Парадоксът на човешката природа

“Всеки мисли за промяна на света, но никой не мисли за промяна на себе си” Лев Толстой

/Откъс от книгата “Изкуството да бъдеш бог – 3“, Морган Скот Пек/

Парадоксът на доброто и злото е дълбоко присъщ на човешката природа. Вече говорих за „първородния грях“. За да внеса равновесие в парадокса, трябва да опиша това, което Матю Фокс нарича „първородната благодат“. Просто казано, това е нашата способност да се променяме. Ако, както вече казах, всички се раждаме лъжци, измамници, крадци и манипулатори, да се държим не като такива, когато стигнем до зрелостта, изглежда противно на човешката природа. Но ние притежаваме способността да я променяме – ако пожелаем да го сторим.

Когато някой е достатъчно храбър да ме попита: „Доктор Пек, каква е човешката природа?“, първото, което казвам, е: „Човешката природа е да се облекчаваш в гащите“.

В края на краищата, всеки човек започва оттам – да прави това, което му идва „отвътре“, и да се облекчава в момента, когато му се прииска. Но някъде към двегодишна възраст майка му, или може би баща му, казва: „Слушай, ти си добро дете и аз много те обичам, но ми се иска да започнеш да се пазиш чист“. Отначало подобно искане изглежда на детето съвсем безсмислено. Това, което му се струва естествено, е да се облекчава веднага, щом му се прииска, а и резултатът винаги е интересен. За детето да се сдържа, докато стигне до тоалетната, само за да види как водата отнася нещо толкова пленително в канала, е крайно неестествено.

Но ако между детето и родителя съществува силна връзка, ако родителят е търпелив и не прекалено настойчив и взискателен (а за нещастие тези условия рядко са налице и затова психиатрите толкова се интересуват от приучването към чистота), се случва нещо удивително. Детето си казва: „Гледай сега, мама е готино момиче и през последните една-две години е ужасно мила с мен. Иска ми се да направя нещо, за да й се отплатя. Искам да й подаря нещо. Но нали съм само едно малко, безпомощно двегодишно дете – какво мога да й дам, нещо, което тя да иска или да й трябва, освен да задоволя тази й шантава приумица?“

И така, детето отправя към майка си дар от любов и започва да прави нещо дълбоко неестествено: да се сдържа и да стига навреме до тоалетната. Когато стане на четири-пет години, вече му се струва напълно естествено да се облекчава в тоалетната. И ако в момент на стрес или умора забрави и се изпусне, се чувства неестествено от това, че се е изцапало. Какво се е случило? Само за две-три години, от любов, детето е успяло да промени природата си.

Способността да се променяме – тази първородна благодат, възможността да ставаме други, която ни е дадена – е толкова необикновена, че се случва на въпроса „Каква е човешката природа?“ да отговарям шеговито, че такова нещо няма. Защото онова, което отличава нас хората от другите същества, е не противостоящият палец, нито удивителният ни ларингс, нито голямата мозъчна кора, а относителното отсъствие на инстинкти – вродените, установени поведенчески модели, които, доколкото ни е известно, придават на другите същества много по-окончателен и предопределен характер, отколкото е човешкият. С други думи, човекът е надарен с достъп до много по-широк диапазон от възможности – в социален, психически и физически план, които ни позволяват да реагираме гъвкаво и да се справяме с най-различни обстоятелства и ситуации.

Голямата част от живота си съм прекарал в умиротворителни занимания. Хората, които вярват, че светът не може да живее в мир, наричат себе си реалисти. Мен те определят като идеалист – а по-често като празноглав или лекомислен идеалист. И до известна степен са прави, не за празноглавието или лекомислието, а за идеализма. Според мен идеалист е човекът, който вярва в способността на човешката природа за промяна. Но не съм романтик. Романтикът е човек, който не само вярва, че човешката природа може да се променя, но и смята, че това е лесно. Романтиците са склонни към опростенчески формули от рода на „любовта побеждава всичко“. В работата ми като психиатър постепенно ми стана ясно, че много хора не искат да се променят и да израстват, независимо от всичката любов на света. Човешката природа не се променя лесно. Но може да се промени.

Причините това да не е лесно са много дълбоки. Онова, което наричаме личност, можем да определим като постоянен модел на организация на психични елементи – съчетание на мислене и поведение. Ключовата дума в определението е постоянен. Постоянство проявява, както човешката личност, така и „личността“ на културите и нациите, и това постоянство има и тъмна, и светла страна – и добра, и лоша.

Например докато още практикувах и при мен идваха нови пациенти, те най-често ме намираха в риза с разкопчана яка и удобен пуловер, понякога дори по пантофи. Ако при следващото си идване ме видеха в костюм и с вратовръзка, готов да потегля за лекция, вероятно щяха да го приемат като нещо нормално. Но ако при третото им идване ги посрещнех в дълга и широка синя роба, окичен с бижута и пушещ наркотик, най-вероятно повече нямаше да дойдат. Една от причините мнозина да се връщат, за да потърсят отново услугите ми, беше, че всеки път си бях същият добре познат Скоти. В личността ми имаше постоянство, което ги успокояваше. Даваше им нещо, „за което да се уловят“. Ние се нуждаем от известна последователност – от някаква степен на предсказуемост на личността, за да можем да функционираме успешно като достойни за доверие човешки същества.

Тъмната страна на тази последователност обаче е нещо, което ние психотерапевтите наричаме съпротива. Личността, била тя на човек или на нация, в дълбоката си същност се противи на промяната. Промяната се възприема като заплаха, дори когато е за добро. Повечето пациенти идват за психотерапия с желанието да се променят в някакво отношения. Но от момента на започване на терапията се държат сякаш промяната е последното, което искат, и често се борят срещу нея със зъби и нокти. Призвана да освобождава, психотерапията осветява със светлината на истината действителната ни същност. Пословицата, че

„Истината ще те освободи, но първо ужасно ще те ядоса“

,
отразява съпротивата на човешката природа срещу промяната. Няма съмнение, че не се променяме лесно. Но можем да се променяме и в това се състои величието ни като човешки същества.

духовно и личностно развитиеСпоред мен именно естествената ни съпротива срещу промяната – продукт на леност, страх или нарцисизъм – се крие зад думата „първороден грях“. Същевременно най-отличителната черта на човешката ни природа – „първородната благодат“ – е способността ни да се променяме, ако искаме. Като притежатели на свободна воля от нас зависи дали ще се поддадем на първородния грях, ще се противим на промяната, ще заседнем на едно място и дори ще се рушим, или ще работим върху собствената и обществената промяна. Няма смисъл да се полагат усилия за усъвършенстване на обществото, ако отделният човек не се променя. Но все пак хората са свободни и да не се променят. Този конфликт между инерцията на неизменността и усилието за промяна е формулиран от един ранен християнски теолог на име Ориген, който казва:

„Духът означава напредък, следователно злото по дефиниция е онова, което се противи на напредъка“

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0