Какво наистина празнуваме на 3-ти март, или вкусът на /не/отвоюваната свобода?

За всеки българин датата 3-ти март е неотменимо свързана с нашето национално съмосъзнание и с основание да се почустваме отново господари и управници /макар и често неуспешни, както показва историята/ на своето бъдеще след пет века чуждо владичество е наистина повод за радост и гордост.

На 3-ти март 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор между Русия и Османската империя. По силата му България се превръща в най-голямата държава на Балканите. Но само няколко месеца по-късно, на Берлинския конгрес през лятото на 1878 г., по настояване на Австро-Унгария и Англия Санстефанският мирен договор е променен от великите сили на Европа и границите на България са силно редуцирани. Няколко милиона българи остават извън независимата държава. Известно е, че нашата освободителка Русия е знаела, че с подписването на Санстефанския договор нарушава тайното Райхщадско споразумение – и това е нямало как да бъде подминато. Това води до приемането  и отстояване десетилетия наред на българската национална доктрина – обединението на разбитите български територии.

Излиза, че на днешната дата ние празнуваме една /несбъдната/ мечта, подарена и бързо отнета, или поне много орязана след това идея за силна и независима държава. Но зрънцето вяра е било вече посято и то дава плодове години по-късно при Обединението на Княжество България с Източна Румелия, както и при героичните победи на българските войници, за съжаление не и на българските дипломати, през Балканските войни. Убеден съм, че тази вяра е най-големия повод за нашето празнуване – вяра, която е в това, което можем и трябва да бъдем, а не вяра в това, което са ни предоставили и впоследсвие отнели съюзниците ни и врагове ни. Тази вяра ни е така необходима и днес, когато други сили се опитват да ни обяснат къде ни е мястото, на опашката на Европа или в периферията на Евразия, сред евроскептици или еврооптимисти, между русофили или русофоби. Тези сили понякога говорят с гласа на българските политици и управници, но не са нито истински български, нито могат да управляват копнеещите за  достойно съществуване българи. Нашето място не е там, където някой друг ще ни посочи – то е там където ние като хора, като народ и нация припознаем и виждаме себе си. Предоставено ни е по право от нашите древни предци, основали държавата и съхранили езика ни хилядолетия, наша е задачата да го преоткрием в днешния свят. Но ако се примирим да бъдем вечно недоволни и хленчещи, може би наистина ни очаква незавидно бъдеще. Може би смятаме, че отдавна от нас нищо не зависи, че сме безгласни букви. Но тогава какво празнуваме? Каква реалност създаваме ние днес с нашите думи и дела и искаме ли децата ни да я наследят? И тук нека си спомним, че началото на борбата за освобождение  се полага от личности като Раковски, Ботев и Левски,  живели във време много по-несвободно от нашето, но създали една друга реалност в умовете и сърцата си, за да могат поколенията след тях да живеят в нея. Ако искаме истинска свобода, ще ни се налага да се борим за нея и всеки ден да я отстояваме. Тя е първо в нашия ум и съзнание, и така ще  можем  да отвоюваме територии, духовни и емоционални,  в които често сме под чуждата /за душите ни/ власт на нихилизъм и озлобление. Единствено свободният от комплески и заблуди човек може да бъде благо_роден и благо_деятелен към свои и към чужди. Ако ценим и пазим тази свобода като личности, ще я съхраним и като нация.

Mъдър човек е казал: “Ако нещо може да ти бъде отнето, то никога не е било твое.” Дано днес празнуваме това, което не може да ни бъде отнето.

Автор: Петър Манев