Сред немислимите парадокси на нашето време  са  религиозният атеизъм и безбожното християнство. Несъмнено свободата е най-висша ценност и абсолютно право на всеки човешки индивид, именно затова всеки е свободен да вярва или да не вярва в това, в което е убеден или не е убеден. В някои държави обаче това не е съвсем така – да си атеист може да ти коства живота. В Индонезия например, въпреки че не се води нито светска, нито ислямска държава, след промените през 1998 г. религията става все по-важна – дотолкова, че самоопределянето като атеист може доведе до заплахи и убийства. Нещо повече: от страх гражданите, които се причисляват към „нерелигиозните“, “невярващите“, водят живот с две идентичности – една за външния мюсюлмански свят и друга за общностите, споделящи техните възгледи. Това, от своя страна, води до страхотни противоречия, дори и до раздвоение на личността.

Напротив, истинската вяра сама по себе си в най-чистия й вид никога няма насилствен характер. Нима и самият  Христос е хванал учениците си за ушите, принуждавайки ги да го следват, или е агитирал бурно сред народа, за да набира „последователи на идеологията си“. Една от съществените разлики между доброто и злото е, че доброто никога не се натрапва – зависи единствено от волята и изборите, които правим. Понятията обаче много пъти срещат несъответствие с истинската им същност и разбиранията ни. Това, разбира се, не е и особено учудващо предвид времената на религиозен фанатизъм, от една страна, и прагматизъм и неверие, от друга. Сами виждаме, че особено последните години са белязани с множество терористични атаки, атентати и посегателства на психологическа основа – все проявления на този „религиозен радикализъм“. Какво обаче стои зад всичко това? Със сигурност не и конкретните вероизповедания в най-чистия им и непреиначен вид. Никоя религия не изповядва нито насилие, нито промяна на политическото статукво, нито насилствено вербуване. А днес тя влиза в действие като инструмент на политически интереси, популистки методи и опити за налагане на власт чрез всяване на страх. Всички тези проявления обаче добре са се постарали да осквернят името на вярата – нещо толкова древно, първично и присъщо за всяко човешко същество. Вече масово думата „религия“ се свързва със система от норми и рестрикции, лишения и санкции. Етимологичният й анализ също бива толкова спорен и неясен през вековете. Но нека за момент обърнем внимание на реалното значение и произход на думата „религия“. Цицерон извежда дефиницията й от латинското “re legerе”, което означава „обмислям“, „обсъждам“, „препрочитам“. По мнението на Лактанций “religare” значи „свързвам“,“обързвам“, а  Блажени Августин се застъпва за „възсъединявам“ и „съединявам отново“, или най-общо – връзката на човешкото със свещеното.

Невинаги обаче ние хората се съединяваме със свещеното. Ако си мислим, че светският човек материалист не е религиозен, дълбоко се лъжем. Ако си мислим, че от думата „атеист“ непременно следва независимост, безпристрастност, точност, отново се залъгваме. Немският философ и историк Освалд Шпенглер установява, че атеистичната наука също си има своя религия. И това можем да видим много ясно във всяка мания, идеология, отдаденост или страст. Едва ли в интерес на истината и повечето християни отделят толкова време пред иконата, колкото други пред огледалото или телевизора. Единстената разлика е, че твоят храм например е станал офисът ти или социалната мрежа, с която непрестанно се „свързваш“, за да „принасяш дарове“, или пък дискотеката, в която „боготвориш идолите си“. Така например през април 2018 г. близо 1000 души се стекоха в църква в Сан Франсиско на безпрецедентно събитие, наречено “Beyoncé mass”. Присъствали са главно цветнокожи и членове на LGBTQ общността. Те са използвали песни на Бионсе, които са изпълнени с религиозна символика, като основа за комунално общество, което е съдържало всички опити за религиозна служба.

Подобна тенденция в още по-голям мащаб можем да наблюдаваме в много градове в САЩ и по-конкретно в Солт Лейк Сити, щата Юта. Събират се хора, които нямат или са изгубили всякаква вяра в свръхестественото (така наречените „никакви“ хора), но въпреки това търсят общуване в някаква общност. Групата поддържа  тристранното мото „Живей по-добре, помагай често, питай се повече“. Заниманията им са свързани главно с пеене на комерсиална, повдигаща настроението музика и играене на игри. А известният атеист от Юта – Грегъри Артър Кларк – споделя: „Хората все още искат да са свързани помежду си без магията и в някои случаи без фанатизъм.“ Всичко това звучи на пръв поглед толкова комфортно, толкова безобидно – да си вземем морала и етиката от религията, но ако може без отговорността. А това, от своя странна, изобличава още един порок на новото поколение, а именно бягството от отговорност. Затова често хората не пристъпват и в брак като една естествена по-висока стъпка на взаимотношенията. Също така тази постоянна борба за полово равенство, която се е водила в продължение на години (и все още се води в някои страни) – жените искат равни права, абсолютно равни позиции, а реално дали са готови да поемат същите отговорности, които са на плещите на мъжете? Затова и бягат от идентифицирането с една конкретна вяра – защото това означава отговорност за действията, които вършиш, думите, които изричаш, тъй като вече отговаряш пред другите, а и най-вече пред себе си.

Но това, което можем да направим като извод от феномен главно концентриран в САЩ, е, че хората осъзнават реалната нужда не просто да общуват, а да са част от общност на базата на нещо, така да се каже, по-външно. Или с други думи, да се обединяват в името на нещо. И в случая този белег е отсъствието на религия или вяра в духовното и свръхественото. Разбира се, това по никакъв начин не би трябвало да бъде обект на осъждение, тъй като свободата на личността е висша човешка ценност. Но също така е факт, че въпреки стремежа на хората да не се причисляват към определена религиозна категория, мястото на „Бог“, което има при вярващите, в другия случай ще се заеме от нещо или някой друг. Тоест тази липса може да бъде запълнена и от всичко друго. Напоследък особено много се говори за ненамесата и независимостта на религията в политиката и обратното. Но както и психологията, така и политиката, ако не почиват на общовалидни човешки ценности и норми (които са и общи фундаменти на всички религии), биха били лишени от правдивост. Ясно е, че съвсем в реда на нещата това са две отделни институции, но какво остава за сърцето на човека: ако не е конкретната религия, то несъмнено нещо друго ще ти диктува в какво да вярваш, на какво или кого да се покланяш, какъв е смисълът на живота ти. Ясен и болезнен пример за това можем да вземем от идеологиите на болшевизма и нацизма – не са ли втълпявали на народа именно за какво да живее, за какво да се бори, каква е най-висшата цел? И когато в съзнанието ни изплуват всички мракобеснически политически актове  и сега теглим чертата, не излиза ли, че изповядването на една религия невинаги е коренът нито на насилието, нито на дълга, нито на фанатизма. Затова преди да заявим гордо, че сме атеисти, независими от нищо и никакъв бог, нека се замислим реално какво следваме, на какво робуваме в ежедневието си, какво допускаме и с какво се съединяваме. Е, можем ли да кажем с ръка на сърцето, че сме напълно свободни?

Автор: А. Манева