по-други обещания и с подтици към друго,
а не към подчинение, с хвалби, че ще надвия
и всемогъщия. О гордост! Те не подозират
как скъпо ми излезе туй самохвалство,
в какви терзания нечути стона си сподавям,
дето ме боготворят на пъкления трон;
с короната и скиптърът издигнат тъй високо,
все по-дълбоко падам аз, най – висш от всички само
в бедата – ЧЕСТОЛЮБИЕТО тъй се награждава.”

Догде говореше, ликъм му трижди побледня,
мъгляв от разни страсти – гневен, завистлив, отчаян, –
които разкриваха несвойствения образ
и го издаваха за всеки, който би го зърнал.
Че за небесните души недъзи като тези
са непознати. Сетил се навреме за това,
вълненията той заглади с привиден покой
и – на измамата прамайстор – пръв се изхитри
под свята външност да прикрива своето лукавство,
стаил дълбоката си злоба и мъстта снишена.
Ала не бе дотам изкусен та да заблуди
и Уриила – усъмнен, той с взор го изпроводи
надолу до самата Асирийска планина
и обезобразен видя го там – такъв, какъвто
не бива никой дух блажен – с движение свирепи
и с бясно изражение, додето онзи сам
се мислеше незабелязан и ненаблюдаван.

 
Втора част – Диалогът между Сатаната и ангела Цефон, който охранява Едемската градина:

guard«Кой от онези духове метежни долу в ада
си ти, избягал от плена си и преобразен;
защо клечеше, притаил се като дебнещ враг,
и бдеше над главата на онези, дето спят?»

«Нима не ме познавате? — изсъска Сатаната
с презрение. — О, вие ме познавахте преди,
когато не припарвахте до трона ми висок.
Щом мене не познавате, сами сте непознати,
най-низши сред тълпата ви. Ако пък ме познахте,
защо ме питате, защо започвате с излишък
това послание, комай до края си излишно?»
Но тук Цефон с презрение презрението срещна:
«Не се лъжи, бунтовнико, че твоят лик блести
непроменен и неразмътен, както и тогава,
когато на небето горе чист и прав стоеше.
Тогавашният славен блясък заедно с доброто
напусна те и ти сега си сам уподобен
на своя грях, на своя плен — така смрачен и грозен.
Но да вървим — сега ще трябва да дадеш отчет ‘
пред оногова, който тук ни прати със заръка
да пазим този край от зло, а тези — от беда.»

Така му рече херувимът и неотразим
при младата му красота бе неговият укор
суров. Посрамен, дяволът се стресна и усети
как страшна добротата е и доблестта видя
как прелестна е в своя лик — видя и участта му
го жегна, ала главно туй, че неговият блясък
е накърнен;
но видимо неустрашим остана.
«Ако ще трябва да се боря — рече — с изпращача,
не с пратеници, с първите най-първо нека почна
или пък с всички. Тъй по-много слава ще спечеля
или по-малко ще загубя.» А Цефон му каза:
«Страхът ти ще те съхрани от туй, що всеки тук
сам би ти причинил — че ти си зъл и значи — слаб.»
От дива злоба обладан, врагът не отговори,
а като горделив жребец, желязната юздечка
загризал, втурна се напред – да бяга да се тегли
реши, че е излишно. Свише ужас бе сковал
сърцето му, безстрашно инак. ……

Трета част: Размисли и скърби на Сатаната, преди да влезе в змията и да измами Адам и Ева

