Откъс от книгата “Призванието” от поредицата “Продавач на мечти” на Аугусто Кури. Драматичен разказ как да продадеш на този, който е решил да сложи край на живота си, запетая, решителност на колебливия, смелост на страхливия. Признания за замаскираната болка, ограниченията в храма на знанието – в университетите, където не съществува толерантност и стимул за свободна мисъл, а спазване указанията на ръководството. За клетката на самовлюбения, която му отнема дъха и радостта от живота.

Срещата

В най-вдъхновяващия ден – петък, в пет следобед, забързани, както обикновено, хора се спираха и се съби­раха на едно централно кръстовище в големия град. Уг­рижено гледаха нагоре към сградата, намираща се на ъгъла на улица „Америка” и булевард „Европа”. Пронизителният звук от пожарната сирена нахлуваше в главите им, предвещавайки опасност. Една линейка си пробива­ше път през задръстването и още повече затрудняваше движението, за да стигне до мястото.

Пожарникарите пристигнаха първи и изолираха рай­она, като попречиха на зяпачите да се приближат до внушителното здание „Сан Пабло”, собственост на корпора­ция „Алфа”, един от най-големите фирмени конгломерати в света. Минувачите се споглеждаха и новодошлите питаха: „Какво става? За какво е тази суматоха?” Хората сочеха нагоре. На двайсетия етаж, на един от парапетите на красивата сграда от стъкло се беше надвесил човек.

Още едно човешко същество искаше да съкрати и без това твърде краткия си живот. Още един човек възнамеряваше да се откаже от живота. Бяха тъжни времена. Повече хора умираха при самоубийство, отколкото във войни или при насилствена смърт. Цифрите шокираха хората, които се замисляха над тях. Изживяването на удо­волствията беше необятно като океан, но гладко като ог­ледална повърхност. Много финансово и интелектуално привилегировани хора живееха без смисъл, отегчени, изо­лирани в свой собствен свят. Социалната система унищо­жаваше не само бедните, но и заможните.

Самоубиецът на „Сан Пабло” беше четирийсетгодишен мъж със закръглено лице, гъсти вежди, гладка кожа и прошарена, добре поддържана, средно дълга коса. Не­говата ерудиция и многогодишната му преподавателска дейност сега се бяха превърнали в прах. От петте езика, които владееше, никой не му служеше, за да разговаря със себе си; нито един не му помагаше да разбере думите на своите фантазии. Задушаваше се от депресия. Не виж­даше смисъл да живее. Нищо не го радваше.

В онзи момент изглежда го интересуваше само последният миг живот. Призрачният феномен, наречен смърт, наистина всяваше ужас… но в същото време беше магическо решение за облекчаване на човешките терза­ния. Нищо не можеше да разубеди този човек да сложи край на живота си. Той погледна нагоре, сякаш искаше да изкупи греха от последното си действие, погледна на­долу, бързо пристъпи напред, без да го е грижа, че може да падне.

Хората затаиха дъх от ужас, мислеха, че той ще ско­чи.

Някои от зрителите гризяха ноктите си от напреже­ние. Други дори не мигаха, за да не изтърват нещо — човешките същества ненавиждат болката, но са силно при­влечени от нея; презират катастрофите, раните и страда­нията, но те съблазняват погледа им. Финалът на тази ис­тория би натъжил и би причинил безсъние на присъства­щите, но те преодоляваха желанието да напуснат страш­ната сцена. За разлика от зрителите шофьорите, блоки­рани в задръстването, губеха търпение и не спираха да натискат клаксоните. Някои се подаваха през прозорците на колите си и крещяха: „Скачай вече и приключвай с този театър!“

Пожарникарите и шефът на полицията се качиха на покрива на сградата, за да се опитат да разубедят самоубиеца. Неуспешно. След техния провал бързо бе пови­кан виден психиатър, който да се заеме с това. Той се опита да спечели доверието на мъжа, накара го да помисли за последствията от действията си, но… нищо. На човека, който искаше да се самоубие, му беше  писнало от ле­кари. Беше провел четири неуспешни курса на психиат­рично лечение. Крещеше и заплашваше: „Само още една стъпка и ще скоча!“ Беше сигурен само в едно — „смъртта ще го накара да млъкне“, поне така си мислеше. Беше взел решение, със или без публика. Съзнанието му бе съсредоточено върху неговите провали, разкървавяваше раните и засилваше кипежа на болката му.

Докато на покрива на сградата течаха тези събития, изведнъж се появи някакъв мъж, който си проправяше път през тълпата. На пръв поглед приличаше на обикно­вен минувач, само че зле облечен. Носеше разкопчана синя риза с дълъг ръкав, цялата в черни петна, и смачкан черен блейзер. Нямаше вратовръзка. Черният му панталон също беше мръсен, не беше виждал вода повече от седмица. Косата му беше дълга, разрошена и леко про­шарена. Сравнително дълга брада, която не беше подст­ригвана от доста време. Суха кожа, дълбоки бръчки око­ло очите и по лицето, които подсказваха, че понякога спи на открито. Беше около четирийсетгодишен, но изглеж­даше по-възрастен. Не приличаше на политически или ду­ховен водач, още по-малко на интелектуалец. Повече напомняше социално слаб човек, отколкото стожер на системата. Невзрачният му външен вид нямаше нищо общо с деликатните му жестове и поведение. Докосваше леко хората по рамото и с усмивка минаваше покрай тях. Те не можеха да опишат усещането от допира си с него, но охот­но му правеха път.

Минувачът се приближи до ограничителната лента на пожарникарите. Не можеше да се влезе. Пренебрегвайки тази бариера, той погледна охраната и заяви:

-Трябва да вляза. Той ме чака.

Пожарникарите го изгледаха и поклатиха глави. Приличаше повече на човек в нужда, отколкото на професионалист, който би могъл да се намеси в тази напрегната ситуация.

-Вашето име? – попитаха.

