МАНИЯТА ЗА КОНТРОЛ НА ВПЕЧАТЛЕНИЯТА ВЪВ ФЕЙСБУК – ПРИЧИНИ И ПОСЛЕДСТВИЯ

Хората се нуждаят от общуване, липсата на социални контакти би била форма на мъчение. Затова всеки има нужда от приятели, от среда, от общност, за да е щастлив. Чисто биологично, успешното живо общуване активира възнаградителния център на мозъка и носи удовлетворение. Отделя се хормонът окситоцин, който дава усещане за удоволствие и чувство за свързаност с хората, а мезолимбичният път отделя допамин, който също води до приятно усещане.

При общуването обаче в мозъка протичат и много други процеси, един от които е „управление на впечатленията“, при който постоянно се опитваме да се представим пред другите във възможно най-добра светлина, за да ни харесат.

Изследване от 2014 г., ръководено от д-р Том Фароу от Шефилдсксия университет, изучава този механизъм. „Докато използва скенери, екипът предлага на доброволци да изберат поведение, което ще накара другите да ги харесат или да не ги харесат. Отчетена е активност в зони като междинния префронтален кортекс, средния и малкия мозък, което предполага, че отговарят за обработването на впечатленията, които искаме да оставим за себе си. Обаче въпросните зони се активират само ако доброволците се опитвали да изглеждат лошо, т.е. когато избират „неприемливо поведение“. Ако изберат добро поведение, не се отчита разлика спрямо нормалната мозъчна активност. В комбинация с факта, че доброволците по-бързо обработват поведението, което ги показва в добра светлина, полученото заключение е, че мозъкът постоянно работи за това да бъдем възприети по положителен начин. Това е нормалното му състояние.

Резултатът е интересен – нашето естествено състояние е да търсим да бъдем харесани! Това обяснява и голямата популярност на социалните медии – постоянно сме заети да правим добро впечатление. Те ни дават много по-голямо усещане за контрол на имиджа ни – можем да качим само най-добрите си снимки, най-интересните мисли, които знаем, най-смешните клипове.

Но този контрол е нож с две остриета. Дори да сте сред приятели, изкушението да си погледнете телефона и стената, вместо да участвате живо в разговора, е огромно. Обикновено мозъкът е предпазлив и предпочита предсказуемите варианти пред другите, чиито изходи са по-несигурни. Затова поредният интерфейс на екрана често подсъзнателно ни успокоява повече от хаотичността на живия разговор. Хората могат да сметнат това поведение за антисоциално. И с право. По-притеснително е, че през 2015 г. проучване на мъже на възраст между 18 и 40 години, публикувано от Джеси Фокс и Маргарет Руни в журнала Personal And Individual Differences, разкрило, че количеството време, прекарано в правене на селфита и в редактирането им да изглеждат по-хубави, е пряко свързано с черти на характера като нарцисизъм и психопатия.

Истината е, че в реалния живот никой не може да извършва контрол до такава степен върху впечатленията, които оставя за себе си, както във Фейсбук. Затова този тип общуване има много подводни камъни и трябва да се ползва с мярка; като всяко нещо в живота и тук важи максимата – количеството и начинът на употреба го определят като отрова или лекарство. Човек бързо свиква с по-лесното, с избягването на усилия, с нереалното, с човешките похвали и суетата, да се носи по течението и все по-малко да активира префронталния кортекс, средния и малкия мозък – или казано на жаргонен език, да си размърда мозъка. Към тези неща бързо се развива пристрастеност и те хранят духовната леност у личността, а печалбата на духовната леност е духовна бедност! Обикването на похвали води до нетърпимост към критика, а това вече е  характерна черта на злото, както пише американският психиатър д-р Морган Скот Пек в своята книга „Хора на лъжата“. Да обикнеш похвалите е свързано и със страх да не се отклоняваш от широкия път, от общоприетото, да държиш все повече човешкото мнение за себе си – и всичко това е нежелание да мислиш. Префронталният кортекс, средният и малкият мозък се раздвижват, когато човек се възпротиви на течението, на потока, на естественото състояние да получава само похвали и одобрения. А истинското личностно развитие, намирането на онова „дълбоко светло Аз“, което всеки носи в себе си, дадено му от Създателя, е свързано с неудобството на сериозното самоизследване и мислене. Макар и неприятно, само съзнанието ни, че в нас има доста „тъмни страни“, които имат нужда от изследване, контрол и лечение, може да ни спаси да не си „разбием главата в стената“. Тези, които се смятат за „добри и прекрасни хора, достойни за много лайкове, които страдат от добротата си“, са по-скоро все още спящи красавци и красавици, които не са се пробудили за реалността, че няма човек, в когото да има само добри неща и да няма нужда от поправка. Дори Свещените книги говорят, че Богът Творец увещава хората от най-дълбока древност да обучават себе си да обикват ИЗОБЛИЧЕНИЯТА МУ, да обикнат да слушат Гласа на Мъдростта, която разделя тъмнината от светлината вътре в човека, която назовава нещата. Защото всеки може да обича благоденствието и даровете на Вселената и да благодари за това на всички свръхестествени сили, независимо какви са и кои са.

Човек има нужда да обучава душата си да мисли, да изследва Мъдростта и да обиква изобличенията, защото само в противоречието има надграждане и развитие. Защото да изследваш мъдростта, без да си готов да правиш поправки и корекции в себе си, е просто по-изтънчен начин на събиране на „лайкове от Фейсбук“ и псевдомъдрост.

Проблемът не е дали събираш или не събираш лайкове, а към какво се привързва сърцето ти всеки ден. Защото всеки избор на човека, дори най-малкият, за най-незначителни неща, е много важен. Защото човек се утвърждава като личност в злото или в доброто чрез изборите си всеки ден, за всяко нещо. Ерих Фром казва: Способността ни да избираме се променя постоянно заедно с жизнения ни опит. Колкото по-дълго време вземаме погрешни решения, толкова повече закоравява сърцето ни; колкото по-често вземаме правилни решения, толкова по-чувствително става сърцето ни – или по-точно, оживява… Всяка стъпка в живота, която издига моето самочувствие, почтеност, смелост и вяра, повишава и способността ми да избирам по-добрата възможност, докато накрая ми стане по-трудно да избирам по-лошата. От друга страна, всеки акт на пораженчество и страх ме прави по-слаб, отваря път за нови капитулации, докато накрая изгубя свободата си. Между двете крайности стоят поредица от избори. Повечето хора не умеят да живеят не защото са зли, а защото не забелязват, че пътят пред тях се разклонява и трябва да вземат решение. Те не осъзнават, че животът им задава въпрос и че все още имат алтернативни отговори. После по всяка стъпка по погрешния път им става все по-трудно да признаят, че са на грешен път, нерядко само защото трябва да се върнат обратно до разклонението, където са допуснали грешката, и да приемат факта, че са загубили енергия и време напразно. Както казва К. С. Луис: „Във вселената няма неутрална територия – за всеки инч, за всяка частица от секундата претендират и Бог, и сатаната.“

Автор: Керанка Бинева

Източници:

Списание Знание – бр.89, май 2017

Морган Скот Пек – “Хора на лъжата”

 

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0