Какво е общото между държавите, които са на челните места по заболеваемост и смъртност от коронавирус? Това, че са управлявани от популистки лидери. Доналд Тръмп в САЩ, Жаир Болсонаро в Бразилия, Нарендра Моди в Индия, Андрес Мануел Лопес Обрадор в Мексико, Борис Джонсън във Великобритания… А да не забравяме и Владимир Путин в Русия, който макар да не е популист в своята страна, с охота подкрепя популистите в други държави, където те оказват своето отровно въздействие на разрушение и разединение (разбира се, авторитаризмът и тоталитаризмът са не по-малки злини, но са по-ясно различими).

Кризата с Ковид-19 и други изпитания показват, че популистките лидери не могат да се справят с предизвикателствата на реалния живот. Те дори отхвърлят тяхното съществуване или омаловажават значимостта им, поддържайки и разпространявайки различни манипулативни твърдения – както в случая с коронавируса (или с Брекзит), като по този начин обричат на страдания и гибел собствените си народи и общества, а застрашават и другите. Популистите са подходящи само да бъдат в опозиция, но не и да управляват, защото поддържаните от тях възгледи и политики са неефективни и водят единствено към упадък и разруха. Те сеят разделение между хората и правят невъзможно сътрудничеството и солидарността, които са предпоставка за развитието и благоденствието на всяко общество, а и на човечеството като цяло.

Трябва все пак да се отбележи, че популизмът, особено десният, е до голяма степен основателна защитна реакция срещу дори много по-опасните и вредни неолиберални, неомарксистки, „зелени“, „прогресивни“ и други подобни политики, прикриващи се зад фасадата на демокрацията и защитата на правата на човека, а всъщност целящи да рушат здравите устои на обществото (като семейство, вяра, традиционни ценности) и да подменят естествения ред и естествените закони с напълно противоестествени и извратени мирогледи и начини на живот, които в крайна сметка, ако бъдат оставени да се разгръщат необуздано и дори да бъдат налагани на всички хора, независимо дали са съгласни с тях или не, биха довели до разрушаване на човешката природа и унищожаване на човечеството в резултат от терора на „различните“ над нормалните и здравомислещите.

Популизмът е манипулативно поведение, при което някой, който се стреми да се добере до властови позиции, се опитва да спечели обществена подкрепа, като обещава на хората това, което им харесва или им се иска – при това веднага и безплатно. По този основен отличителен белег може да бъде безпогрешно разпознат всеки популист: ако някой ви обещава да получите бързо и без усилия неща, за които по начало се изисква доста труд, време, ресурси и жертви, бъдете сигурни, че зад това се крие манипулацията на популизма. „Всичко и веднага, и то безплатно“ – това е лозунгът на популистите. А на практика се оказва, че това значи „нищо и никога, и то на висока цена“. Но хората, които вярват на подобни лъжи или са склонни да бъдат мамени с приятни, но неосъществими обещания, трябва да знаят, че на този свят няма „безплатен обяд“. Всяко ценно нещо, всяко развитие и напредък, всеки траен успех, всяко добро постижение изисква усилия, време и жертви. Ако искаш само да получаваш, а не си готов да даваш, не може да очакваш нищо хубаво от живота. Защото Животът мрази консуматорите и егоистите, а обича дарителите и добротворците.

Популизмът се отнася с презрение към експертността, научния подход, познанието, разумните аргументи. Той е против елитарността, против интелигенцията, против всичко, което го превъзхожда и изобличава неговата посредственост. Популистите не понасят някой да е по-умен от тях. Те отхвърлят като фалшиви новини всички данни, които не потвърждават тяхната версия за истината, и определят като вражеска пропаганда всичко, което разклаща вярата в техните убеждения. Популистите живеят в своя измислена реалност и наричат заблудите, които разпространяват, „алтернативни факти“ – за тях лъжата не е лъжа, а „алтернативна истина“, злото не е зло, а „алтернатива“ на доброто.

Ръководният стил на популистите се характеризира с правене на гръмки изказвания и харесващи се на тълпата налудничави идеи за управлението. Популистите мразят да се задълбочават в нещата и пропагандират едно повърхностно разбиране за живота, при което всичко изглежда лесно и бързо, без да е необходимо полагане на някакви усилия, труд, жертви, отделяне на време и ресурси, плащане на някаква цена. Популизмът възпитава хората да бъдат готованци, мързеливци, безотговорни, да не желаят да се развиват, да бъдат с нагласата, че все някой друг им е виновен, вместо да търсят причината в себе си и да се променят.

