„Защо си дошъл, бе?”

бяха първите думи, които чух на виетнамска земя. Посолството, което бе информирано кога пристигам, бе пратило шофьора си ди ме посрещне и да ме откара до града, който се намираше на 30 км. Според протокола трябваше да дойде и пресаташето, но в тамошната среда можеше да се кара и без дипломатически маниери. Шофьорът с още няколко фрази ме подготви да посрещна хладнокръвно и истината за „пълното съдействие”, което щях да получа от българска и виетнамска страна, за откриването на кореспондентския пункт на БТА.

Вместо в обещаната квартира и защото нямало къде другаде, той ме откара в хотел „Танглой” край Ханой. Хотелът бе построен от Куба като дар за Виетнам, твърде модерен за околната обстановка, стъпил на бетонни пилони насред езеро и обграден от екзотична растителност. За начало не беше лошо, но там изкарах близо пет месеца.

От първия момент започнах мъчителна борба да направя от нищо нещо. На другия ден посланикът Филип Марков ми призна, че в момента нямало свободни квартири от квотата за българи, но очаквал да се освободи една в квартал „Кимлиен”. Чувствах се измамен, но нямаше на кого да се оплача. За да не издам огорчението си, между другото му казах простодушно да не се притеснява за мен, защото не ми е началник и не носи отговорност за моите неволи. Още виждам в паметта си смаяната му физиономия  от моята небрежна дързост. По-късно си дадох сметка, че този човек всъщност е доста влиятелен, защото бе един от двамата най-близки приятели на външния министър Петър Младенов. Другият бе Андрей Луканов. Той бе другар от детинство на Младенов, с когото са расли заедно в село Тошевци, Видинско. Нямах никакъв интерес от конфликт с него, а и по принцип БТА не насърчаваше конфликти, но за щастие той се оказа с широка душа и бързо ми прости. По-късно дори се сприятелихме и той много държеше да му правя компания в многобройните му пътувания из страната, което бе полезно и за моята работа. Марков бе виетнамист, един от неколцината българи, завършили висше образование в Ханой, чиито контакти с виетнамците бяха много непосредствени. В тамошната атмосфера на традиционна изолация на чужденците подобна близост бе изключение. В знак на добра воля той ми предложи малко сгъваемо колело „Балкан”, оставено от децата на отпътувал си дипломат, което ми стана спътник повече от година.

Заредиха се безполезни срещи с разни местни официални лица, които любезно ме изслушваха и обещаваха, че всичко ще се оправи, но … „салдо” (по-късно). Единственият напредък бе, че ми предложиха преводач, защото не било прието виетнамците да разговарят пряко с чужденци. Знаех, че това е начин да бъда наблюдаван непрекъснато, но имах късмет. Преводачът Дао Нгок Бао се оказа голям симпатизант на България, завършил биохимия у нас, притежаваше организаторска находчивост и много му харесваше журналистическата професия. Шеговито го наричах „моя славен оръженосец” и не ме интересуваше какво искат от него началниците му в Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус, а той нито веднъж не ми създаде проблеми.

Неусетно се извъртяха няколко седмици, все така бях наникъде, но в хотела се обади главният редактор Йордан Божилов, за да ми напомни, че е изтекъл едномесечният срок за адаптация, който се дава на всеки новопристигнал кореспондент, и вече било време да започна да пращам информации при норматив 30 броя на месец, както кореспондентите в други страни.

И за какво да пиша? Как да го изпращам?

Живеех далеч от града, нямах транспорт, нямах радио и телевизия. Възмутих се, но нямаше смисъл да обяснявам положението. Казах на Бао всеки ден да купува централните вестници, да пише над заглавията им на български за какво се отнасят и аз избирам какво да ми преведе. Той бе позабравил българския и текстовете му приличаха на днешните автоматични преводи в интернет. Налагаше се да влагам въображение, за да се досещам какво има предвид.

Който помни информационната оскъдица в българския социалистически печат, трябва да знае, че виетнамският бе още по-постен – не само заради традиционната източна потайност, но и заради живите рефлекси от войните за повишена бдителност. На практика не се съобщаваше почти нищо значимо за състоянието на държавата и вестниците служеха само за илюстрация на пропагандни лозунги. Въпреки това всеки ден успявах да открия нещо любопитно, защото дори баналните неща за Виетнам бяха непознати и интересни за чужденеца. Големият ми проблем бе предаването на информациите – нямах телекс, а телефонна връзка с чужбина се получаваше след заявка до пощата и чакане до четири-пет часа. Затова си правех гъвкави планове – какво бих могъл да свърша през оставащото време, ако ми дадат връзка след час, два или пет часа.

