Корупция произлиза от латинското “corruptio”, което означава пряко “развала”, “изхабеност”, “лошо състояние” или в преносен смисъл “лъжливост”, “подкупване”. Българският юридически речник от 1994 г. я определя като: „Антиобществено явление, характеризиращо се с морална поквара на личността или социалната група и с противозаконно използване на служебното или друго положение за получаване на противозаконна облага. Най-ярка проява на корупцията е подкупът“.

Да приемем, че едни от главните условия за проява на корупция следва да бъдат предоставяне власт у хора, които не са пряко отговорни пред обществото, липса на прозрачност при решенията на правителството, голям размер обществени средства, предоставени за проект, наличие на затворени групички и мрежи от „наши хора“, слабо правораздаване, както и ограничена свобода на словото или свобода на печата и не на последно място незаинтересована или наивна общественост.

Както е известно и болезнено близко, корупцията е проблем, който много хора, особено сред българското общество, биха определили като най-голям, тежък и изобщо като един от най-упоритите тръни в държавата. Особено когато протича по високите етажи на властта, ние сме безкрайно чувствителни и неудържимо ядосани. Разбира се, има основание, което несъмнено не бива да се пренебрегва. Но замисляли ли сме се също така защо този проблем, тази „епидемия” така ни бърка в здравето? И защо настъпва истерия най-вече покрай новости за всеизвестните „порочни действия” на държавници, политици и т.н.?  Къде е коренът й, да не би проявите й да са единствено на институционално ниво?

Корупционните практики, или по друг начин наречени „подкупни”, „подмолни” и най-общо – измамни, имат потенциала да се зародят още от съвсем рано и далеч не само в някоя партийна групировка. Тази вътрешна „склонност”, тази нагласа за възможност да минеш по лесния път, да се изхитриш, да направиш компромис, да се спазариш, да се продадеш или по-конкретно да продадеш принципите си, ценностите и т.н. Всичко това, колкото и да отричаме, дреме във всеки един човек. При някой може да спи, при други да е мъртво, но при трети определено редовно се пробужда.

Още на гимназиално ниво тези опции и „възможности” са поднасяни – подмазване, купуване на изпити, връзкарство, фалшифициране на лична карта за влизане в някоя дискотека, дори на най-ниско равнище – преписване, скатаване и всякакви ред други малки паразитни поведенчески прояви и навици, които впоследствие се проявяват в много други области. Затова се е изградила и широко представата, че за да пробиеш или да се „добереш” до нещо, всичко се случва с пари и връзки, че не е най-изгодното да си съвестен и упорит. И когато тези малки камъчета накрая преобръщат каруцата и всичко подир нея, ние сме безкрайно удивени и възмутени: „Как може такова нещо, само корумпирани политици!” Та тя започва още в онзи момент, в частта от нас, която е склонна да мине по лесния път, между капките, да се навие за сума, да се отърве. Тя се проявява точно на ниво власт-подчинение. Който притежава – разполага, който изпълнява – придобива. Придобива за сметка на какво? Справедливост, почтеност, истинност? Не са ли те качества, доста по-високо оценими за личността ни, отколкото едно материално елементарно преимущество? Именно защото съответната облага ще мине и замине, но последствията, които поражда, всички виждаме какви са. И не става ли дума именно за тази морална поквара на личността, за която е пояснено в самата дефиниция за корупция? Още от най-ранна възраст се учат всички малки деца – ако някой непознат им предложи сладкиш или играчка, да не се връзват. Само дето в годините често забравяме, че същият принцип е валиден постоянно. Нещо повече – подкупничеството и лъжата са станали нещо толкова естествено, че каквато и да е аномалия (сиреч съвестен човек, който откаже да прибере едни пари, или ученик, който не желае да преписва) се счита за някаква лудост или не съвсем в ред.

Корумпираният модел тръгва от всяка област на живота и сфера на дейност, в която се прокрадва възможността за някоя друга „опция” , спестяване на усилия, процедури, отговорност. Все неща, за които е необходима воля и поне малко достойнство. В един момент буташ някоя друга банкнота в джоба на полицията или в гише на администрацията, в следващия прихваш във възмущение от скандали с апартаменти.

Било то в спорта, университета, работата, в училището на детето – ние целодневно сме изправяни пред избор дали ще играем честно, дори да не получим директен и бърз достъп до целта, или ще се възползваме от нечия слабост и алчност, за да се доберем до нея. Всичко това е важно не за някой друг, ами за самите нас. Защото от нас тръгва всичко – от най-ниското ниво на възпитание, манталитет, разбиране в обществото. И по-нататък вече можем да търсим вина в съдебната власт, прокуратурата, партиите, министерствата, администрацията, журитата (защото със сигурност я има). Все пак това е проблем, който се лекува, но се иска време самото общество да съзрява и проумява значимостта на постъпките и мисленето на всяка отделна личност, както и да не бъде човек апатичен към това, на което става свидетел. Тъй като корупцията е видна проява на слабост, а ние искаме силна държава – от силни личности.

Автор: А. Манева