ИСТИНСКАТА ПРИЧИНА ЗА ОТЧУЖДЕНИЕТО

Явлението е все по-видимо. Аргументите „ами сега сме по-бедни“ или „сега работим повече“ някак не вървят, като си спомним как навремето бедността е била „стандарт“, липсата на личен автомобил – норма, а петилетните планове включваха и немалко извънредни съботници. Разбира се, нашето бомбардирано от рекламите око вече „гледа на голямо“ и не бихме си позволили да поканим хората на скромна вечеря. Съответно, щом не можем да си позволим изобилие и лукс, ние изобщо не го правим. С години.

„Защо навремето повече се събирахме?“ Този въпрос може да има освен романтичен и доста по-прозаичен отговор. Ако свалим розовите очила на спомена и приемем, че хората преди петдесетина години също не са били „ангели“, може да се каже, че събирането е било и вариант за развлечения, и вариант за полезна комуникация. В една компания все се намираше човек, който свири, който пее хубаво, и доста младежи развиваха тези таланти изцяло заради общността, а не заради конкурси и сцени /“Два акорда на китара, леко дрезгав глас и покорявахме сърцата на момичетата в нашия клас…“/ И изобщо, да се получи информация и да се установят служебни и лични връзки до голяма степен ставаше единствено чрез „познати на наши познати“.

Ако днес забавленията се предлагат напълно безплатно и денонощно, по над 100 канала на медиите и хиляди варианти в електронната мрежа, защо човек да си усложнява вечерта, като понася и неудобството от това да покани и досадното гадже на своя приятел, или да организира 5-6 деца, за да могат да се видят родителите? Така че една от истинските причини за отчуждението е нашата социална леност. Въпреки че веригите за готвена храна могат да отменят домакинята и приготовленията за едно събиране да станат бързо, ние предпочитаме да гледаме „Черешката на тортата“, където други хора канят своите приятели в уютния си дом. И не само да гледаме, а и когато сбирката стане вълнуваща, тихо да плачем.

Ако събирането в общности не беше наша насъщна необходимост, въпреки добре развитата вече онлайн търговия и развлекателен бизнес, ние изобщо не бихме гледали такъв тип предавания. Следователно има в нас някаква нужда, излизаща извън „сухия интерес“, която повелява и в наши дни да се събираме, да се познаваме и да общуваме.

Мнозина ще кажат: „няма вече хора с ценности“. Или „сякаш нямам хора със сродни души, които спокойно да поканя в дома си“. Тогава изниква един скрит въпрос: „А познаваш ли себе си?“ Както казват мъдрите хора, едва когато познаеш наистина кой си ти, тогава ще разбереш и своите истински ценности, своите истински интереси, и едва тогава ще можеш да се свържеш със себеподобни.

А нима не знаем кои сме? На първо място, ние често се идентифицираме с неща, които не са самата ни същност. „Аз съм програмист“, „Аз съм баба“ или дори „Аз съм веган“ не казват кой знае какво за душата ни, а по-скоро за нашия социален статус или за някой от нашите избори.

Друг проблем са нещата, които околната среда или нашите досегашни резултати ни внушават, че сме. Като например „аз съм отличник“, „аз съм от загубеното постсоциалистическо поколение“, „аз съм неудачник“ или дори „аз съм късметлия“.

Едва когато човек се приеме за уникален и се заслуша да дочуе истинското Име, дадено му от Твореца, в което се съдържа и силата, и мисията му, той ще започне да чува своите потиснати желания и предпочитания. Това вслушване е много важно, много ценно … но мнозина спират дотук.

Има и втори етап, който напротив, е свързан с видимата ни реалност – с това, което работим, с хората, до които живеем, с начина, по който (далеч не идеално) се държим с някого. В този втори етап ние има да си зададем въпроси: „Какви са моите истински причини да правя това или онова?“, “Защо направих това голямо добро?“, „Защо търпя този, който вечно гледа да ме „клъвне“?, „Защо искам(или не искам) да сменя своята работа?“

Какво ще разберем, когато отговорим искрено на тия въпроси? Преди изобщо нещо да разберем, ние ще сме призовали около нас един дух на истина и светлина. Желанието ни да разберем истината я призовава! То дори ни смирява, за да можем да я приемем такава, каквато е. На един е по-лесно, на друг е по-трудно, но ако сме милостиви към себе си, ще я чуем. Защото реалността е, че доста наши избори са направени от страх, други от подражание, трети по чиста инерция, а четвърти – от благородни подбуди. Може би не сме очаквали, че зад „дръпнатото ни поведение“ или „остър език“ стои страх? Да, като научим истините, ние в някои отношения ще се разтърсим, ала в други вероятно повече ще уважаваме себе си. Много пъти благородните подбуди са свързани с близки, за които също сме мислили, освен за своите нужди. (Колкото и да са продаваеми в Интернет разните философии за здравословния егоизъм, най-здравословно е да показваме и милост на хората.)

Дали има трети етап. Как мислите? Разбира се, има. Ако привикнем да сме честни към себе си и запазим остротата на погледа си, ще започнем да виждаме причините зад изборите на хората покрай нас. И няма лесно да си казваме „тоя е тъп“ или „онзи е нагъл“. Ще започнем да уважаваме някой „смачкан“, но търпелив и честен човек. И ще видим колко е „празен“ някой красиво облечен и остроумен, който не издържа на „скучни неща“. Желанието да имаме скритите сетива за духовните измерения на живота ще задвижи не просто едно ново разбиране, а и много нови събития около нас. Ще открием, че именно в гледането са били техните лостове, които карат мнозина „да се въртят в кръга на вечното недоволство“, а други – да вървят „от победа към победа“ въпреки неимоверните трудности.

Ще дойде и времето, когато истинската ни същност и истинското ни име ще започнат да чуват и къде сме призовани. Ще правим точното нещо на точното място. Това отстрани ще изглежда като натрупана мъдрост. Понякога ще изглежда като силна воля и святост. Ала отвътре ще бъде едно съизволяване с доброто и вярното. Докато за много други дори тяхната „религиозност“ цял живот ще остане само едно напъване за спазване на външни заповеди. Едва когато нещо стане наша собствена воля, то вече не е заповед. И няма да произвежда скръбта, характерна за подчинението.

Така че отчуждението е война, която едва ли някога ще престане. Преди векове отчуждението се е маскирало зад класовите и расовите различия. Днес се маскира зад привидното „нямам нужда от хора, които не ме разбират“, или „много съм зает…“ Но има една древна благословия, според която ако човек се бори на правата страна, Бог приготвя за него трапеза в присъствието на неприятеля му. Нека ни бъде според нея, ако желаем домовете и сърцата ни да бъдат населени, а не пусти.

Автор: Павлина Папазова