Когато с две-три седмици закъснение започнаха да се получават вестници от България с моите първи кореспонденции, посолството отново се заинтересува от мен. Увери ме, че обещаната квартира вече е опразнена, но трябвало да й се направи ремонт. Междувременно обаче бях посъбрал информация за квартал „Кимлиен”, който наподобяваше бившите виетнамски общежития в София, но в днешното им състояние, когато са обитавани от роми. Трябваше да измисля как да отклоня предложението за този квартал, но да си запазя шансовете за нещо по-добро. Казах на посланика, че телексът, с който ще работя, няма да издържи на падовете на напрежението в „Кимлиен”, но в новостроящия се квартал за чужденци „Ванфук” положението било по-добро. Истината бе, че навсякъде в Ханой напрежението едва достигаше 200 волта, след което рязко падаше до стотина. Посланикът не се обиди, даже му олекна, и ме остави сам да агитирам виетнамците да ми дадат квартира. Междувременно направи жест на добра воля, защото багажът ми от София пристигна в окаяно състояние и той го допусна в склад на посолството. Там мишки доизгризаха онова, което виетнамците бяха пощадили. Пристигнаха и мебелите ми от Сингапур, които също се приютиха временно в посолския склад.

Това ме амбицира да стана още по-настойчив пред виетнамците. От тяхната агенция ми обещаха телетип, но не и жилище. Стигнах до ЦК на управляващата компартия. Обясних, че съм дошъл да отворя кореспондентско бюро специално заради техния конгрес, до който оставаше само месец; че БКП много разчита на моите информации, защото такава е договорката между двата централни комитета; че бюрото ще бъде закрито още преди да е заработило истински, ако се окаже, че условията са невъзможни; че аз самият вече губя желание да остана и пр. Както се казва,

беше ми паднало пердето

Очертаваше се конфуз. Седмица преди конгреса ме извикаха в БОДК, за да ме заведат в нова тристайна квартира във „Ванфук”. Още на другия ден от пощата ми инсталираха телекс, а от агенцията ми дадоха телетип и ми пуснаха своята емисия на английски и френски език. Помолих да ми препращат и емисиите на лаоската и камбоджанската агенция, защото отговарях и за тези държави. Те веднага ги включиха, което допълнително ме убеди, че в Индокитай командват виетнамците.

Най-много ме затрудни прокарването на телефонна линия. За тази цел отново ми се наложи да искам среща в ЦК, но и там ударих на камък. Обясних, че за един журналист жилище без телефон е по-зле от хотелска стая с телефон, но отговорът бе, че засега няма такава възможност. Както обикновено един високопоставен функционер ми изнесе лекция колко тежко живее виетнамският народ след няколко десетилетия войни. На тръгване му подхвърлих: „Вие ме изпълнихте с оптимизъм!” Той помисли, че преводачът е сбъркал нещо, но Бао спокойно повтори думите ми. След това добавих: „Щом виетнамският народ е преодолял такива препятствия, няма как един телефон да го затрудни.” Благодарих и си тръгнах. На другия ден дотичаха техници да ми монтират телефона, чийто номер не съм забравил вече 30 години: 5-36-51 (включително и на виетнамски – нам, ба-сау, нам-мот).

Почувствах се окуражен и поисках от БОДК да ми даде и гараж край блока, където бе жилището ми – прекомерен лукс, предвиден само за висши дипломати. Обясних, че всеки момент ще получа автомобил и трябва в гаража да държа варел от 100-200 л. бензин, защото нямам право да ползвам квотата на посолството. По това време във Виетнам нямаше бензиностанции и горивото се получаваше от складове по нормативи дори и за дипломатите. От БТА Ачков ме уверяваше, че е натоварил на кораб една лека кола, която вече пътувала към Виетнам. Нищо подобно. Когато се върнах през лятото в отпуск той ми призна, че обмислял такава възможност, но аз да бъда търпелив. Втората година във Виетнам изкарах на един бракуван мотоциклет „Балкан”, който постоянно ремонтирах и от който ми остана за спомен луксация на дясното рамо. Примирих се, че и без това 2-годишният ми мандат свършва – да му мисли следващият кореспондент. Само че не се намери кандидат да ме смени и изкарах в Индокитай 4 години и 4 дни. Броил съм ги като войник пред уволнение.

Когато се прибрах във втори отпуск, заявих на Ачков, че няма да си тръгна от София, докато не видя как експедира автомобил за Виетнам. “Добре, бе, няма да те глезим повече, стига с тая „нива” – ще ти купим една тойота и толкоз”, каза той и вдигна телефона. Позвъни на Иван Гайтанджиев, който бе кореспондент в Токио, и му възложи да закупи кола за бюрото в Ханой и да я експедира възможно най-бързо. След два месеца тойотата – всичко на всичко 5500 долара с доставката – бе на пристанището в Хайфон.

Така започна моята кореспондентска кариера в БТА.

Светослав Терзиев: “Кореспондентството от А до Я”

/Из сборника “БТА – зад кулисите”, съставител Начо Халачев/

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0