Ересите

Допреди петнадесет години смятах, че ересите са мистериозно нещо, чието място е в Средновековието, наред с Инквизицията, че те нямат нищо общо със съвременния свят. Но тогава започнах да работя в болницата с една привърженичка на Нова епоха с много тежко психическо разстройство, която е била свързана с най-разнообразни култове. Поради страхотната бъркотия в духовния й живот имах за консултант едни свещеник. Тъй като ставаше дума за религия, един ден я помолих:

– Разкажи ми за Исус.

Тя нарисува на един лист кръст и кръгчета в четирите очертани от него квадрата и каза:

– Тук, в горната част на кръста, има три Исуса, долу също има три, и по три от двете страни.

Понякога се налага да не се съгласяваме.

– Я стига глупости – срязах я аз и зададох нов въпрос – Как е умрял той?

– Бил е разпънат – отвърна тя.

Кой знае какво, може би фактът, че правеше всичко възможно да избегне болката, ме накара да попитам:

– Боляло ли го е ?

– О, не! – отвърна ми тя.

– Как така не го е боляло? – настоявах аз. – Как е възможно да не го е боляло?

– Ами християнското му съзнание е било толкова развито, че е можел да се прехвърли в астралното си тяло и да се махне оттук – отвърна ми тя доволно.

Това изказване ми се стори доста налудничаво, но не можах да да го разбера до момента, когато, впечатлен от странността му, не го споделих с консултанта-свещеник и той моментално ми обясни:

– О, това е докетизъм.

– Какво е това докетизъм? – попитах аз.

– Една от ранните ереси – обясни ми той – Докетистите били група от първите християни, които вярвали, че Исус има изцяло божествена природа и човешкият Му облик е само маска.

Важно е да се разбере, че ересите са нещо, което се среща не само при християните. Има и други ереси, които ще разгледаме по-нататък. Но християнските ереси са нещо, което се проповядва в името на християнската доктрина, като същевременно се подкопава най-същностното в нея. Затова не е трудно да се разбере защо докетизмът е ерес. Ако Исус е имал изцяло божествена природа и човешкият Му облик е бил само маска, тогава страданията Му на кръста – както вярваше моята пациентка – са били чисто и просто фарс и цялата тази история със саможертвата, която е същината на християнската доктрина, е мошенически номер, на който са се хванали толкова много хора.

Ереста възниква най-често, когато се задоволим само с една от страните на един парадокс. Друга една християнска ерес твърди точно обратното на докетизма – че Исус е бил само човек, че божествената Му същност не е нищо повече от маска. Ако повярваме, че Исус е бил поредният мъдър, „осъществил себе си“, но иначе съвсем обикновен смъртен, от това следва, че Бог не е „слязъл да живее и да умре като един от нас“.

И така, това, което остава в същината на християнската доктрина, независимо дали вярваме в него, или не, е парадокс: по парадоксален начин Исус е едновременно човек и Бог, не наполовина човек и наполовина Бог, а както гласи доктрината, изцяло човек и изцяло Бог.

Оттогава насам осъзнах, че повечето стари християнски ереси са живи и процъфтяват на всевъзможни места. Има например две теологични школи, наречени Иманентност и Трансцедентност. Първата изтъква божественото във всяко човешко същество – Светия дух, или както квакерите го наричат „вътрешната светлина“. Трансцедентната школа от своя страна съсредоточава вниманието си върху божественото извън нас, хората – върху нашия небесен Отец, голямото ченге горе там, на небето. И двете гледни точки са необходими. Но когато човек заложи само на едната от двете, чакат го неприятности.

Ако вярваме, че Бог се намира изцяло вътре в нас, тогава на всяка наша мисъл или чувство може да се гледа като на прозрение. Именно този е проблемът на някои от сектите на Нова епоха, които се наричат „църкви на новата мисъл“. Ако обаче повярваме в обратното, че Бог се намира някъде високо и извън нас, тогава заставаме пред проблема как Той въобще общува с нас, смъртните, освен чрез чудати пророци като Мойсей и Исус, чиито думи и дела ни тълкува духовенството. Това може да доведе до нещо, което аз наричам „ерес на ортодоксалността“ и до Инквизицията. Инквизиторите, разбира се, са били много по-големи еретици от всички, които са измъчвали и изгаряли заради ерес – ако не за друго, поне защото са убивали божественото в жертвите си. Действително прекаленото съсредоточаване върху трансцедентното е ерес, в която все още изпадат някои ултратрадиционалистично настроени крайно десни католици или фундаменталисти.

