Всички сме чували, че Христос, Божият Син, непорочно заченат и въплътен от Светия Дух и от Дева Мария, е живял като обикновен човек в началото на новата ера (всъщност по-точно е да се каже, че новата ера започва от Неговото рождение). Поради това някои и досега мислят, че Той бил просто един свят човек, а други пък смятат, че всичко разказано и написано за Него е само мит, легенда. Но може ли един човек, колкото и да е свят, да извърши това, което е свидетелствано от негови съвременници – очевидци, че Той извърши? И ако всичко описано в разказите на четиримата евангелисти и в повестта на Св. Лука „Деяния на апостолите”, както и в посланията към различните църкви на самите апостоли е една измислица, как според вас е дошло до нас след толкова столетия и как се е разпространило по целия свят, като тогава не е имало нито интернет, нито телевизия, нито коя да е от днешните високи технологии? Освен това що за свети хора са били всичките тези очевидци на живота, смъртта и възкресението на Иисус Христос, а и всички останали мъже и жени от древността, та чак до наши времена, които свидетелстват за Възкръсналия, сиреч вечно Живия, ако те просто лъжат или заблудени повтарят едни и същи чужди лъжи толкова столетия? Явно ще трябва и от всички тях да се отречем, та дори и собствените ни предци като Кубрат, Аспарух, Тервел, Симеон, Иван Рилски, Паисий, Кольо Фичето, Левски, Ботев, Вазов…?! Всички тези имаха вяра в Бога, тази вяра, която ги направи способни да поставят народа си преди себе си и да ни оставят нетленно наследство.

Народът ни мъдро е казал: „На лъжата краката са къси!” Не могат да извървят хиляди километри, нито да я пренесат толкова далеч напред във времето… Виждаме това и днес – лъжата винаги води до провал рано или късно, а истината, макар понякога да е трудна за казване и неудобна за приемане, води до изобилен живот и мир! И горко на този, който не я различава или я изопачава, защото това разрушава всичко добро в живота му.

И ако е истина свидетелството на очевидците, че Той умря и възкръсна, то истина е и това, че Той е Бог, въплътил се като човек в определен исторически момент, правилно разчетен от историците като повратна точка, начало на нова ера в историята на човечеството. А защо като е Бог, трябваше да стане човек, още повече да умре като човек, вместо да „оправи нещата”? Затова ли, за да бъде удовлетворена Божията справедливост, да бъде наказан греха, като бъде умъртвен Праведният вместо неправедните, както беше предречено от старозаветните пророци за Него? Че каква справедливост е това?

Сега някой „християнин” ще скочи и ще извика: „Защото Бог толкова обикна света, че пожертва Своя единороден Син”, че иначе трябваше да накаже грешните човеци (и нас в това число), а сега грехът им е изкупен с Неговата кръв! Да, но чий грях? Не е ли на тези, които Го приеха като Бог – спасител? И то не на думи, а наистина – с цялото си сърце, с всичкия си ум, с цялата си сила… А тези, които не го приеха, така и си останаха в греховете… Така е и до днес. Защото това, което Христос направи със своята смърт и възкресение, не беше само умилостивление, както и до днес го мислят някои – „да отидем на църква, че Бог да ни прости, нали сме грешни” – а да ни отвори ВХОД КЪМ ЕДНО ДРУГО ИЗМЕРЕНИЕ, ДРУГ СВЯТ И ДРУГА ЕРА, един нов и жив път, който минава през завесата, разделяща долния свят на тлението и лъжата от горния свят на вечността и истината. Неговата разпъната плът е тази завеса. И който вярва в Него, за да мине през нея, трябва като Него да разпъне собствената си плът, защото без смърт няма възкресение. Какво означава това? Не да се самоубие човек, както между другото мислеха фарисеите, които Го убиха: „Да не би да се самоубие,че казва: Където отивам Аз, вие не можете да дойдете?”, а да убие в себе си похотта на плътта, пожеланието на очите, гордостта, завистта, омразата, противопоставянето, желанието за себенасищане, за раздори, незаинтересоваността за доброто, егоизма… Ако се отричаме от тези неща и най-вече от лукавата (лъжовната) съвест, тогава нека да пристъпим към Христос с искрено сърце, пълно с вяра, и Той ще извърши и за нас лично това, което дойде да изпълни по волята на своя Отец за цялото човечество, а именно: „Ще положа закона Си в сърцата им и ще го напиша в умовете им” и „греховете им няма да помня вече”. Това е, което всъщност направи Христос – даде ни възможност да преживеем тази именно трансформация, която не е нищо друго, а смърт на грешното естество в нас и раждане „от горе” за нов, достоен живот!

„Защото ако съгрешаваме самоволно, след като сме познали истината, не остава вече жертва за греховете, а едно страшно очакване на съд, и едно огнено негодуване, което ще изпояде противниците.” Кога човек съгрешава самоволно? Когато съвестта му го лъже, че да прави компромис с Истината не е проблем, и той не ѝ се противи. По тази причина много хора живеят със своята собствена истина и в това се оприличават на Пилат, който попита реторично Христос: „Що е истина?” И както тоя много добре разбра истината, че пред него стои един невинен праведник, но въпреки това нареди да го бичуват и разпънат на кръст, ако и да си изми ръцете, така и днес мнозина разпъват Истината в себе си, вместо собствената си плът, която описахме вече какво е, и „си измиват ръцете”, оправдани от своята лукава съвест, но не и от Бога.

Чрез Своята смърт и възкресение, Христос победи злото, без да се противи на тези, които го носеха в себе си. Той не насили никого за нищо. Този, Който можеше да заповяда на бурята да се укроти, не използва Силата си против никой човек, дори против тия, от които претърпя поругание, бичуване и разпятие, а ги остави да изпълнят волята на Отца Му.

А ние готови ли сме да постъпим като Него? Виждаме ли в тези, които ни мразят, изпълнители на волята на Бога спрямо нас, когато ни пакостят? Освен това чия воля искаме да бъде – нашата или Божията? Готови ли сме да се откажем от нашето си мнение в полза на Истината? От собственото си удобство и сигурност, за да помогнем на друг човек? От собствената си правда, за да получим Божията? Готови ли сме да приемем всичко от Бога или само доброто, според собственото ни ограничено разбиране? Готови ли сме да умрем, за да възкръснем?

Автор: Пламен Иванов