-Това в момента не е от значение — твърдо отвърна мистериозният мъж.

-Кой ви повика? — продължиха пожарникарите.

-Ще разберете. И ако продължавате да ме разпитва­те, ще трябва да подготвите още едно погребение – каза, поглеждайки нагоре.

Пожарникарите започнаха да се потят. Единият полу­чи пристъп на паника, а другият беше недоспал. Последните думи на непознатия ги смутиха. Той решително мина покрай тях. Накрая те си казаха: „Сигурно е някой чудат психиатър или роднина на самоубиеца.“

На покрива на сградата отново му препречиха пътя. Шефът на полицията беше груб:

-Спрете! Не трябва да сте тук. – И му нареди неза­бавно да слезе.

Загадъчният мъж се взря в него и възрази:

-Как така не трябва, след като ме повикаха?

Шефът на полицията погледна психиатъра, а той — шефа на пожарната. Правеха си знаци един на друг, за да разберат кой го е повикал. Няколко секунди невнимание бяха достатъчни за зле облечения странник да излезе от зоната за сигурност и да се озове в опасна близост с чове­ка, който изживяваше последните си мигове.

Когато го забелязаха, вече нямаше време да го спрат. Всякаква намеса от тяхна страна би могла да ускори нещата, провокирайки самоубиеца да изпълни намеренията си. Бяха напрегнати и предпочетоха да изчакат развоя на събитията.

Непознатият пристъпи, без да иска позволение и без да се тревожи, че човекът може да се хвърли от сградата. Стресна го, като застана на три метра от него. Когато човекът забеляза натрапника, извика:

-Върви си или ще се самоубия!

Непознатият не се впечатли особено от тази заплаха. Съвсем спокойно седна на парапета на сградата, извади сандвич от джоба на сакото си и започна да се храни с неприкрито задоволство. Между хапките си подсвиркваше някаква мелодия и изглеждаше доволен от живота

Самоубиецът беше потресен. Почувства се дълбоко засегнат, оскърбен и пренебрегнат.Извика умолително:

-Спри да свириш! Ще скоча.

Непознатият спокойно отвърна:

– Ще бъдете ли така добър да не прекъсвате вечерята ми? — Отново захапа сандвича си, като доволно клатеше крака. После погледна към самоубиеца и протегна ръка, предлагайки му от сандвича.

При тази гледка устните на шефа на полицията треп­наха, психиатърът сведе поглед, а шефът на пожарната смаяно смръщи чело.

Самоубиецът не реагира. Помисли си: „Не е възмож­но. Срещнах някой дори по-луд и от мен.“

Запознанството

Да наблюдаваш как някой яде сандвич с явна наслада пред човек, който всеки момент ще се самоубие, беше сюрреалистично изживяване. Сцена, извадена от филм. Самоубиецът притвори очи, задиша учестено и смръщи лице. Не знаеше дали да скочи, да вика или да се ядоса на непознатия.

— Върви си! Ще скоча! — задъхано извика и едва не падна. Изглежда, този път наистина щеше да се размаже на паважа. Тълпата изкрещя уплашено, а шефът на поли­цията закри очите си с длани, за да не стане свидетел на ужасната гледка.

Всички очакваха, че за да предотврати инцидента, непознатият незабавно ще напусне мястото. Можеше да каже: „Не го прави! Тръгвам си!“, както сториха психи­атърът и полицаят. Или да го посъветва нещо като: „Животът е хубав. Можете да се справите с проблемите. Има­те толкова години пред себе си.“ Вместо това той скочи на крака и за всеобща изненада, и най-вече на самоубие­ца, започна високо да декламира някаква философска поема. Говореше на небесата с ръце, насочени към този, който искаше да спре животворния си дъх:

Нека денят, в който този мъж се е родил, бъде из­трит от архивите на времето!

Да бъде разпръсната росата, която в онази сутрин е погалила тревата!

Да бъде отнета светлината, която през онзи следо­бед е донесла радост на хората навън!

Нека нощта, в която е бил заченат, бъде завладяна от тъга!

Скрий се, блясък на звездите, които са обсипвали не­бето!

Идете си, усмивки и страхове на неговото детство!

Приключения и перипетии, бягайте от младостта му!

Изчезнете от живота му, сънища и кошмари, про­светления и лудости!

След като изрецитира поемата с цяло гърло, непозна­тият внезапно се натъжи и съвсем необяснимо започна да брои: „Едно…“ Изумени, хората от тълпата се питаха дали всичко това не е театрална постановка на открито. Поли­цаят също не знаеше как да реагира. Дали бе по-добре да се намеси, или пък да изчака развоя на събитията? Шефът на пожарната погледна към психиатъра, очаквайки обяс­нение. Онзи объркано каза:

-Не познавам произведение, което да говори за изтриване на съществуването и отнемането на усмивки. Не разбирам от поезия… Този сигурно е луд!

Самоубиецът стоеше втрещен, почти в състояние на шок. Думите на непознатия отекнаха в съзнанието му. Възмутен, той реагира агресивно:

-Кой си ти, че да погребваш миналото ми?! Кой ти дава право да унищожаваш детството ми? Що за нахалст­во?! — След като се нахвърли върху натрапника с тези думи, изведнъж се опомни и си помисли: „Дали самият аз не извършвам убийство?“ Опита се да прогони тази мисъл.

Като забеляза колебанието му, мистериозният госпо­дин се осмели да го предизвика още повече:

-Внимавай. Мисленето е опасно. Особено за тези, които желаят смъртта. Ако искаш да умреш, не мисли.

