КОРЕСПОНДЕНТСТВОТО ОТ А ДО Я

ОТ ХАНОЙ…

Едва ли има толкова непозната професия в България като работата на кореспондента в чужбина. Никой никога не я е изучавал не само в университета, но и в редакциите. А и по начало агенционната журналистика е слабо позната и много малко са факултетите по света, където се преподава. Откакто информационните агенции са се появили в средата на XIXв., са придобили навика сами да обучават своите кадри чрез вътрешни курсове и наръчници. БТА също разчита на взаимоучителния метод повече от столетие, въпреки че от 1992 г. дисциплината „Агенционна журналистика” се изучава във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски” . Там обаче се набляга повече на теорията, а практическите умения се овладяват поне чрез година-две чиракуване в самата агенция. Но колкото и да практикуват в централната редакция в София или в кореспондентските бюра в страната, журналистите в агенцията няма как да се обучат за задгранична кореспондентска работа. Всеки пост в чужбина има специфични изисквания, познати само на журналистите, които вече са го заемали. Може да е странно, ала и най-престижната журналистическа позиция в БТА е овладявана главно чрез самоподготовка.

Първите десет кореспондентски бюра на БТА в чужбина са открити през 1958 г. – в Белград, Берлин, Делхи, Истанбул, Кайро, Москва, Париж, Пекин, Прага и Тирана. До 1991 г. тази кореспондентска мрежа се разраства до 24 бюра, но в зората на демокрацията е закрита. Това според мен става поради управленска немощ на тогавашното ръководство начело с Иво Инджев, който е бивш кореспондент в Бейрут и комсомолски секретар на агенцията. БТА стига до финансов колапс и до невъзможност да издържа бюрата си в чужбина, всяко от които струва средно по 50 000 долара годишно. Според мен за да прикрие провала си, ръководството отказва помощ от държавата, която е собственик на агенцията, и я уверява, че кореспондентската мрежа е ненужна, защото същата информация можело да се взема от емисиите на чужди агенции.

Впоследствие БТА прави опити да използва хонорувани сътрудници в чужбина – главно съпруги на дипломати или емигранти, но възстановяването на едно единствено щатно бюро зад граница е всичко, постигнато за последните 20 години. То се намира в Брюксел и е открито през 2006 г. заради приемането на България в ЕС през 2007 г. По моя оценка работата му е хилава и абонатите на БТА (другите медии) рядко използват неговите информации.

Интересно е, от друга страна, че иначе анонимната агенционна журналистика даде шанс тъкмо на своите кореспонденти в чужбина да се прочуят. Част от тях се възползваха, защото поради липсата на достатъчни собствени кореспондентски мрежи почти всички медии в България – печат, радио и телевизия, ги търсеха за автори. Междувременно и мнозина издадоха книги като доказателство за своя професионализъм.

Защо агенциите си правят кореспондентски мрежи?

Разбира се, за да имат собствен поглед върху събитията. Тъй като водеща роля в комуникацията играе не комуникаторът, а реципиентът. Защото собствените журналисти най-добре знаят какво представлява интерес за националната аудитория, тъй като никой на никого не може да наложи да отвори съзнанието си за нещо, което не му е интересно. Те издирват информация, която да е значима за тяхната страна, дори и да изглежда маловажна на чуждите медии. Агенции, които само пресяват чужда информация, са подобия на информационните портали в интернет – липсва им информационна тежест.

По времето на студената война държавата имаше допълнителни съображения да издържа кореспондентската мрежа зад граница чрез бюджетно финансиране или чрез отпускане на валута по официален (занижен) курс. БТА издаваше не само явни, но и поверителни бюлетини, предназначени за висшето партийно и държавно ръководство. Те не са социалистическо изобретение, защото в БТА специално се появяват още през 1915 г., по време на Първата световна война. Всички правителства на страната оттогава до 1990 г. се възползват от услугите на БТА да си набавят неразгласявана информация, което е белег за военизирана атмосфера във висшите среди, съществувала не само през Първата, Втората световна и студената война, но и в относително мирните периоди между тях.

Изострената бдителност, предизвикана от чувството за вражеско обкръжение както в географски, така и в идеологически аспект, е причина държавата да създаде трети канал за поверителна информация, за да засича достоверността на секретните съобщения от посолствата и от щатното разузнаване. Кореспондентската мрежа на БТА бе такъв допълнителен канал, който за разлика от дипломатите и другите разузнавачи на прикритие имаше по-голяма свобода за контакти и не бе на тяхно подчинение. Може да звучи изненадващо, но кореспондентите на БТА – една държавна агенция с информационно-пропагандна насоченост – бяха най-свободните журналисти в България по времето на социализма. Те имаха не само правото, но бяха и длъжни да пишат за секретните бюлетини точно онова, което виждат, чуват и мислят, без да се опасяват от санкции заради разминаване с официалната политика. Но те нямаха същата свобода като автори в явните бюлетини, които строго се придържаха към официалните идеологически жалони. Каквато бе работата и на останалите журналисти в държавата.

„Превеждай, без да четеш!”