Популистите и техните привърженици имат силна склонност да вярват в конспиративни теории и да разпространяват такива теории. За тях здравото мислене е наивност, принадлежност към „мейнстрийма” на „върхушката“ или подчинение на „системата“.

Популизмът не може без тълпа, без една лесна за манипулиране обща маса от хора, в която се размива индивидуалната отговорност и в която всички са обхванати от усещане за безнаказаност. Тълпата смята, че всичко й е позволено, защото има претенцията, че се бори за „справедливост“. Тълпата представлява една отровна среда, в която човек се обезличава и в която нивото на всеки от хората в нея – интелектуално, морално и всякакво друго, рязко пада, независимо че всеки от тях при други обстоятелства може да проявява съвсем други качества. Тълпата е дух, зъл дух, който обсебва тези, които приемат да бъдат част от нея. Те вече не са свои си, а са под контрола на този дух, който ги използва за своите цели. А тези цели винаги са човекомразки и никога не са свързани с добруването на хората, включително на тези, които са част от тълпата. Популизмът не може без тълпа от недоволни и гневни хора. Той се храни от недоволството и гнева. Затова, за да не стават жертва на популизма, хората трябва да се борят с недоволството и гнева си, като бъдат активни в добротворството и благодарни.

Един от най-пагубните ефекти от популизма е разрушаването на доверието на хората в институциите. Популистите се стремят да представят утвърдените институции като нещо лошо, като корумпирани структури, които трябва да бъдат премахнати. „Всички са маскари“ – това е любим лозунг на популизма. Като поставят под съмнение съществуващия ред, популистите всъщност не предлагат никакъв по-добър и смислен порядък, който реално да работи на практика. Алтернативата, към която призовават те, макар и невинаги да го признават открито, е анархия, произвол, беззаконие, диктатура на тълпата, терор на едни групи от обществото над други, народен съд и всякакви други злини, които се отприщват при разрушаването на утвърдения ред, който въпреки всичките си недостатъци е за предпочитане пред хаоса, мракобесието и закона на джунглата и който наистина е необходимо да се променя към по-добро, но не чрез насилие и революция, а чрез развитие и мирни граждански инициативи.

Популистите много обичат да говорят против държавността, против властта, против „системата“. За тях все „държавата“ е виновна, като че ли държавата не сме всички ние, а все едно тя е някакъв въображаем злодей или враг, с който те нямат нищо общо и с който трябва да се борим. Лозунгите от типа „Системата ни убива“ са неизменна част от репертоара на популистите в техния поход на разрушението. Те учат хората да бъдат готованци, консуматори, само да искат да получават, без да дават. За тях държавата е нещо или някой, който им е длъжен, без те да са длъжни да правят нещо за нея, а институциите – било национални или международни, са разглеждани просто като „дойни крави“, които трябва да издържат свикналите да живеят на аванта.

Популистите могат само да рушат, но не и да съграждат. Те не искат развитие, а унищожение. При тях няма диалог, а диктат. Настояват за толерантност, но само когато тя трябва да бъде проявявана към тях и безумните им идеи, иначе са напълно нетолерантни към всеки и всичко, което се различава от техните възгледи.

Популизмът е болно мислене, той е болест на ума, изкривено съзнание, помрачаване на възприятията. Но има лек за него – и това е Истината: да приемеш истината и да живееш според нея, независимо какво ще ти струва това, а не да се задоволяваш с лъжите, колкото и измамно приятно усещане да ти създават за известно време. Лъжите са като наркотик, а вярата в тях води до пристрастяване, от което е много трудно да се освободиш. Колкото повече си вярвал на лъжи, толкова по-дълъг път трябва да извървиш, за да се измъкнеш. Но това не трябва да те отчайва или отказва, защото достигането до истината винаги си заслужава.

Тези характеристики на популизма и популистите са валидни навсякъде – както в България, така и в международен план. В България голяма част от политическите партии и движения (да не кажем почти всички) са популистки, защото се основават не на конкретни ценности, идеали, принципи и възгледи за живота, а на желанието на всяка цена да спечелят подкрепата на избирателите. В това си желание те са готови да прегърнат (единствено на думи) всякакви ценности, принципи и възгледи и да обещаят всичко на хората, само и само да се доберат до властта (или да вземат някакви пари от различни субсидии и финансирания).