Самоубиецът се смая. Натрапникът сякаш четеше мислите му. Запита се: „Този ме подтиква да го направя или какво? Дали не е някакъв садист? Може би обича да гледа кръв.“ Разтърси глава, сякаш така можеше да прогони фантазиите си, но мисленето винаги пречи на импулсивните желания. Усещайки объркването му, непозна­тият заговори спокойно, но твърдо:

-Не мисли. Защото ако се замислиш, ще осъзнаеш, че самоубийците извършват двойно убийство: първо убиват себе си, а после — малко по малко и тези, които остават. Ако се замислиш, ще разбереш, че вината, грешките, разо­чарованията и нещастията са привилегии на един осъзнат живот. Смъртта няма тези предимства. — В следващия мо­мент самоувереността напусна непознатия и беше изместе­на от меланхолия. Каза цифрата четири и тъжно извърна глава.

Самоубиецът замръзна. Искаше му се да отхвърли идеите на непознатия, но те заразяваха съзнанието му като вирус. Какви бяха тези думи? Объркан, опитвайки се да не мисли, той се развика:

-Що за човек си, щом вместо да ме спасиш, ме пре­дизвикваш? Защо не се държиш с мен като с нещастен психопат, достоен за съжаление? — Повишавайки тон, заяви: — Остави ме! Аз съм обречен!

Вместо да се притесни, непознатият изгуби търпение и притисна събеседника си:

-Кой е казал, че си слаб човек или потиснат нещаст­ник, изгубил удоволствието от живота? Отхвърлена душа, която се е провалила? Или един умиращ, неспособен да понесе товара на своите загуби? За мен ти не си такъв. За мен ти си горделив човек, който живее в емоционална клетка, изолиран от трагедии по-големи от неговата.

Самоубиецът скри ръце зад гърба си и уплашено се отдръпна от ръба на сградата. С пресипнал глас гневно попита:

-За кого се мислиш да ме наричаш горделив затвор­ник в емоционална клетка? Да казваш, че съм затворен за чуждите страдания, по-тежки от моето?!

Усещаше тежест в гърдите си, едва си поемаше дъх. Натрапникът беше уцелил в десятката. Неговите мисли проникнаха като лъч в главата на самоубиеца. В този мо­мент отчаяният мъж се замисли за баща си, който му бе причинил много болка и бе съсипал детството му. Този човек му беше емоционално чужд, далечен, затворен в себе си. Но самоубиецът не говореше с никого за това; за него беше изключително трудно да се справя с болките от ми­налото. Очите му се насълзиха. Завладян от тези тъжни спомени, той заговори с по-мек тон:

-Замълчи. Не казвай нищо повече. Остави ме да умра на спокойствие.

Човекът, който го разпитваше, разбра, че е засегнал болезнена тема, и тихо рече:

-Уважавам болката ти и не мога да градя тези върху нея. Твоята болка е неповторима, само ти можеш да я почув­стваш. Тя принадлежи единствено на теб, на никого другиго.

Тези думи отвориха съзнанието на ридаещия човек.

Той разбра, че никой не е в състояние да осъжда чуждата болка. Осъзна, че мъката на неговия баща е единствена, затова не би могла да бъде почувствана или анали­зирана от никого освен от него самия. Той упорито обви­няваше баща си, но сега за пръв път погледна на него с други очи. В този момент за негова изненада натрапникът изтърси нещо, което беше трудно да се определи дали е комплимент или укор:

-Освен това смятам, че си много смел, тъй като възнамеряваш да станеш на пихтия в замяна на дълъг сън в гробищата. Това несъмнено е красива илюзия… – Тук той спря, за да може самоубиецът да си даде сметка за непредвидимите последствия на своите действия.

Нещастният човек за пореден път се замисли за този странен тип, който се беше появил, за да провали плановете му: „Кой е този мъж? Що за глупости? Дълъг сън в гробищата…” Тази мисъл го отвращаваше. Въпреки това, решен да довърши започнатото, той се заинати:

-Не виждам смисъл да живея скапания си живот! — процеди през зъби и сбърчи чело, измъчван от мислите, които го обземаха въпреки волята му.

Натрапникът се прокашля и бързо каза:

-Скапан живот? Каква неблагодарност! В този миг сърцето ти сигурно копнее да разкъса гръдния кош и с кървави сълзи да протестира срещу погубването на живо­та! – И със завидна изразителност преправи гласа си в опит да имитира гласа на сърцето на самоубиеца: — „Не! Не! Имай милост! Аз неуморно изпомпвах твоята кръв! Мили­они пъти! Задоволявах нуждите ти… бях твой роб, без да се оплаквам. А сега искаш да ме накараш да спра, дори без право да се защитя?! Стига… бях най-верният ти роб. И каква е моята награда? Какво получавам в замяна? Ти ще прекъснеш ритъма ми само за да спреш страданието… О! Ти си абсолютен егоист! Иска ми се да можех да ти дам кураж вместо кръв! Изправи се пред живота, егоцентрик такъв!“ — и подкани самоубиеца да постави ръка на гърди­те си, за да усети отчаянието на собственото си сърце.

Мъжът почувства, че ризата му вибрира. Не беше забелязал, че сърцето му бие до пръсване. Струваше му се, че то наистина крещи в гърдите му. Самоубиецът се по­чувства изтощен. Беше поразен от начина, по който този странен човек говори за мислите му. Но въпреки пораже­нието събра цялата си решителност и заяви:

-Обречен съм да умра. Няма надежда.

Тогава скитникът нанесе последния удар:

-Значи вече си обречен? Знаеш ли, че самоубийст­вото е най-несправедливата присъда? Защото този, който го извършва, прилага едно фатално правосъдие, без дори да има право да се защити. Защо се осъждаш без защита? Защо не се аргументираш пред своите фантазии, не по­срещнеш паденията и не се бориш с черните мисли? По- лесно е да кажеш – няма за какво да живея… Ти наистина си несправедлив към себе си.

Непознатият изглежда отлично знаеше, че тези, кои­то посягат на живота и планират смъртта си, всъщност нямат представа от измерението на края на съществува­нето. И ако видят тъгата в очите на близките си и непред­видимите последствия от самоубийството, ще се върнат назад и ще се защитят. Знаеше, че никакво писмо или бе­лежка не би могло да бъде аргумент на защитата. Мъжът, който седеше на покрива на сградата „Сан Пабло”, беше оставил съобщение на единствения си син, опитвайки се да обясни необяснимото.