И отново сме изправени пред парадокс: Бог се намира вътре в нас, като тих вътрешен глас, и едновременно с това е извън нас, в своето трансцендентно, чудесно своебразие.

Ще ви дам един последен пример за два различни начина на мислене, които също се срещат често в наше време. Преди хиляда и петстотин години има един ирландски монах работохолик на име Пелагий, който учел последователите си, че спасението се постига посредством голям брой добри дела. Тази ерес е известна като пелагианство и може да ни въвлече в различни затруднения. Тя не само  може да ни превърне в работохолици, но и да ни доведе до заключението, че спасението е просто нещо, което си спечелваме с труд, и че Божията милост няма нищо общо с него. Това може да подхрани у нас неоправдана гордост от „собствените“ ни постижения.

Преди триста години в Европа имало група християни, които вярвали точно в обратното: че спасението е резултат само на Божията благодат. Те стават известни като „тихите“, защото просто си седели кротко и чакали да ги осени благодатта. Тъй като това не е доктрината, която би насърчила обществената активност, проповядвана от Исус, това движение също се счита за ерес. И отново се налага да направим извода, че спасението е резултат на парадоксална смесица от Божия благодат и добри дела, за които няма и никога няма да има математическа формула.

Нехристиянските ереси

И други религии имат ереси и дори някои от тях могат да бъдат общи с християнството. Така например парадоксът за Божията благодат и добрите дела стои като проблем пред мюсюлманите не по-малко, отколкото пред християните. Всъщност най-доброто решение на този проблем, доколкото ми е известно, принадлежи на Мохамед, който казва: “Вярвай в Бога, но първо вържи камилата.“

Съществуват също и светски ереси. Най-добрият пример е етиката на грубия индивидуализъм. Според нея призванието ни е да станем личности. Това отчасти е вярно. Карл Юнг казва, че целта на психодуховното израстване се свежда до изграждането на индивидуалност, до способността да бъдем нещо отделно от родителите си и да мислим със собствените си глави. Призвани сме да станем независими, да стъпим на собствените си крака, да станем капитани на своя кораб, ако не непременно господари на съдбините си. Това е нашето призвание. Но грубият индивидуализъм отхвърля изцяло обратната страна на медала, а Юнг разглежда и нея. Ние сме длъжни да се примирим с границите на възможностите си, със своята слабост, с неизбежната ни взаимна зависимост. Подобно на други ереси, грубият индивидуализъм пренебрегва изцяло другата страна на парадокса.

Това причинява ужасна болка – хората сядат един до друг на пейките в църквата, скрити зад маска на самообладание, преструващи се, че имат всичко, защото ни учат, че трябва да имаме всичко в себе си. А всъщност никой няма всичко в себе си и етиката на грубия индивидуализъм насажда у огромен брой хора чувството, че не могат да разговарят с другите за нещата, които са най-важни за тях. Това ги изолира в мъничките им, херметично затворени кутийки.

За да избегнем ереста, трябва да приемем парадокса. Интегралното мислене е парадоксално мислене. А е необходимо не само да мислим интегрално, но и да действаме така. Поведението на интегритет се нарича praxis, или „практика“, термин, първоначално популяризиран от марксизма, а впоследствие заимстван от теолозите-либерационисти. „Практика“ означава обвързване на системата ни от убеждения с действията ни. Както казва Ганди, „Каква полза има от вярата, ако тя не се проявява в действия?“ Очевидно е, че трябва да  свържем поведението си с вярата си, за да постигнем интегритет. Това често не се получава, независимо за каква религия става дума в конкретния случай.

