Това е сложна тема. В наши дни повече се говори за „равноправието на жената и мъжа“, но като отминем подразбиращите се аспекти (здравеопазване, образование, лично достойнство), нещата често преминават на плоскостта „тя ИЛИ той“ и се превръщат в унизителна война, където много неосъзнати или дори осъзнати комплекси на отделните личности се наслагват като модел на цялото общество.

Да, трудно нещо е общото нещо – дори за влюбените, дори за семейството. Затова и древните традиции по-скоро говорят не за равенство, а за единство на различните и несъпоставими дарби на мъжа и жената. Там нямат място глупавите стремежи как мъжете да раждат или как на жените да им поникнат бради. Но го има щастието от това да си намериш това място в телесния свят, за което си бил създаден в духовния…

Разбира се, някои опростяват древните традиции и казват: „Раждайте деца, за да бъдете щастливи“. Но и в това не е същинската истина за предназначението на половете. Раждането на деца не е дадено, за да има кой да ни гледа на стари години, нито да се подсигурим срещу одумването на другите. Деца се раждат, за да ги обичаме, за да се погрижим и поемем отговорност за тях. Друга много смислена причина е – за да предадем на някого своето наследство. Не просто имотът или бизнеса или каузата ни, а начина ни на мислене и доброто управление, което сме поели над тия неща.

Реално, откакто държавата дава права и не допуска по никакъв начин жените да се чувстват „по-глупави“ от мъжа и откакто тежката мъжка работа силно намаля, обгрижена от машини и техници, усещането с какво мъжът стои „над“ жената става трудно обяснимо… А при това, дори ако е заобиколен от „отличнички“ в училище или в службата, мъжът все пак усеща в себе си, че именно това е редът на нещата. Също така всяка „красива и успешна“ жена, дори ако притежава власт, в сърцето си желае да почувства власт.

Как тези наши същности да се проявят, без да се изродят в обиди, насилие или низки страсти? Според мен най-напред те трябва да бъдат разбрани.

От къде произлиза властта на мъжа? И за какво отваря път подчинението на жената?

Ето две прекрасни народни песни, откъси от които са публикувани в медийното пространство. В едната се пее за семейната жена, която по стара традиция вече носи името на мъжа си, понеже е сляла живота си с него; а във втората се пее за мома и момък, които трябва да бягат, за да опазят любовта си:

„…Не е било ябълчица,
най е било Янкулица,

сребро корен – сам Янкула,
злато гранки – синовете,
пет ябълки – мили щерки.“

„– Люлю либе, първо либе, 
Що да сторим, да напраим? 
Бре най д’ идем ю чисто поле, 
Яз ша стана студен гяран, 
Ти над меня златна кофа!“

И в двете песни общото е, че жената черпи жива вода (древният йероглиф за „слово“) от мъжа, който на свой ред го получава директно от Земята… Прекрасен е образът на чистия благороден съд, който трябва да бъде момата! Също така студеният кладенец очевидно е много дълбок, а не вади на повърхността само тинята от последния дъжд. Така че носещите се „по всеки повей на последната мода“ момци едва ли могат да дадат нещо достойно за златната кофа, напомняща изящните тракийски съкровища…

Казано накратко, както някога, така и днес не всеки мъж е достоен да бъде приета неговата власт и не всяка жена е достойна да бъде фиданката, на която сребърният корен да дарява живот. (Това е важно да се знае от „буквалистите“, които биха се хванали за някоя религиозна традиция, за да оправдаят машиналното си подчинение или надменност.)

Защото механизмът „мъж-жена“ не може да работи, ако не се състои всъщност от трима. Духът на живота, от който следва да черпи мъдрост мъжът, е причината за неговата власт, смелост и успех. От същия Дух жената добива желание и сила да ражда добрите плодове, да обича, да прощава, да обновява силите си…

А защо раждащата Земя е образ на божественото, не беше ли Небето, ще каже някой? В образа на задълбочаването и корена се намеква за старите традиции, които се пазят от родовете. Жената винаги продължава рода на мъжа. В народната традиция богатите носии на българката завинаги се прибират в сандъка, когато тя се омъжи в далечен град. Там тя трябвало да носи носията на новия си род и с нейните символи и знаци да облича синове и дъщери. Това дори е причината девойките на „капанците“ от североизточна България рядко да се сватосват с момчета извън общността – за да не се загуби старинната традиция на символиката в техните шевици.

В своя дневник Николай Хайтов споделя, че честните и вярващи старци от село, които знаели и пазели традициите, били наричани „пътни хора“. (Всички знаем какво значи безпътен. Но думата „пътен“ е изчезнала от години.) За тия хора се е считало, че те знаят пътищата и начините за извикване на благословение. Така и жената, която не се съпротивлява от гордост, а дава път в себе си на съвета, идващ чрез просветения мъж, е била плодородна във всякакъв смисъл. Не че не са страдали, но такива жени са вдигали глава и след най-тежки бедствия, унижения и войни. Подновявала се е силата им, обичта им е била истинска опора на чедата и познатите им, също като якото дърво на Янкулица.

Автор: Павлина Папазова