Всичко това осмислих малко по малко, защото се ориентирах като другите журналисти в БТА „повече по слух, отколкото по ноти”. При социализма нямаше писани агенционни правила, нямаше подготвителни курсове, нямаше инструктажи. Работеше се на принципа на пробата и грешката, като се следваха общите изисквания на партийно регулираната журналистика. Когато постъпих в агенцията на 1 юли 1977 г. след завършване на журналистика в СУ „Св. Кл. Охридски”, имах малък опит от два летни студентски стажа в БТА през 1974 и 1976 г. Случи ми се добрият шанс да попадна в редакция МИНФ на учители като Петко Бочаров, Димитри Иванов, Тодор Вълчев и други не толкова известни, но също много ерудирани редактори. Харесваше ми атмосферата – твърде разкрепостена за онези казионни години. Тя съчетаваше привилегията за висока информираност с примирението, че не всичко е за широка разгласа. Шеговитото правило при работа със западни източници за нуждите на служебните и специалните бюлетини бе „превеждай, без да четеш!”. В ония години на общо информационно затъмнение имах чувството, че стоя пред огромно увеличително стъкло, през което се вижда целият свят, какъвто е. Но три месеца по-късно магията се развали, защото ме взеха войник и от информационното изобилие се пренесох в познатия в ония години свят на казармен примитивизъм.

Завръщането ми в БТА през пролетта на 1979 г. бе леко разочароващо. Само месец по-късно главният директор на БТА Лозан Стрелков ми каза, че работата в МИНФ „не е за мъже”, защото е „за преводачки”, и че е решил да ме премести във “Вътрешна информация”, „за да се науча на репортерство”. Някои колеги ме утешиха, че през ВИНФ е най-краткият път към кореспондентска работа в чужбина и че оттам пак ще се върна към международната информация. Но не бяха убедителни, защото бях пратен в културния отдел да пиша за изложби, театрални представления и научни изследвания, а ми зачислиха и ресор „Погребения”.

Отговаряйки за институтите на БАН, където академиците не са първа младост, често ми се налагаше да изпращам най-видните им представители в последния им път. Главният редактор на ВИНФ Симеон Симеонов реши, че съм „разчупил шаблона”, защото съм пишел „по-раздвижено” за иначе еднообразни събития, и ми повери погребенията и в други сектори. Така между другото „погребах” Вълко Червенков през октомври 1980 г. и Людмила Живкова през юли 1981 г. От поклонението в ЦДНА пред сваления от Тодор Живков партиен вожд Червенков ми остана силен спомен как някои от старите комунисти минаваха с протестно вдигнати юмруци, а дъщеря му отказа да поеме ръката на Живков, който дойде да й изкаже съболезнования, след като стоя на почетна стража край ковчега му заедно с цялото Политбюро на ЦК на БКП. Разбира се, нямаше как да напиша в информацията, че ръката на Живков увисна конфузно, както и че траурното слово на гроба, произнесено от директора на Института за история на БКП Давид Елазар, бе съпроводено с ропот и глухо „у-у-у”, когато напомни за култа към личността на Червенков.

Поклонението пред Людмила Живкова бе много по-масово и прочувствено, но силите за сигурност се престараха почти до истерия. За малко да не стигна до Народното събрание, където бе изложено тялото, и да не видя най-важното за тогавашния протоколен стил на информиране – кой се е поклонил и какво е казал. След като бях пъден грубо от един пост на друг, едва се добрах до задния вход на парламента и добре, че отвътре ме зърна шефът на УБО ген. Илия Кашев, който познаваше по лице репортерите на БТА заради честите им присъствия на официални събития. После обаче на самия гроб охраната не бе толкова строга и се оказах на метър-два вдясно от Живков, който бе напълно съкрушен от смъртта на дъщеря си, гледаше вцепенено полагането й в гроба, отрони дълбока въздишка, положи букет и веднага си тръгна. Ако вярвах във възмездието, щях да си помисля, че между двете събития има връзка, но нямаше как да го напиша, защото за подобно мнение не съществуваше толкова секретен бюлетин в БТА (най-секретният се пишеше в два екземпляра – един за Живков и един за архива на агенцията), а и репортерите от ВИНФ не даваха информации за специалните бюлетини.

Преминаването ми на кореспондентска работа ме убеди колко вярна е житейската мъдрост, че

всеки има своя шанс, но не всеки е готов да го използва.