Освен това беше обсъждал с лекари и психолози иде­ята за самоубийство. Те я анализираха, тълкуваха, диагностираха. Беше чул различни тези за своите проблеми с метаболизма и психичните си разстройства, а също и съвети да се пребори с конфликтите и да погледне на про­блемите си от различен ъгъл. Но нищо не трогваше този упорит интелектуалец. Нито една от тези интервенции и съвети не го измъкна от емоционалното му блато.

Този човек беше непробиваем. Но сега за пръв път бе разколебан от този странен господин, който го разпитваше на покрива на сградата. Съдейки по дрехите и по скромния му вид, той беше просто клетник, който проси милостиня. Но неговите възгледи и начин на говорене разкриваха професионалист, който прониква в заключе­ното съзнание. Думите му вдъхваха по-скоро тревожност отколкото спокойствие. Изглежда знаеше, че без тревож­ност няма въпроси; без въпроси няма алтернатива и вет­рилото от възможности не се отваря. Вълнението на са­моубиеца дотолкова нарасна, че той реши да зададе на непознатия един въпрос. Отначало се въздържаше; може би заради първите им словесни схватки, че ще нагази в минирано поле. Така и стана.

-Кой си ти?

Очакваше кратък и ясен отговор, но той не последва. Вместо това прозвучаха още въпроси:

-Кой съм аз? Как може да ми задаваш този въпрос, когато не знаеш ти кой си? Кой е този, който иска от смъртта да изгаси живота му пред уплашената публи­ка?

Пренебрегвайки въпроса на мъжа, той отговори с нескрит сарказъм:

-Аз? Кой съм аз? Аз съм човек, който скоро няма да е жив. И тогава няма да знам кой съм и кой съм бил.

-Ами, аз съм различен. Защото ти си спрял да търсиш себе си. Превърнал си се в бог. Докато аз всеки ден се питам кой съм? — И проницателно добави: – И знаеш ли до какъв отговор стигнах?

Смутеният самоубиец поклати глава. Непознатият продължи:

-Ще ти кажа, ако първо ми отговориш на един въп­рос. Каква философска, религиозна или научна литерату­ра си чел, за да поддържаш тезата, че смъртта е краят на съществуването? Нима ние сме живи атоми, които се раз­граждат и никога повече не възстановяват целостта си? Дали сме само организиран ум, или имаме също и психи­ка, която работи наравно с мозъка ни и надхвърля него­вите граници? Знаеш ли това? Кой свещеник може да ар­гументира възгледите си, без да има вяра? Кой невробиолог може да защити идеите си без своите изследвания? Кои атеисти или агностици могат да ни убедят в думите си, без да предизвикат съмнения и тълкувания?

Непознатият, изглежда, добре владееше Сократовия метод. Задаваше куп въпроси, които смутиха самоубие­ца. Той беше атеист, но осъзна, че това всъщност е ре­зултат от натрупани хипотези. Като много „нормални“ хора той също анализираше тези феномени с неоснова­телна убедителност, без никога да ги разглежда извън при­страстията и тенденциите.

Мъжът с вехтите дрехи и сериозния вид насочваше своята машина за въпроси и към себе си. Преди да полу­чи какъвто и да е отговор – конкретен или абстрактен — от своя слушател, той заяви:

Нис е теб сме невежи. Разликата между двама ни е, че аз го признавам.

 

Емоционално сътресение

Докато на покрива на сградата се обсъждаха велики идеи, част от тълпата се разотиваше, без да знае какво точно се случва. Не успя да дочака развръзката на чуждо­то нещастие. Но повечето хора не помръднаха от местата си; не искаха да изпуснат развитието на събитията.

Изведнъж сред тълпата се появи мъж, пропит с ми­ризма на водка и уиски. Името му беше Бартулумеу. Още едно човешко същество със скрити рани, въпреки че ви­наги беше в добро настроение и понякога изключително нахално. Имаше черна, немного дълга разрошена коса, която от седмици не беше виждала гребен, а вероятно и вода. Беше над трийсетгодишен, с изписани вежди и леко подуто лице, което разкриваше белезите от жалкото му съществуване. Беше толкова пиян, че краката не го държа­ха. Подпираше се на хората и вместо да благодари за под­крепата, недоволстваше. На едни казваше:

-Хей, ти ме блъсна! Не виждаш ли, че карам в лява­та лента?

На други:

-Мръдни, приятел, бързам.

Бартулумеу направи няколко крачки и залитна към банкета. За да не се пребие, той се опита да се хване за някого, блъсна се в една старица и падна върху нея. Горката едва не си счупи гръбнака. Докато се освобождаваше от него, тя го удари с бастуна си по главата и ужасено изкрещя:

-Махни се от мен, перверзнико!

Бартулумеу нямаше сили да помръдне. Чувайки крясъците на старата, за да се измъкне, той се развика още по-високо:

-Помощ! Хора, помогнете! Тази жена ме нападна!

Зяпачите около тях отместиха погледи от самоубиеца

и се вторачиха в пияницата. Като разбраха, че се престру­ва, те го вдигнаха, изблъскаха го настрани и казаха:

-Разкарай се, негоднико!

За да замаже положението, Бартулумеу изпелтечи:

-Благодаря за по… по… — беше толкова пиян, че и три пъти не можа да произнесе „помощта“. Изтупа праха от панталона си и едва не падна отново.

-Вие ме спасихте от тази… — Старицата беше гото­ва, когато той се опита да я наругае. Вдигна бастуна, без да залита, и се приготви отново да го стовари върху глава­та му, но хитрецът се поправи навреме: — … тази симпатична госпожа.

