Крадецът

/Разкази – Мария Манева/

Случка ли да ти разкажа?

За мен началото винаги е било свързано със статично положение. Стоейки някъде, на брега на морето, с пясък около пръстите, спокойствие – единственият звук да идва от прелитащите чайки. С две думи, идилична обстановка.

Но да речем, че началото е… тичайки. Ни помен от идилия, единствено пустиня се шири пред погледа, а вода – може би в някой оазис на хиляди километри от тук. Единствено пясък чувстваш навсякъде, и то доста неприятно. Особено тичайки. Гонен от група разбойници.

A-Drop-in-the-Desert--78448Няма да минавам през процеса на представянето. Ако познаете името ми в края… толкова по-добре за вас. Падам си леко по загадките. Даже съм почти сигурен, че заради една такава ме преследват, но да си кажа честно, не дочаках края на изречението, когато няколко пищова лъснаха на пустинното слънце. Плюх си на петите и… дим да ме няма. От опит мога да кажа, че да си напълно в крак с етикецията не винаги ти спасява живота. Имах един партньор веднъж, който се оказа твърде голям джентълмен – докато трупът му неуспешно се опитваше да изстине на жаркия пясък, аз вече бях прекосил наполовина пустинята. Оттогава се отнасям скептично към партньорството, по-добре е да отговаряш индивидуално за особата си. Никога не знаеш кой ще се окаже джентълмен.И все пак е и самотно някак.

Но да се върнем на настоящия разказ. Тичах аз от преследвачите си, по бегли сметки минавахме втората миля, което през пустинята е много. Повечето доброжелателни хора, с които си имах сметка, не се хабяха за повече от миля, в най-добрия случай. Нещо ме зачовърка, не си спомнях да бях откраднал нещо повече от няколкото златни съда. Поне не и този път.

Докато усилено напъвах всичките си здрави мозъчни клетки да се сетя, пред погледа ми в далечината изплува малка верига от ниски скалисти образувания, за които опитът говореше, че са пещери.

“И ако това не е мираж…“ самодоволно се усмихнах на себе си, след като забелязах, че симпатягите зад мен все още не се бяха отказали.

Колкото и нескромно да прозвучи, имах усет за пещерите. Изобщо пустинята сякаш бе направена по моя мярка. В задънено положение все щях да намеря оазис, пещера или девойка в беда. Но пък когато тичаш, няма как да не стигнеш все едно от трите, гласеше моята неизречена философия.

Скалните образувания се приближаваха до мен бързо, усещах стъпките си във въздуха, прелитащи над пясъчните дюни. Следобедното слънце препичаше безмилостно всичко, но на мен като че ли не пречеше. Мъжете изоставаха все повече, а очертанията на целта се открояваха все по-ясно.

Взех на един дъх последните три метра, заставайки под естествено образувания навес. Свалих кърпите от главата и лицето си, отпивайки вода на малки глъдки от манерката си. Дишането ми се опитваше да се успокои, но две мили си бяха две мили. Оставих се за миг да помечтая за апартамента си в Букурещ, леденият “Лонг Айлънд” и шума на денонощният трафик. Не там съм роден или израснал, но там живея засега, докато не намеря някое друго кътче на Земята, което да служи за отмора, когато не се скитам по света.

Настоятелно избутах от мислите си тъй наречения дом. От пещерата се носеше хлад, спокойствие и мирис на прясна вода. Хвърлих последен поглед, в далечината не се виждаше нищо освен безкрайната пустиня. Пристъпих в лабиринта от скали с намерението да си почина и набавя толкова вода, колкото можех да нося.

cathedral

 

 

 

 

 

 

 

Би ми се искало да кажа, че нещо ми изглеждаше твърде подозрително там, че откривателският ми нюх не бе ме изоставил, но бих открил, че това не е така. Затова и не желая да го казвам.

В този момент умората застигаше крайниците ми, а ноздрите ми се изпълваха с хладен, мокър въздух, съвършено различен от пустинния. Адреналинът, нахлул в кръвта ми от тръпката на преследването, се оттегляше бавно с изчезването на безименните фигури зад хоризонта. Клепачите ми едва успяваха да издържат на напрежението да са отворени.

Направих още няколко крачки навътре, оглеждайки причудливите образувания около себе си. По стените се стичаха кондензирани капки, които попадаха в кръгло като монета езерце. Водата беше кристална и аз се наведох да вкуся. Въздъхнах удовлетворено след първите големи глътки, оставяйки платнената раница до мен. Имаше хиляди пъти по-добър вкус от всяка вода, особено тази в ръждясалите тръби вкъщи, които, както брокерът навремето ме увери, “бяха автентични”… по-късно разбрах колко всъщност е добре и водата от тях да излиза “автентично”.

Още няколко големи глътки и клепачите ми тежаха неудържимо. Проснах се до езерцето, раницата ми служеше за възглавница, и споменът за света потъна като песъчинка сред вълни.

И сънят се отдръпна от съзнанието ми досущ като морска вълна. Още преди да отворя очи, в ума ми се промъкна чувството за пронизващия нощен студ, който толкова жестоко компенсираше дневната жега в пустинята.

Потръпнах несъзнателно и отворих очи. Първоначалната паника, която ме обзе, разтресе допълнително плътта ми. Усещах с кожата си меката светлина на Луната, която се процеждаше през входа, но очите ми бяха като затворени. Стиснах зъби и се концентрирах върху като студена воля, която ме е измъквала от потъващи кораби, пясъчни бури и трафика в Букурещ. Опипах камъка около себе си, езерцето и скалите си бяха на мястото, а воят на дивите кучета ехтеше в долината като всяка друга вечер. Но зрението ми отсъстваше от картинката. И не ми бе забавно.

