Интересно как започна цялата истерия покрай всеизвестния коронавирус – от една новина в “далечния” Китай, мина през настроения на подигравки, подмятания и страхове, докато не удари всички ни – и европейските народи, които до последно си мислехме, че сме неуязвими.

Излишно е да навлизаме в детайлно разискване кой точно е нулевият пациент, специфики на заразата или как точно е причинена.

Отприщват се други феномени, които засягат в дълбочина човешката раса, но ние сякаш не си даваме толкова сметка за тях. Затваряме си очите и се поддаваме на страх, паника или друга крайност- неглижиране и недоволство. Да оставим за момент миенето на ръце, маските, дезинфекциите (като е силно наложително да се отнасяме отговорно към тях) и да обърнем поглед към тези превенции и следварителни действия, за които малко си даваме сметка.

Борба за оцеляване

Густав Льобон в книгата „Психология на тълпата“ обяснява как една личност се превръща в член на тълпата и може да бъде управлявана по законите на стадото. Причината е, че личността губи индивидуалността си и става част от едно раболепно мнозинство, нуждаещо се от авторитет, който сляпо да следва.

Цялото население в момента е превърнато в тълпа по отношение на една от най-силните емоции – страха. Именно той отключва врати на безизходица и безпомощност в умовете. С това неволно ставаш един от многото и всеки манипулатор може да те поведе натам, накъдето му е изгодно.(1)

А паниката може да бъде опасна освен за нас самите, и за това, което ни превръща за другите. Започват да важат законите на джунглата, според които всеки човек е потенциален преносител, т.е. Враг и съответно трябва да се ликвидира от близкото ни обкръжение. Хора се обръщат срещу хора, прилагайки тотално неразбиране и дори насилие, “в борба за оцеляването си”. Може би вече станаха познати случаите за хора, принудително изпратени в отделения с недоказани симптоми или изритани хора от транспорт заради кашляне. Всичко под претекст безопасност и разум, но избива в безумие. Най-страшният ни враг обаче не е вирусът и е крайно време да си отваряме очите за него. Той всява разединение, смут и себичност.

Какво се случи?

Хората започнаха да треперят за живота си – да се запасяват, което е напълно естествено – искаме да съхраним живота си. Удари ни нещо както още векове преди това като чумата (слава Богу с по-ниска степен на опасност), което веднъж сварва всеки неподготвен с мисълта от заплаха за живота. И дори не е случайно, че удари една от най-мощните икономически и политически сили. Сварват и фирми, предприятия, целия пазар неподготвени за икономически загуби. Преустановяване на естествения ход на ежедневието ни със затваряне на обществени публични места – кина, театри, спортни зали и пр.

Замислихме ли се как от един абстрактен далечен проблем, касаещ друга раса, изведнъж стигна и до нас? Не си ли погледнахме най-накрая като част от една глобално свързана ниша, чиито проблеми винаги ще засягат другата страна на кълбото?

Това провокира ли някаква равносметка у нас или по скоро сме затворени, чакайки всичко да отмине, без да сме потърпевши по възможност.

В една от публичните дискусии, организирани от Фондация Градът, с водещи от екипа на Хуманен алианс, се засегна именно личната отговорност на всеки като част от управлението на едно солидарно общество. Например дали разболелите се е редно да се събират с други хора? Ако мислиш единствено за себе си, поставяйки приоритетно собствения си интерес и оцеляване, да – ще отидеш съзнателно болен на работа. Ако отделният човек няма съзнание за съхранение и опазване и на заобикалящите го индивиди, а е на принципа ‘след мене потоп’, то ще си имаме все повече проблеми. Защото това е и цялостен начин на мислене – адекватно отношение към проблема в мащаб, а не всячески да търсим как да отървем кожата си.

Редно е най-накрая човечеството да си даде сметка, че такива събития, прояви на бедствия винаги са се стоварвали и ще падат върху ни, колкото и модерен и напредничав вече да е светът. Добре е да гледаме на тях и като знамения, които алармират и хвърлят светлина върху социални, хуманни и духовни кризи. Дори като повод за размисъл и настъпване на промени, които тепърва да изследваме. За момент могат да преобърнат света с главата надолу, но и ще разклатят това измерение на рутина на обичайното русло, в което всеки си се е установил. Защото човекът е свикнал до толкова да разчита и да се подвизава в комфорт, уют и удобство. Иска всичко да му е наред – в работа, образование, компания, кариера, спорт – и изведнъж фокусът се измести и всички тези неща се смалиха на фона на здравето. Поне така би трябвало да бъде. Д-р Даниеле Макини, лекар от болницата “Хуманитас Гавацени” в Бергамо, Северна Италия, обяснява трагедията от коронавируса за здравния персонал и за обществото като цяло: “Разбирам, че не бива да има паника, но когато информацията за опасността от случващото се не достига до хората, и виждам хора, които пренебрегват предупрежденията, и такива, събиращи се заедно, за да се оплакват, че не могат да ходят на фитнес или на мач, изтръпвам. Искам да отбележа, че опасността за здравето на обществото е по-важно от икономиката. […] Затова и вие също трябва да сте търпеливи. Да пропуснете театъра, музея и фитнеса.

След като вече не можем да се събираме, ще оценим ли правото си на сдружаване? Общуването ни с близките, истинското общуване, не дискотеките и баровете, в които си мислим, че оползотворяваме взаимоотношенията си.

Кои са истинските вируси, които трябва да ни притесняват?

Злоба, завист, гняв, омраза, мързел, невежество, егоизъм и всички онези първични реакции и нагони, които ни отдалечават от вложената ни същност. Много по-малко се замисляме за тези вируси. А те са колко по-страшни за душата ни, която поне може да зависи от нас да опазим. Защото ако се тревожим за пороците на душата си на половина колкото за тези в здравето, навярно бихме имали и правилният поглед към тялото си.

Мисля, че този вирус е един от червените знаци на пътя по магистралата на живота, заради които трябва да спрем за момент и да погледнем по от високо. Да преосмислим това вечно пренасищане от продукти и услуги, които непрестанно задоволяват сетивата ни.

Колкото и уверено да се изказват философи и всезнайковци, твърдейки, че са “над нещата”, в крайна сметка е всесилен само Единият, който решава съдбите на човечеството и ни изважда от дупките. Въпросът е – трябва ли всеки път да опира ножът до кокала, за да го осъзнаем?

(1) Моника Балаян, психолог

==========================================

Автор: А. Манева