2Но нито тук, ни на небето аз да се заселя
не диря, докато не смажа властника небесен
и мъката не се надявам да си облекча
с това, що диря, а да сторя други като мен
да бъдат, ако ще за туй по-зло да ме слети.
Че в разрушението само аз намирам мир
за безпощадните си мисли и ако погубя
или ако да се погуби сам спечеля онзи,
зарад когото всичко тук е сътворено, всичко
ще го последва, в скръб и радост неразлъчно с него,
й скръбта тогаз. Каква разруха би било това!
За мен единствено ще бъде тази горда слава
сред адските царства, да срина за един ден туй,
което онзи, що зоват всесилен, е градил
шест дни и нощи, а преди кой знае колко дълго
го е кроил, макар навярно не преди часа,
когато аз в една-едничка нощ освободих
от срамното робуване половината почти
от ангелското звание и разредих тълпата
на обожателите; той, за да си отмъсти
и да попълни своите редици оредели,
дали защото бе изчерпил прежната си сила .
да сътворява ангели, ако от него те
са сътворени, или пък за да ни унизи,
намисли вместо нас на наше място да издигне
създание от земна прах и да го облече,
така възнесено над своя долен произход,
в небесна слава, наша слава; тъй постанови
и го изпълни — сътвори човека, а за него —
и този свят великолепен, и върху земята
за господар провъзгласи го, и — какъв позор!
накара ангелски крила да му се подчинят
и огнени служители да носят земна служба
край неговото жилище; от тази зорка стража
боя се аз и затова така обвит в мъгла
от изпарения среднощни, тайно се промъкнах
дотук и всеки храсталак заничам да намеря
змията дремеща, в чиито сплетени извивки
да се укрия и да скрия тъмните си козни.
3Какво падение! Аз, който с богове преди
за най-високо място спорих,трябва да се вместя
сега в гадина и размесен с гадната й слуз,
да въплътя и оскотя това си естество,
към висота божествена до вчера устремено.
Но има ли в падението някакъв предел
за алчността и за мъстта! Зарееш ли се горе,
бъди готов да паднеш долу и да се сравниш
с най-долните неща.
Мъстта в началото е сладка,
но скоро срещу себе си горчиво се обръща.
Какво пък, и така да бъде, стига да сразя,
щом по-високия не мога, онзи, що след него
е предизвикал ревността ми, този нов любимец
на небесата, тази твар от глина, син на злото,
когото, озлобен към нас, творецът му създаде
от прах — за злото му сега със зло да отплатим.»
Тъй рече той и пропълзя през дебри и усои,
подобно нисък черен облак, за да продължи
среднощния си трескав оглед, жаден да открие
змията — и в дълбока дрямка скоро я откри
увита като лабиринт от обръчи с глава
в средата, преизпълнена с изкусни хитрини;
не още в сянка страховита, в мрачна пещера —
без страх и без да вдъхва страх на никого,
невинна сред злака спеше тя; тогава дяволът се вмъкна
в устата й и скотското й чувство завладял
в сърцето или пък в главата, скоро вдъхна в нея
мощта на разума, но тъй, че при това съня й
не възмути и притаен зачака утринта.”

Четвърта част:Реч на сатаната, след като се връща победител и се хвали, че е измамил човеците и те вече не са в райския си дом

lucifer«Престоли, княжества, господства, сили, власти – вече
според владенията ви, а не по право само
така ви титулувам аз, завърнал се с успех
над всякакво очакване, за да ви изведа
победно от юдолите на тази преизподня
противна и проклета, зла обител на скръбта,
тъмница на тиранина! От днес във ваша власт е
обширен свят, чието лоно не отстъпва много
на родните ни небеса, в премеждия велики
от мене завладян. Но дълго трябва да разказвам
за своите дела и мъки. Трудно се пътува
през невеществената, пуста, безпределна бездна
на страховитата безреда, над която днес
от Грях и Смърт прокаран е широк удобен друм
за вашия чутовен поход; ала аз тогава
проправях неизвестен път, принуден да се лутам
в безпътна пропаст, гмурнал се в бездънната утроба
на черната безродна Нощ и Хаоса неистов,
които, скътали ревниво тайните си, бясно
се мъчеха да ме възпрат и с гръмките си вопли
зовяха висшата съдба. Не ще разказвам как
открих света новосъздаден, който бе предсказан
отдавна от небесната мълва – направа дивна
и абсолютно съвършена. Там човекът в рай
заселен е, от нашето изгнание спечелил
честита участ. Него аз със хитрост прелъстих
срещу твореца му, и то за да ви удивя
съвсем, посредством ябълка. Той, оскърбен дълбоко
(обида за смеха ви предостойна), и човека,
любимеца си нов, и този свят предаде в плячка
на Грях и Смърт, което значи и на нас — подарък,
получен без опасности, без труд и без тревога,
за да се ширим там на воля, над човека властни,
тъй както той над всичко щеше да е властен сам.
Наистина, и мене той осъди, впрочем не
самия мене, а змията, в чийто образ аз
човека прелъстих — на мен от този съд се падна
вражда, която между мене и рода човешки
ще всее той, така че аз в петата ще го жиля,
а семето му пък в главата ще ме поразява.
Цял свят срещу такава плата кой не би приел,
дори да бе и по-сурова? За делата мои
отчета чухте. Д не губим време, богове!
Сега на крак и нека встъпим в пълното блаженство!”