И напусна бойното поле. Тръгна. Докато вървеше през тълпата, той се запита защо всички са вперили погледи в небето. Реши, че гледат НЛО. Погледна нагоре с известно затруднение и отново всявайки паника, започна да крещи:

-Виждам ги! Виждам извънземните! Пазете се! Те са жълти и имат рога! Освен това са въоръжени!

Истината бе, че Бартулумеу халюцинираше. Съзна­нието му беше толкова увредено, че създаваше нереални образи. Той не беше обикновен алкохолик, беше рево­люционер. Освен че пиеше всичко, което му попаднеше, беше специалист в привличане на вниманието. Затова го наричаха Сладкодумеца. Обичаше да пие, но още повече обичаше да говори. По-близките му приятели дори казва­ха, че има КСГ — компулсивен синдром на говорене.

Бартулумеу дърпаше хората, покрай които минава­ше, и ги караше да видят онова, което само той виждаше. Те се опитваха да се освободят от него, като го блъскаха и обиждаха. Пияницата смутолеви:

-Невъзпитан народ! Умират от завист само защото първи видях НЛО.

Междувременно на покрива на „Сан Пабло” мъжът, който не искаше да живее, се замисли, че всъщност онова, което трябваше да убие, са предразсъдъците, тъй като в главата му се блъскаха празни идеи и повърхностни поня­тия за живота и смъртта. Гордееше със собствената си кул­тура. Сега обаче трябваше да признае своето незнание — нетрадиционно (дори болезнено) поведение за човек, кой­то се смята за изключителен интелектуалец. В академич­ния свят притежаваше широки познания, които с гордост демонстрираше, но тук няколко минути бяха достатъчни, за да го накарат да осъзнае собствената си незначителност.

Усети, че го обзема спокойствие. То не спираше да струи от обвития в загадъчност мъж, лишен от социално лустро. И сякаш обвиненията му не бяха достатъчни, не­познатият реши отново да атакува. Този път той направи кратка разходка из историята на един велик учен:

-Защо Дарвин в последните мигове от живота си, когато го е мъчило непрекъснато гадене и повръщане, е крещял „Отче наш“? Дали при изчерпването на силата си се е превърнал в безпомощна душа, молеща се на Бога? Или е бил страхливец, защото е изпитвал болка? Може би, озовал се близо до смъртта, той я е сметнал за неесте­ствен феномен, въпреки че теорията му се основава на естествения подбор на видовете? Защо възниква конфликт между живота и теорията му? Дали смъртта е краят, или е началото? Дали там се изгубваме, или откриваме себе си? Може би, когато умрем, ни изхвърлят от Историята като актьори, които никога повече няма да играят?

Самоубиецът се стресна и преглътна. Никога не си беше задавал тези въпроси. Не беше се замислял над хипотезата, че както бебето забравя млякото, с което е кърмено, така и той в желанието си за самоубийство, сам изтрива своята история от Историята. Макар че беше поддръжник на теорията за еволюцията, не познаваше Дарвин и неговите конфликти. Нима ученият е бил тол­кова непоследователен и уязвим? Не… невъзможно. „Дар­вин не е искал да умре. Той със сигурност е обичал живо­та много повече от мен“ — помисли си.

Имаше усещането, че човекът с хилядите въпроси без позволение сваля пелерината на неговата арогантност. Докато ритъмът на сърцето му се нормализираше, той се опита да успокои дишането си, сякаш пътуваше на автостоп по въздуха, който вдишваше, за да премине през неизследвани досега територии на съзнанието.

-Не знам. Никога не съм се замислял.

Непознатият продължи:

-Работим, купуваме, продаваме и градим социални връзки; говорим за политика, икономика, наука, но всъщност сме деца, които си играят на съществуване, без да проумя­ват изцяло значението му. Пишем милиони книги и ги скла­дираме в огромни библиотеки, но сме просто деца. Не зна­ем почти нищо за себе си. Милиарди деца, които десетиле­тия наред си играят на тази прекрасна планета.

Самоубиецът забави дишането си. Започна да възстановява своята история и своята същност. Жулио Сезар Ламберт — това беше името му — имаше остър, бърз и изобрета­телен ум. През годините на обещаващата си академична кариера той беше защитил магистърска и докторска степе­ни с най-високите оценки и похвали. Освен това беше част от много изпитни комисии, смущавайки магистри и докто­ранти с острите си критики. Беше изключително самовлюбен и държеше да общува с хора на неговото интелектуално ниво. Но сега беше изпитван и оценяван от един бездомник. Чувстваше се като беззащитно дете, изправено пред собст­вените си страхове и незнание. За пръв път не се вбеси, ко­гато го нарекоха дете, за пръв път изпита удоволствие да признае своята незрялост. Той вече не беше човек на края на живота си; виждаше се изправен пред ново начало.

Загубите

Лудостта може да бъде лекувана само когато свали маската си. Жулио Сезар се криеше зад своето красноре­чие, култура и академични титли. Сега той започваше да съблича камуфлажа си. Чакаше го дълъг път.

Слънцето вече залязваше. Самоубийството на покри­ва на „Сан Пабло” се разсейваше във въздуха. В този момент мъжът, който беше спасил Жулио Сезар, изрече числото двайсет. Изглеждаше обзет от меланхолия. За­интригуван, Жулио Сезар го попита:

-Защо броите, докато разговаряме?

Мъжът не отговори веднага. Погледна към хоризон­та, едни светлини се запалваха, други изгасваха… Бавно въздъхна, сякаш искаше дъхът му да достигне до всички тези места, за да ги запали отново. Обърна се към Жулио Сезар, взря се дълбоко в очите му и меко каза:

-Защо броя? През малкото време, в което ние с теб седим на покрива на тази сграда, двайсет души затвориха очи завинаги. Двайсет души се отказаха от живота. Двай­сет човешки същества се лишиха от правото да защитят себе си, както щеше да постъпиш и ти. Хора, които няко­га са играли, обичали, борили са се и са отстъпвали… днес оставиха болезнена следа в паметта на тези, които оста­ват след тях.