В края на август 1980 г. Стрелков мина покрай мен в бюфета на БТА и ме попита: „Славчо, ти с френски език ли работеше в МИНФ?” Отвърнах му: „С английски”. „А, хубаво, с френски” – и отмина. Забравих за случката. След четири месеца и половина, през януари 1981 г., Стрелков се помина. „Погребах” и него. Половин година го заместваше Стефан Тихчев. През март 1981 г. той ме извика и ми каза, че още през октомври предната години e излязло решение на Секретариата на ЦК на БКП за откриване на бюро на БТА в Индокитай, базирано в Ханой. Стрелков ме бил предложил за кореспондент, защото условията след войните там били много лоши и не бивало да се праща човек със семейство. Като се огледал кои са неженените в БТА, се спрял на мен, защото и без това имал намерение да ме прати в Далечния изток, вероятно в Япония. Виетнамците обаче объркали кадровите му планове. Във връзка с наближаващия Пети конгрес на тяхната комунистическа партия, насрочен за 27-31 март 1982 г., те поставили настойчиво въпроса кога България ще изпълни споразумението между централните комитети на двете партии за взаимно откриване на кореспондентски бюра – българско в Индокитай, базирано в Ханой, и виетнамско на Балканите, базирано в София. Виетнамската агенция имала готовност веднага да помогне за българско бюро в Ханой, без да търси реципрочно съдействие от БТА за виетнамско бюро в София. Стана ми ясно защо Стрелков се бе интересувал дали говоря френски – Виетнам, Лаос и Камбоджа са бивши френски колонии. Тихчев ме посъветва да се заема с френския и с това инструктажът му за моята подготовка приключи.

През юли 1981 г. главен директор на БТА стана Боян Трайков. Месец след това дойде съобщение от посолството в Ханой, че е намерило подходящо жилище за бюро на БТА и можело да тръгвам, но от София да се погрижа за обзавеждането му. В Министерството на външните работи обаче ме посъветваха да не разчитам на пратки от България, защото най-бързата можела да стигне за поне три месеца с кораб, при това без гаранция за състоянието при доставката. За мой късмет през август си бе дошъл в отпуск търговският ни представител в Сингапур, който ми предложи да закупи и да експедира до Хайфон в Северен Виетнам всичко необходимо – към 5000-6000 долара, а след това БТА да му възстанови разходите.

Трябваше да искам съгласие от новия директор Трайков, който до момента не се интересуваше от мен и дори не ме познаваше. Той потвърди назначението ми в Индокитай, като обеща подкрепа от разстояние, за да имам „място, където поне едно „ох” да мога да кажа вечер”. С други думи, за парите да не се тревожа – аз да се оправям, а БТА ще плати каквото трябва. Освен това смятал да не ме държи там повече от две години – само докато заработи бюрото. Икономическият директор на БТА Йордан Ачков потвърди, че ще преведе парите в Сингапур, щом получи фактурите, но предложи БТА да прати някоя лада от България, за да не харчи валута и за лека кола. Поисках поне да е модел „нива”, защото дипломати ми казаха, че пътищата там са изключително лоши. Ачков се съгласи и ме посъветва, докато пристигне колата, да ползвам градския транспорт и да пращам използваните билетчета за осребряване в София. Подозирах, че в Ханой градският транспорт е лош, но не допусках, че там има само една трамвайна линия, останала от времето на френския колониализъм, по която виетнамците превозваха в ръждясали подобия на трамваи плодове, зеленчуци и дребни животни между гарата и централния пазар. Иначе гъмжилото от народ се транспортираше на велосипеди и велорикши, а тук-там се мяркаха и мотоциклети. Леки коли почти нямаше, ако не се броят официалните на висшето ръководство и дипломатическите.

Най-полезен за подготовката ми бе главният редактор на МИНФ Йордан Божилов. И той не знаеше как точно да се оправям в Индокитай, но ме запита конспиративно: „Обадиха ли ти се ония?”, като намигна към лампата. Погледнах го въпросително и той не дочака отговор. „Ще ти се обадят. Гледай да си в добри отношения с тях, но знай, че не са ти началници. И посланикът не ти е началник. По този въпрос сме се разбрали с Външно. Ако се опитат да ти възлагат задачи, не им отказвай, а им речи да се обадят в БТА, ние да ти наредим, защото така е правилно. А…, и още нещо – когато пишеш материали за специалните бюлетини, не използвай ново индиго и нова мастилена лента за пишещата машина, защото някой може след това да прочете следите. И не хвърляй чернови в тоалетната, а ги изгаряй, защото не знаеш кой чака отдолу…”

Захванах да събирам каквото ми хрумне и напълних седем кашона. Овързах ги плътно, адресирах ги до посолството в Ханой и ги пуснах със самолет на БГА „Балкан” до Хошимин (Сайгон).

На 20 октомври 1981 г. пристигнах в Ханой. Запомних тази дата, защото бе определена за Ден на България като кулминация на честванията за 1300-годишнината от създаването на българската държава. Ето ме 26-годишен в напълно непозната страна и с неизвестни задачи. Щом се показах на вратичката на самолета на летище „Нойбай”, сякаш парен чук ме блъсна обратно. Срещата ми с горещата и влажна атмосфера на Ханой бе неприветлива, макар че пристигнах с бодрост, присъща на младежката ми възраст. Пред мен бе гореща писта, по която трябваше да тътрузя багажа си до бараки от шпертплат и палмови листа за покрив в ролята на терминал. После разбрах, че това е много удобно за страна, където годишно върлуват десетина тайфуна. Летището бе на равно и ветровито място и когато бурите отнесеха леките постройки, виетнамците бързо си правеха нови.

(Следва II част)

Светослав Терзиев: “Кореспондентството от А до Я”

/Из сборника “БТА – зад кулисите”, съставител Начо Халачев/

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0