Ересите са живи и процъфтяват в съвременното християнство

Не искам да виня за ереста църквите на Нова епоха, защото всъщност ересите преобладават в официалната, традиционна християнска църква. Един от по-набиващите се на очи видове аз наричам псевдодокетизъм. Християните, изповядващи тази ерес, са достатъчно добре подготвени в религиозно отношение, за да са наясно с парадоксалната природа на Исус – едновременно човешка и божествена, но залагат деветдесет и девет процента на божествената и един процент – на човешката. Това ражда оправданието, че не може истински да се очаква от нас да следваме примера на Исус в действията си, защото сме толкова далече от него ние – които сме деветдесет и девет процента хора, а Той е някъде там  горе, неопределим и неподражаем.

Ето ви един пример колко вредно е това. Неотдавна участвах в една конференция на християни – терапевти и съветници. Говорителят Харви Кокс беше теолог баптист. Той разказа историята, как Исус бил повикан да съживи дъщерята на един богат римлянин. Исус тръгва към дома на римлянина и по пътя една жена от тълпата, която имала кръвоизливи от години, се пресяга и докосва дрехата му. Той усеща докосването, обръща се и пита: “Кой ме докосна?“ Жената излиза напред и го моли да я излекува. Той изпълнява молбата и продължава към дома на римлянина, чиято дъщеря била починала.

След като разказа историята, Кокс се обърна към публиката от шестстотин професионалисти, предимно християни, и ги попита с кого от действащите лица в нея се отъждествяват. Стотина ръце се вдигнаха, когато попита кой се отъждествява с болната жена. Повечето от останалите вдигнаха ръка, когато попита кой се отъждествява с разтревожения баща. Почти всички се отъждествяваха с любопитната тълпа. Но когато попита кой се отъждествява с Исус, само шестима вдигнаха ръка.

Тук има нещо крайно нередно. От шестстотин християни, повече или по-малко подготвени професионалисти, само един на сто се отъждествяваше с Исус. Може всъщност да са били повече, но да не са посмели да вдигнат ръка, за да не ги сметнат за високомерни. Но тогава наистина нещо не е наред с понятието ни за християнство, след като себеотъждествяването с Исус се смята за проява на високомерие. Нали точно това би трябвало да правим! Да се отъждествяваме с Исус, да Му подражаваме в действията си, да бъдем като Него. Нали точно за това става дума в християнството – да подражаваме на Христос.

Друга една ерес е свързана с християнското тълкуване на богохулството, което представлява нарушение на втората Божа заповед: Не споменавай напразно името на Господа, твоя Бог. Повечето християни, с които се срещам при пътуванията си из страната, погрешно разбират това като забрана за използване на ругатни и вулгарен език. Но не това е богохулство. Богохулството е точно обратното. То е да използваш благи религиозни слова като прикритие за безбожното си поведение.

Веднъж участвах в конференция, на която бе поканен за лектор прочутият суфи Идрис Шах. След като изнесе две лекции в рамките на два дни, той накрая каза:

– Знаете ли, говоря ви вече от четири часа и нито веднъж не съм изрекъл думите „Бог“ и „любов“. Ние не използваме тези думи с лека ръка. Те са свещени.

Уви, за много християни тези думи не са свещени. Прекарах няколко почивни дни с една двойка в Южна Каролина. Всяка тяхна втора дума беше за Бога – Бог направил това, Бог ще направи онова, и всичко това примесено с гаднички клюки – кой с кого преспал, кой не ходи на църква и на кого децата са си провалили живота. Когато най-сетне си тръгнах оттам след три дни, мислех, че ако чуя още веднъж, че Бог направил това или онова, ще повърна. Струваше ми се, че по-тежкият им грях не е дребнавото клюкарстване, а цялата им богохулна „набожност“ – споменаването на името Господне  по банален начин и без повод.

Не мисля, че последователността на Десетте Божи заповеди е случайна. Нарушаването на първата – почитането на идоли – е в основата на всички грехове. Но нарушаването на втората – богохулството – е грехът на всички грехове, лъжа на лъжите. Това е престорена набожност, съчетана с пълно отсъствие на „практика“ – тотална липса на интегритет, отказ дори да се опиташ да обвържеш поведението с вярата си.

/Из “Изкуството да бъдеш бог – 2”, Морган Скот Пек/

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0