Жулио Сезар не разбираше деликатната емоционалност на този човек. Кой беше той ? Какво беше преживял, за да притежава такава чувствителност? Проницателният професор напразно се опитваше да разгадае непознатия. Погледна го за миг и видя, че той плаче. Необяснима ре­акция на един всъщност силен човек. Сякаш усещаше скръбта на децата, чиито родители са загинали, и които, докато растат, се питат: „Защо не преодоляха болката си заради мен?“ Или пък проникваше в съзнанието на роди­телите, изгубили децата си, които, въпреки че бяха на­правили много за тях, се измъчваха от вина, насаждана от въпроса: „ Какво още можех да сторя за детето си, а не го направих?“ Или може би плачеше, защото изкупваше не­осъзнатите си загуби.

Истината е, че както думите, така и сълзите на непознатия, напълно обезоръжиха Жулио Сезар. Така започ­на неговото пътуване назад по пътищата на детството, което той не можа да понесе. Също даде воля на сълзите си. Този път, както рядко се бе случвало в живота му, плачеше, без да го е грижа за хората, които го гледат. Белезите от раните на този човек бяха видими.

-Баща ми си играеше с мен, целуваше ме и ме нари­чаше „мило мое дете“.

Пое си дълбоко дъх и разказа история, за която си беше забранил да говори. История, която дори най-близ­ките му колеги не познаваха. Погребана, но все още жива, тя продължаваше да определя схващанията му за живота.

-Но когато бях малък, той ме изостави без обясне­ние. — Замълча, после продължи: — Гледах анимационен филм в хола, когато чух шум, който идваше от стаята му. Отидох да видя какво става и го намерих на пода, целия в кръв. Бях само на шест. Започнах да крещя, без да спра, молейки за помощ. Майка ми не беше вкъщи. Изтичах до съседите, но болката ми беше толкова силна, че за мо­мент никой не разбра какво говоря. Животът ми едва за­почваше, а аз вече бях изгубил детството и радостта си. Целият ми свят се срути. Намразих анимационните фил­ми. Нямах братя и сестри. Майка ми, бедна вдовица, тряб­ваше да работи в чужбина; бореше се истински, за да ме издържа, но се разболя от рак и почина, когато бях на дванайсет. Отгледаха ме чичовци и лели. Местех се от къща на къща, чувствах се като гост в дом, който никога не беше мой. Станах раздразнителен младеж, безразли­чен към семейните тържества. И как иначе, неведнъж бях третиран като прислужник и трябваше да си мълча.

Жулио Сезар се беше превърнал в агресивен човек. Беше асоциален, стеснителен и нетолерантен. Чувстваше се гро­зен и нехаресван. За да не се самоунищожи, избиваше ком­плексите си с учене. Трудно влезе в университета, но стана отличен студент. През деня работеше, вечер ходеше на лек­ции, учеше през нощта и през уикендите. И със стаена ярост в гласа, която още не беше преодолял, добави:

-Но надминах всички, които ми се присмиваха. Ста­нах по-образован и успях да се реализирам по-добре от тях. Бях студент за пример и сега съм уважаван преподавател. Някои ми завиждаха, други ме мразеха и много ми се възхи­щаваха. Ожених се и ми се роди син — Жуао Маркус. Мис­ля си, че не бях добър съпруг и баща. Мина време и преди година се влюбих в една студентка, петнайсет години по-млада от мен. Бях отчаян. Опитах се да я съблазня, да я купя… Натрупах дългове. Изпразних банковите си сметки, загубих осигуровката си… и накрая тя ме изостави. Земята под мен се разтвори. Съпругата ми разбра за моята афера и също ме напусна. Осъзнах, че още я обичам, когато тя си тръгна; не можех да я загубя. Опитах се да си я върна, но тя беше уморена от професора, който винаги беше студен, потиснат, песимист и отгоре на всичко фалирал. Отиде си.

В този момент той плачеше. Нещо, което не му се беще случвало от смъртта на майка му. Хлипаше и трие­ше сълзите си с ръка. Никой, който беше срещал високо­мерния професор, не познаваше болката му. Неспокой­ният му разказ продължи:

-Синът ми Жуао Маркус започна да взима наркотици. Стана агресивен; обвиняваше ме, че никога не съм си играл с него, не съм бил мил, не съм бил негов приятел. Няколко пъти постъпва в клиника. Днес живее далеч и отказва да говори с мен. Казано накратко, от пет години насам съби­рам безвъзвратни раздели. Някои от тях по чужда вина, дру­ги – по моя… — каза спокойно. Бавно сваляше маската си.

Когато спря да говори, картините бързо преминаха през главата му като на филмова лента. Видя последните дни на баща си, образи, които беше погребал дълбоко. Спомни си как седмици след неговата смърт продължаваше да го вика ден и нощ. Порасна ядосан на баща си, мислейки, че той е живял затворен в своята емоционална клетка, без да го е грижа за болката, която той, Жулио, щеше да изпита.

Сега вървеше по неговия път. Миналото му го интересуваше повече, отколкото завидната му академична кариера. Неговата ерудиция не го беше направила по-свободен, нито по-спокоен. Той беше затворен, импулсивен и напрегнат човек. Никога не успя да се разкрие пред ле­карите и психолозите. Често ги критикуваше, защото смя­таше заключенията им инфантилни за интелигентен човек като него. Невъзможно беше да го убедят.

След като разкъса историята си на парчета и безми­лостно я сложи пред себе си, интелектуалецът отново замълча. Страхуваше се, че мъжът пред него ще го засипе със съвети, идеи как да си помогне, непотвърдена ин­формация и безполезни напътствия. Но непознатият не направи нищо подобно. Тихо каза:

-Приятелю, здраво си я загазил.

Жулио Сезар се усмихна леко. Не очакваше такъв отговор. Съвети не последваха. Непознатият показа, че макар да не може да почувства болката му, познава мате­матиката на изоставянето.