– Оттук – глас, тих като шепот достигна до мен.

Любпитство и страх се прокраднаха в паникьосващото ми се съзнание, когато се изправих на крака – кой знае дали заради човешката реч или за да изпълня казаното.

– Сляп си,нали? – женски глас прошепна до ухото ми, което ме накара да се завъртя рязко по посока на звука.

– Последвай ме – хвана ръката ми, водейки ме навътре в скалната пещера.

Издишах, когато ме сложиха да седна. Топлина като от огън струеше от едната ми страна и аз доближих ръцете си.

– Само чужденци идват тук – констатира женският глас без капка въпрос за произхода ми в тона си.

– Защо не виждам? – прекъснах грубо, увеличаващият се страх щеше да прекърши и малкото обноски, които споменатият вече джентълмен бе имплантирал в държанието ми.

– Никой не знае – просто ми отвърна гласът.

– Това е смешно и глупаво! – изплюх,обръщайки се в посока на звука.

– Всеки с причината си.

Думите достигнаха до ушите ми примирени, спокойни, невъзмутими.

– Нищо не разбирам – гневно измърморих, но оставих на ръката да ме води.

Колко дни прекарахме заедно не знам. Обикаляхме тунелите, които ми се виждаха безкрайна плетеница от пътища; пиехме от сладката вода и ядяхме нещо сладникаво, подобно на каша. До едно време пазех раницата със златото, но след един изключително уморителен ден я изпразних от всичко ценно и пътят стана по-лек.

Повечето време прекарвахме в мълчание, освен моментите, в които задавах въпроси, а тя мълчеше, и тези, в които тя редеше стихове на отдавна забравен език, а аз мълчах и не смеех да прекъсна подобното на молитва звучене, кънтящо в студенината и влагата, пропити във всяко кътче.

Студът на места беше толкова вкочаняващ, че сякаш бе част от костите ми, а влагата – извираща от собствените ми дробове.

– Какво говориш? – веднъж попитах, гласът ми беше дрезгав и аз се покашлях.

– Ще ти помогне да намериш пътя – отговори ми след кратка пауза. – Но трябва да слушаш.

– Върни малко, не ме ли водиш ти? – щокирано отстъпих една крачка назад.

– Аз не знам пътя към очите ти. Ти трябва да го търсиш.
– Но..какво ще стане ако вървя сам? Ако сама не знаеш накъде вървиш, за какво си ми? – ядосано отвърнах, свивайки несъзнателно юмруци.
– Ако не ме искаш, ще си вървя. Но ще ти е много по-трудно.
– Сега също не ми е особено лесно – изнервената ми констатация излезе от устатата ми, преди да се опитам да я спра.

Лека въздишка отекна в тишината.

Този ден не говорихме отново, но напрежението, което гневът ми бе породил, огъваше и последните опорни точки, които ме държаха с ясно съзнание.

Какво трябваше да търся? Очите си, завити в кърпа, като в някоя приказка? Лек, биле, лечител?

– Сърцето си – сякаш дочула мислите ми, тя отговори с друга въздишка. – Пътят е там.
– Не разбирам – натъртено отвърнах, кръстосвайки ръце пред гърдите си.

Въздишка. По дяволите, още една въздишка да чуех… Подпрял се бях на стената в яда си.
Сепна ме това, че не беше гладка, каквато една уважаваща себе си безлюдна, влажна пещера навътре в пустинята се очакваше да бъде. Прокарах несигурно върховете на пръстите си по грапавините и нещо избухна в главата ми. Приведох се напред от болката, която сякаш заслепи сетивата ми.
Събудих се минути или часове по-късно подпрял гръб на отсрещната стена. Умът ми все още пулсираше, а от спътницата, предположих заради гробната тишина, нямаше нито видима, нито невидима следа. Пораздвижих раменете си, изправяйки се. Мисълта за гравираната стена под пръстите ми не ми даваше мира. Както споменах по-рано, ако не беше пословичното ми любопитство, не бих се измъкнал от доста затруднени ситуации, или поне без съществената липса на крайник или два.

Вдигнах несигурно дланта си, издишвайки през носа. Болката, за която се готвех, така и не дойде. Опари пръстите ми, което леко ме зашемети, но бързо се отърсих. Прокарвайки длан по дължината на стената, чувството за живи въглени под пръстите ми постепенно отминаваше. Болката в ума ми бе заменена от образи, отделни елементи и знаци. Изтръпнах, концентрирайки се в тях. Тръгнах нагоре по тунела, неоткъсвайки ръка от камъка.

Вървях така с часове, дни може би. Където знаците завиваха, завивах и аз; където те криволичеха по тесни проходи, там се пъхах и аз. Знаци в редици; малки, големи, шарени, бели и черни, но винаги светли, сякаш самото Слънце се бе скрило зад тях. Можеше да се каже, че те запълваха нуждата от светлина, която очите ми не можеха.

the_desert_by_atomhawk-d3eflww

 

 

 

 

И в крайна сметка излязох на светло. До ден днешен всяка вечер, преди да заспя, се чудя – бях ли изобщо с отворени очи? Ако не беше споменът от студа и безпомощното чувство, прояждащо плътта, заедно с опърлени върхове на пръстите ми, сигурно щях да реша, че е било сън. Защото се намерих на същото място, на което заспах.

Но няма да ви кажа как се промени живота ми от тогава, това е тема на друг разказ. А и без да го преживеете няма как да разберете.

Колкото до името ми, ако сте го разбрали…толкова по-добре за вас.

 

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0