„Следвайки нишката на своята историчност, човекът не се отказва от качеството си на човешко същество, насочвайки се според разпространените очаквания към „животинското“, а напротив преоткрива езика и чрез него вкусва от „загубения рай“.
Мирча Елиаде – „Образи и символи“ – превод 1998 г.

Speculum

 

 

 

Така нареченият изгубен рай може да бъде наблюдаван в езика и дори с не толкова задълбочени изследвания. Смисълът на думите в настоящия ни говорим език е само отчасти запазен, а най-интересното и дълбоко послание, което носят, сякаш е съхранено единствено за търсещите и питащите. В нашите делници се докосваме само до сянката на скритото им значение. И за да не бъде твърде абстрактно и голословно това твърдение, ще изберем пример с дума, болезнено актуална за нашето ежедневие – огледалото.

Живеем в дни на selfie комуникация. Оглеждането и споделянето на това как виждаме и представяме себе си, семейството, приятелите си, живота си, има решаващо значение за нашето собствено верую, кои сме ние. Защо ни е толкова жизнено важно да бъдем видяни, одобрени от хиляди очи, макар и непознати. Заставаме пред “Нещо” с безброй очи, някои от тях ни гледат ласкаво, други ни мразят дори, но за да се почувстваме съществуващи и съществени, сякаш имаме животопределяща нужда от това многооко “същество”.

Уловката в този “зарибяващ” процес е, че себепознанието на отделната личност действително минава през това някой (но Кой е Този Някой), заедно с нашия вътрешен глас, да ни каже кои сме? Някъде в баланса между това, което човек мисли за себе си, и това, което обществото смята за него, се намира това, което наричаме Аз-ът. Нашият Аз е едновременно социален, едновременно интимен, съдържащ извънвремева, вечна душа.

Ако се позовем отново на Мирча Елиаде: „И най-отвратителната „носталгия“ прикрива „носталгията по рая.“ Значението на носталгията като тъга по преживяното, заедно с това и влагане на собствен прочит, който често пъти е фактологически различен, ражда страст по “селфи” портретите. И ако вече си мислите, че това е статия за демонизиране на selfie, ще ви разочаровам. Нали разбирате, че говорим за много успешно натиснат бутон в нашата психика. Клавишът е от най-важните върху клавиатурата на нашето съзнание, но има много по-големи и неизползвани възможности от това, за което ни активира в нашето ежедневие. За онзи, на когото е любопитно какво се крие зад всичко това, ще се гмурнем малко по-дълбоко – или просто “Следвай белия заек “ (Нео тръгва след тези думи, за да стигне до разплитането на матрицата във филма Матрицата).

Ако сме се чудили на образите на огледалото в най-известните митове и приказки, защо Злата кралица в приказката за Снежанка задаваше въпроси на огледалото, разговаряше с него, като живо същество: „Огледалце, Огледалце, кажи ми“…(Братя Грим), или какво е това огледало, парченце от което ако влезе в окото ти, започваш да виждаш навсякъде само зло и горчивина (Андерсен), то те имат своето обяснение като знание, което е съществувало, назад във времената. До нас обаче е достигнало като ехо, оформено в детска приказка, която един уважаващ себе си възрастен не би взел насериозно. Какво би казал по този въпрос специалистът и изследовател на митовете Мирча Елиаде – „митът всъщност представлява скъсване с Времето и с окръжаващия го свят; той отваря душите и сърцата на хората към Голямото, свещеното Време“. Тоест, ако искаме да знаем нещо повече за огледалото, трябва да потърсим в свещените думи, неподвластни на променливото време.

Действително, обръщайки се към свещените йероглифи (hiero – свещен, glyphs-букви), откриваме поразителни тайни. Йероглифът за огледало и йероглифът за живот се оказват еднакви. Moже би точно затова в Древен Египет кутиите за съхранение на огледала са се правили във формата на Анкх, защото за древните да погледнеш в огледалото е било равнозначно на това да бъдеш жив.

Ankh

Учудващо подобно на нашата съвременност, с тази разлика, че за Древен Египет огледалото е означавало и Бог. Бог с много имена, много същности, много очи. Поглеждайки в огледалото, човек несъзнателно търси да се огледа във Всевиждащия и да Го попита: Огледалце, Огледалце, как ме намираш, хубав ли съм? Kой/коя е най-красивият/та на земята?

Отговор на този въпрос древните египтяни са имали доста нетрадиционно различен от днешните разпространени схващания, защото йероглифът за красив (nfr – Nefer – според Sir Wallis Budge) е еднакъв с този за добър и този за здрав.

 

 

Тоест, ако искаме да сме красиви, преди всичко трябва да намерим начин да правим добрини на хората около нас и това е най-сигурния начин и да сме здрави. Египтяните са известни още и с козметиката си, и с грижата за добрия външен вид, но все пак за красотата явно това не е достатъчно и физическата прелест е само стъпало. Естеството на огледалото се свързва не само с външността, но и с това, което не се вижда толкова лесно. И това има връзка с още един йероглиф, този път за Вечното Огледало, който намираме в египетския, на който другия му прочит е: Кой се намира вътре в огледалото, какво се намира вътре, Кой е Този, Който ни гледа и ни отговаря?