-Знам какво е да губиш. Има моменти, в които светът се сгромолясва отгоре ни и никой не може да ни разбере.

Докато говореше, показалецът му докосна дясното му око, после лявото. Той също изтри сълзите си. Може би собствените му рани бяха също толкова дълбоки или дори повече от тези, за които бе чул.

Развълнуван, Жулио Сезар отново рече:

-Кажи ми кой си ти.

Отговорът беше задушаващо мълчание.

-Психиатър ли си или психолог? — зададе той друг въпрос, мислейки, че стои пред непознат професионалист, особняк.

-Не — твърдо отговори непознатият.

-Философ?

-Уважавам света на идеите, но не съм.

-Духовен водач? — опита отново, като този път реши, че човекът може да е католически, протестантски, мюсюлмански или будистки водач.

-Не – все така категорично отвърна мъжът.

След като не получи отговор на въпроса си, заинтригуваният Жулио Сезар попита нетърпеливо:

-Луд?

-Възможно е — отговори другият с лека усмивка на лицето.

Жулио Сезар съвсем се обърка:

-Кой си ти? Кажи ми.

Той притискаше главния герой, наблюдаван от обърканата публика, която обаче не знаеше за диалога, който се водеше на покрива на сградата. Психиатърът, шефът на пожарната и шефът на полицията се напряга­ха да чуят разговора, но невинаги успяваха. Начинът, по който странникът реагира на настойчивостта на Жулио Сезар, беше повече от смущаващ. Той вдигна ръце към небето и каза:

-Когато си представя преходността на съществува­нето в една малка отсечка от времето и се концентрирам върху всичко, което е извън мен и след мен, осъзнавам колко съм малък. Когато знам, че един ден ще заспя в тишината на гроба си, погълнат от необятността на съществуването, разбирам докъде се простират границите ми и като се блъсна в тях, преставам да съм бог, освобожда­вам се, за да бъда само човешко същество. Напускам центъра на вселената, за да бъда само един странник, поел по непознати пътища…

Тези думи не отговориха на въпросите на Жулио Се­зар, но той жадно ги пое. Те породиха в главата му въпрос, който би задал всеки, чиято съдба го срещне с непозна­тия. „Този човек луд ли е или мъдрец? Или и двете?“ Опит­ваше се да схване смисъла на онова, което чуваше, но беше трудно.

Упоритият мъж отново погледна нагоре и започна да разговаря с Господ по начин, който Жулио Сезар никога не беше чувал:

-Господи, кой си ти? Защо мълчиш пред безумията на някои вярващи, а не разсееш мъглата от съмнения на скептиците? Защо маскираш движенията си с физически закони и криеш подписа си в непредвидимите събития? Мълчанието ти ме смущава!

Интелектуалецът беше специалист по социология на религията, познаваше християнството, исляма, будизма и останалите религии, но книгите, които беше прочел, не му помагаха да разбере непознатия. Не знаеше дали той е непочтителен атеист или някой, който беше неформално близък с Твореца на живота. Известният професор отно­во се запита: „Кой е този човек? Как се появи? Откъде е тръгнал?”

Призивът

 

Хората на модерното общество и неговите лидери бяха прекадено предвидими. Техните реакции не надхвърляха границите на тривиалното. Нямаха поведение, което да предизвика емоции или да развълнува въображението. Това, което липсваше при „нормалните“, изобилстваше при загадъчния човек, който стоеше пред Жулио Сезар. Любопитството му относно самоличността на непозна­тия бе толкова силно, че той отново попита кой е, но този път беше различно. Първо сам си зададе въпроса и при­зна, че не знае почти нищо за себе си.

-Не знам кой съм аз. Трябва да се открия. Но, моля те, кажи ми кой си ти?

Мъжът се усмихна. Жулио Сезар започваше да гово­ри на неговия език. Завладян от силно вдъхновение, той се разкри. Прав, с поглед към хоризонта, където слънце­то залязваше, разтвори леко крака, вдигна ръце и спокойно отговори:

-Аз съм продавач на мечти.

Интелектуалецът още повече се обърка. Изглежда, ясното съзнание напускаше непознатия и той навлизаше във фаза на умопомрачение. Разкриването на самолич­ността му предизвика у Жулио Сезар единствено удивление, но за онзи тези думи изчерпваха всичко.

Долу Бартулумеу не спираше да крещи и да досажда на хората:

-Вижте, шефът на извънземните! Стои с разтворени във въздуха ръце и цветът му се смени!

Този път не халюцинираше, беше по-скоро въпрос на интерпретация. Или пък не. Беше трудно да се каже. След като се представи, Продавачът на мечти се замисли, погледна към тълпата и реагира наистина странно… Из­пита съжаление към тези хора.

Жулио Сезар разтърка челото си. Не можеше да по­вярва на ушите си.

-Продавач на мечти? Как така? Какво означава това? — съвсем объркан попита той.

Непознатият изглеждаше толкова интелигентен! По­каза зрялост, разчупи нормите му, помогна му да подреди обърканото си съзнание, а сега като гръм от ясно небе… Никога не беше чувал някой да нарича себе си по този начин.

Психиатърът, който седеше на около двайсет и пет метра от тях, като чу отговора на непознатия, направи бърз анализ. Без капка колебание той увери шефовете на по­жарната и полицията:

-Знаех си. Двамата са си лика-прилика.

Не стигаше странното му име, а и докато го изрича­ше, непознатият погледна надясно и видя някакъв мъж на съседната сграда, на около сто и петдесет метра, който държеше оръжие, насочено към него. Беше със заглушител. С отработено движение той се хвърли към Жулио Сезар и двамата паднаха на земята. Жулио Сезар не раз­бра какво се случва и се стъписа. За да не го изплаши още повече, Продавачът на мечти каза:

-Ако това падане те разтревожи, представи си какво щеше да е, ако се беше срещнал с паважа.