Когато свърши тази реч, той млъкна и зачака
всеобщо възхищение и гръмовит възторг
слуха му да изпълни с глъч, но чу вместо това
отвсякъде, подзето от безчислени езици
всеобщо страшно съскане — звук, който означава
обществено презрение. И той се удиви,
но скоро сам на себе си се удиви стократно:
усети как ликът му се изостри и стесни,
ръцете към ребрата му прилепнаха, нозете
се сплетоха, доде накрай се повали препънат
и се изтегна по корем — чудовищна змия.
4Възнегодува, но напразно — по-велика
сила го управляваше наказан в онзи образ, в който
бе съгрешил, според съда; понечи да говори,
но сам сред съсъка засъска с раздвоен език
към раздвоените езици — всички вече бяха
за съучастничеството си в дръзкия метеж
превърнати в змии; страхотно съскане ечеше
сега из адския чертог над гъстото гъмжило
чудовища със сплетени опашки и глави —
безброй аспиди, скорпиони, грозни амфисбени,
керасти рогоносни, хидри пъклени, елопи
и дипси (чак такава гмеж не плъзна от пръстта,
напръскана с горгонината кръв,
или дори на остров Офиуза); той, сред всички най-велик,
сега бе дракон, по-голям от снажния Питон,
когото слънцето зачева в тинята питийска,
и очевидно бе запазил цялата си власт
над другите наоколо си — всички те след него
излязоха сега навън в откритото поле,
където в строй или на стан останалите воини
от разгромената небесна сбирщина стояха
във въодушевление, очаквайки да зърнат
появата тържествена на славния си вожд;
и зърнаха, но нещо друго — уродлива сган
от съскащи змии; тогава ужас ги обзе
и съучастие ужасно; че при тази гледка
и те сами се промениха — паднаха доспехи
и копия, и щитове, а пък и те след тях,
и съсъка им зъл подеха, и вида им зъл
прихванаха, сравнени във възмездието, както
и в престъплението. Тъй възторженият поздрав
се бе превърнал в съскане, ликуването — в срам,
собственоустно изразен. Там имаше наблизо
една гора, поникнала след тази им промяна
по Божията висша воля, за да утежни
терзанията им, с такива дивни плодове
като едемските, с които злият изкусител
подмами Ева — в тази чудна гледка те сега
се втренчиха с тревожните си погледи, решили,
че забраненото дърво е вече не едно,
а множество, та да множи връз тях и скръб, и срам.
При все това, измъчени от глад и жажда страшна,
изпратени да ги подмамят, те неудържимо
сега нататък навалиха, вред по дървесата
пролазиха, по-сплетени от змийските къдрици
върху главата на Мегера, и със стръв обраха
плода наглед тъй дивен, както онзи, що растеше
край смолното море, където изгоря Содом,
но по-коварен, че наместо допира вкуса
подлъгваше; повярвали напразно, че с наслада
копнежа ще утолят, не плод, а пепел те
задъвкаха – така горчива, че вкусът с хриптене
изригна я; опитаха отново и отново,
от жажда и от глад принудени, но пак
с отврата мерзка всеки път си гърчеха устата,
набита с прах и пепел; тъй все в същата заблуда
те падаха нееднократно – ……”
dragon1

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0