Eternal Mirror

 

Интересно, че самата дума огледало съдържа въпрос: Кой си Ти, Който си вътре? A това е и по друг начин зададен въпросът кой съм аз, защото според това Кой си Ти ще ми кажеш и Кой съм Аз?
Ако Ти си Свещен Благороден Всевиждащ Баща – Творец, то ще видим своето подобие в Теб. Но ако ти си някой, който вижда човека като една купчина от грозни недостатъци, неспособност, съшита от безброй грешки, то съответно ще видим само това в себе си.
До нас е достигнал детски наивният образ на Кай, който спира да се радва на красотата на живота и на любовта на своята приятелка Герда, защото в окото му е влязло стъкълце от огледалото на Снежната кралица. Ако преведем приказката до ежедневието на един възрастен, апатията, депресията, липсата на енергия, стимул или мечти са белег за едно единствено нещо – погледнали сме в неправилното огледало. Но има надежда за нас – да потърсим Свещеното Огледало, защото там ще видим и чуем коренно различен отговор за нас и нашето бъдеще.
В свещения египетски език много ясно се вижда отговорът – искаш ли да се огледаш, огледай се в Бог.

Stephan Guide
Но в по-късните езици, този смисъл на огледалото е скрит. В латинския например няма и помен от това, че оглеждането е свързано с това Бог да ти каже какво мисли за теб. Думата за огледало е Speculum – отразяващо, увеличително стъкло, дори копие или имитация (speculum – “reflector, looking-glass, mirror”, also “a copy, an imitation”). Лупа, която да ти помогне да виждаш по-добре наблизо или надалече.
За да видим така наречените невидими неща – като ценности, взаимоотношения, избори – или да погледнем навътре в себе си, в невидимия, но реален свят на душата, имаме нужда от алегорията на увеличителното стъкло. То ще приближи или ще ни отдалечи достатъчно, давайки ни правилния фокус върху обекта. В латинската дума за огледало остава идеята за виждане През и Чрез, но че правилното виждане се случва благодарение на Бога, се скрива, а остава само следствието. Затова и съвсем логично коренът на думата speculum дава началото на думи, които са свързани с наблюдение, относителност или илюзия. Може да се проследи дори по години как се развива значението. Speculum в хирургията и медицината е инструмент, правещ достъпно наблюдението. През късния 14 в. в старо-френски наблюдаваме – speculacion, означаващ близко наблюдение, привличане на вниманието. В късния латински – speculationem, съответно се превежда като съзерцание, наблюдение, “съществително на действието”, от латински speculatus, минало причастие на speculari. Откриваме още speculation като “преследване на истината чрез мислене” – средата на 15 в., или по-известния смисъл като “изкупуване и продажба в търсене на печалба от покачване и спад на пазарната стойност” е намерен запис от 1774 г. В българския език спекулация е борсов термин, отнасящ се до покупка, задържане и продажба на акции, стоки, валута и други активи с цел печалба от флуктуациите в тяхната цена.
В английски език като корен участва в думите spectacle /спектакъл/, spectrum /видим спектър на светлината/, spectacular /грандиозен/ или spectator/зрител/. Колкото и да издирваме, коренът Speculum ни води единствено до средство, което да подобри зрението ни, наблюдението ни, мисъл в търсене на истината, да ни даде по-добра гледка или да ни донесе по-добра финансова полза.

Ако се обърнем към старобългарския език, виждаме значение малко по-близко до египетския, отколкото до латинския – огледало се е наричало зръцало. Със същия корен е думата зрак, която има следните основни значения: 1) видение; 2) зрение, способност да се вижда, а с по-тясно значение и поглед; 3) образ, външен вид. Зръцала – в диалектната употреба на мн.ч. означава и очи. Думата огледало се доближава до директното виждане, даже еднозначно с окото, а не толкова със света на увеличителните, цветни стъкла, както откриваме в латинския.
И ако трябва да обобщим, в латинския откриваме, че огледалото е част от света на илюзиите, но и от света на откривателството, лекуването; в египетския е директен разговор със самия Бог, основание на Живота; а в българския е свързано с основната ни способност да виждаме.
Осъзнаваме или не, всяко оглеждане, под каквато и да е форма, може да ни доведе до истинско себепознание, или ако изберем, ще останем в лабиринта на илюзиите и всяко от тези състояния ще бъде вярно за мисията на огледалото. “Символите никога не изчезват от психическото ни „настояще“: те могат да променят облика си, но функцията им си остава все същата. Трябва само да се свалят новите им маски.” (Мирча Елиаде)
Огледалото е едновременно материален предмет за употреба, но и символ, способен да ни покаже истината или лъжата, в зависимост от това кой стои от другата му страна. Не е въпросът в правенето на селфи, това е прекрасен начин да сме близо до приятелите си, а в това, в чии очи се оглеждаме и кой ни казва кои сме.
Отговорът може да е начало на огромен, потапящ свят от илюзии или излизане от матрицата.

Автор: Диляна Ангелова