Хората от тълпата решиха, че мъжът е задържал самоубиеца. Никой нищо не разбираше. Двамата се надигнаха. Продавачът на мечти погледна към другата сграда и видя, че стрелецът си е отишъл. Дали не халюцинираше? Кой би желал смъртта на един толкова незначителен чо­век? В следващия миг двамата скочиха на крака, стъпили върху парапета на сградата.

Жулио Сезар погледна към непознатия и онзи спо­койно повтори:

-Да, аз съм продавач на мечти.

За момент Жулио Сезар се обърка и помисли, че чо­векът пред него е амбулантен търговец. Или продава ак­ции на борсата. Но с неговия начин на мислене това из­глеждаше невъзможно. Заинтригуван, той попита:

-Как така? Какъв е продуктът, който предлагаш?

-Продавам решителност на колебливите, смелост на страхливите, радост на онези, които са изгубили щастие­то от живота, разум на непредпазливите, критика на мис­лителите.

Жулио Сезар си спомни времената, когато се чувства­ше като бог благодарение на богатата си академична култура, и за миг изпита гордост. Той си помисли: „Невъзмож­но. Сънувам кошмар. Сигурно съм умрял, без да усетя. В един момент искам да се самоубия, защото съм оплетен в мрежата на собствените си конфликти. В следващ миг оба­че съм още по-объркан, седейки пред човека, който ме спаси и който казва, че продава невъзможни неща. Неща, които всеки търси, но ги няма по магазините.“

За негова изненада непознатият добави:

-А на тези, които мислят да сложат край на живота си, аз се опитвам да продам запетая, само една запетая.

-Запетая?! — повтори втрещен социологът.

-Да, запетая. Малка запетая, за да могат да продължат да пишат своята история.

Жулио Сезар започваше да разбира. В миг на вътрешно просветление той осъзна. Натрапникът току-що му беше продал една запетая и той я беше купил, без да се усети. Нямаше цена, нямаше пазарене, нито измама или подканване. Той сам я беше купил, за да се върне при корените на човешкото съществуване. Интелектуалецът стана уче­ник на скитника. Беше завладян от чувство на солидар­ност. Постави ръце на главата си, за да види дали онова, което му се случва, е реално. Прочутият професор по со­циология получи прозрение. Погледна надолу и видя тълпата, която очакваше неговата реакция. Всъщност тези хора бяха също толкова изгубени колкото него. Бяха сво­бодни да се движат, но се чувстваха тежки, контролира­ни, не усещаха лекота. Липсваше им свобода, за да пока­жат истинската си самоличност.

Професорът сякаш четеше сценарий на филм, чиито сцени бяха едновременно нереални и конкретни. „Този човек истински ли е, или всичко, което виждам, е плод на въображението ми?“, запита се той, завладян от опияне­ние и несигурност. Никой не го беше очаровал така както този странен непознат.

След малко мистериозният мъж му направи предло­жение, което наистина го разтърси:

-Ела с мен и аз ще те науча да продаваш мечти.

Този призив предизвика истински водовъртеж от ми­лиони неврони в мозъка на интелектуалеца. Той не успя да отговори. Гласът му засече, физически беше парали­зиран, но умът му работеше. „Що за предложение?! Как мога да последвам човек, когото срещнах преди един час?“ — помисли си той озадачен, но се почувства неустоимо привлечен от загадъчната покана.

Беше се изморил от академични дебати. Беше един от най-красноречивите учени в своята сфера, но много от колегите му, включително и той самият, живееха в бездънно блато от завист и суета. Знаеше, че в храма на знанието, в университета, не съществува толерантност, няма стимул за свободна мисъл и доза лудост за отприщване на творче­ството. Някои от храмовете на знанието бяха станали тол­кова строги, по-строги и от най-строгата религия. Профе­сорите, учените, мислителите не бяха свободни. Те тряб­ваше да следват указанията на ведомството.

Сега Жулио Сезар седеше срещу един бедно облечен мъж с разрошена коса, който не притежаваше светски блясък, но беше будител, авантюрист, бунтуващ се сре­щу праволинейното мислене, критик, очарователен, свободен и накрая, това беше човекът, който му отправи най-безумното и вълнуващо предложение в живота му: да про­дава мечти. „Как? На кого? С каква цел? Дали ще бъда обект на присмех или на възхищение?“ – разсъждаваше интелектуалецът. Докато се измъчваше над тези въпро­си, в съзнанието му изплува мисълта, че всеки философ трябва да изследва непознати територии.

Макар че страдаше от тежко емоционално разстрой­ство и беше прекалено горделив, Жулио Сезар беше разумен човек и никога не се беше излагал пред хора. За пръв път това се случи на покрива на сградата „Сан Пабло”. Знаеше, че е предизвикал огромен скандал. Не беше театър, той наистина възнамеряваше да сложи край на живота си. Страхуваше се от оръжия и от лекарства, за­това се бе качил на покрива на сградата.

Поканата все още отекваше в съзнанието му като гра­ната, която се пръска на хиляди парченца, разчупвайки неговите норми. Измина дълга минута. Борейки се със себе си, той си помисли: „Опитах се да живея щастливо и да имам сигурност, но се провалих. Исках да насърчавам сту­дентите си да мислят, но ги научих само да повтарят ин­формацията. Стараех се да допринеса за обществото, но единствено за да поддържам собственото си самочувствие. Ако успея да продам малко мечти на хората, така както мистериозният човек продаде на мен, може би животът ми ще придобие повече смисъл, отколкото е имал досега.“

Тогава реших да го последвам. Аз, разказвачът на тази история, съм Жулио Сезар, първият от учениците на този вълнуващ и необикновен човек.

Той стана мой учител. Бях първият, осмелил се да поеме по този напълно непредвидим път, без посока и карта. Лудост? Може би, но не по-малка от тази, която вече бях преживял.

 

 

 

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0