Най-големият проблем обаче е, че има кой да вярва на лъжите на популистите и да ги подкрепя, както е и при протестите напоследък в България, които са напълно отровно популистки, използващи насъбралата се злоба, завист, неудовлетворение у някои хора, за да ги насочат за постигането на целите на „кукловодите“, без обаче това да доведе до някакво подобрение на живота на „куклите“. Защото високият жизнен стандарт, за който толкова бленуват някои хора в България, не може да бъде постигнат за една нощ, нито със смяната на едно правителство с друго. А и при това огромно изоставане, което е преживяла България след половин век социалистическо-комунистическа диктатура и пет века турско робство, чиито отровни плодове българите продължават да ядат дори до днес, как може да се правят сравнения с държави, които през това време са имали свободата да се развиват, да създават благосъстояние, да изграждат здрави институции, да възпитават истински граждански общества, в които хората могат да проявяват инициатива и да просперират?! На напредналите и богати държави, които са толкова облажавани, са им били необходими години, десетилетия, дори векове, за да постигнат това, което представляват в момента, а този път на развитие, освен че не е бил никак кратък, също така съвсем не е бил лесен и удобен, но е трябвало да се правят много жертви, на които някои наши сънародници обаче не са готови. И най-вече е било необходимо да се променят, да се разделят със старото си мислене и да приемат предизвикателствата на новото, като при това платят високата цена, която изисква напредъкът.

Ако обаче някой политик каже открито и честно тези истини на хората, кой ще гласува за него? Кой ще гласува за някой, който казва, че трябва да се правят жертви, че трябва да се променяш, че трябва да платиш висока цена, ако искаш да се развиваш, че трябва да минат години, десетилетия и дори векове, за да бъде постигнато нещо добро, че трябва да мислиш не само за себе си и за това какво ще можеш да изконсумираш във времето на твоя живот, а да мислиш и за следващите поколения и какво ще им оставиш като наследство, дори да не дочакаш лично да видиш благополучието, за което си се борил? Затова популистите никога не казват истината, а само залъгват хората с обещания, които и самите те знаят, че са неизпълними. Защото не са готови да бъдат отхвърлени; защото са страхливци. За да говориш истината, се изисква смелост и почтеност – качества, които популистите смятат за наивност и глупост, защото не носят „келепир“. Но именно тези качества водят към развитие и благоденствие – както отделния човек, който ги притежава, така и обществата, народите, държавите, които имат такива лидери.

Това развитие и благоденствие обаче не се постига с протести, с крещене по улиците и площадите, с насъскване на едни хора против други, с насилие, с омраза и озлобление към себеподобните, а с ДОБРО-творство. Бъдещето, настоящето и миналото, както и вечността принадлежат на ДОБРО-творците. Защото техният глас се чува от Небето и Провидението действа в тяхна полза и защита – според това, което са призовали по волята на Всесилния и Всевластния, съгласно Неговото намерение, замисъл и цел. Именно това е добрият популизъм, който е антипод на лошия. Или както го нарича изследователят акад. Цветан Гайд – „глас народен, глас Божий“. Кога народният глас е Божий глас? Само когато Божият глас се слуша от народа. И когато народът наистина е народът, а не някакви самозванци, които имат претенцията, че представляват народа и неговата воля. „Глас народен, глас Божий“ е правилният управленски модел, при който няма съобразяване с прищевките на тълпата, а има вслушване в Премъдростта, за да се върви в път на развитие и добруване.

А и мисията на българите като народ не се състои просто в постигането на висок жизнен стандарт. Да, това също може да стане като резултат от развитието и наистина се случва, но то е следствие, а не цел и може да бъде постигнато по добър и незаробващ начин само когато е подчинено на преследването на по-висши идеали. Призванието на българите е да бъдат просветители и благодетели, защото са богати и благословени. Българите имат отговорност да дават своя принос за развитието и благоденствието на семейството на европейските народи, от което са неразделна и важна част, а не да разглеждат Европейския съюз като „дойна крава“, от която да точат фондове. Принадлежността на България към Европейския съюз предоставя прекрасни възможности за влияние и огромно поле за съзидателна дейност за всеки, който е предприемчив и има какво да даде на другите, за да ги обогати и да бъде полезен.

Развитието на човешката личност винаги е свързано с принадлежността към общност. Общността на семейството, на приятелите, на рода, на сдружението от родове, на народа, на сдружението от народи, на човечеството. Същото важи за държавите и сътрудничеството между тях. Общността е обратното на тълпата. Ако не искате да бъдете част от тълпата, станете част от общност – общността на ДОБРО-творците. Това е и същността на името „българи“ или „богари“, което, както разкрива в своите изследвания лингвистът д-р Стефан Гайд, означава „боготворчески“ или „творящи от Бога“. Време е да влезем в призванието си и да живеем според достойното име, което носим.

Автор: Илиян Могиларски

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0