Нищо ново . . . или ние сме същите?

Все по-голям проблем на днешното общество от известно време е именно “претръпването” от злощастни случки и събития по света и изобщо. По телевизия, форуми и пр. постоянно ни заливат с “шокиращи” новини, че всеки ден уж става по-зле, а в много случаи медиите го правят за сензацията. Именно защото масово хората вече сме свикнали да чуваме и виждаме какви ли не неприятни и отчайващи явления, малко или повече сме естествено “закоравели” към страданията на другите. Изграждаме си автоматично някакъв вид черупка, за да не се нараняваме и преживяваме толкова много нещата, че иначе бихме се сринали. Така да се каже, сме станали “невежи” за страданието и нуждите на другите. Пример за този синдром са и много професии като лекари, пожарникари и др., които просто “не могат да си позволят” да са съпричастни във всеки случай, с който се сблъскват. Как да променим това, каква е алтернативата едновременно да запазиш тази естествена човешка чувствителност, но и да можеш да я използваш (не просто като качество емпатия)?

Живеем в динамичен свят, в който непрестанно сме затрупвани от информация – новини, случки, събития, факти, наблюдения и пр. Неизбежно или чуваме, или ставаме свидетели и на бедствия, катастрофи, мизерия, трагедии, катаклизми. Разбира се, светът не е напълно черен, но действително понякога може да ни се стори такъв. А какво се случва всъщност? Всеки ден – поредната катастрофа, поредният смъртен случай, поредният атентат, самоубийство, терористичен акт, поредното сбиване, заплаха. Вече ни се иска да извърнем поглед от действителността. До такава степен сме навикнали със случващото се около нас, че несъзнателно закоравяваме. Или по друг начин казано, ставаме невежи откъм съчувствие. От своя страна, медиите и телевизията все повече се надпреварват в по-скандална, по-голяма, по-мащабна и фрапираща сензация. Защо ли? Защото хората вече са чували за всичко и рядко нещо ги впечатлява, освен до момента, в който не се случи на тях. Тоест липсва емпатия или в повечето случаи тя е по-скоро пасивна.

„Огромно количество статии намериха упадък и диагностицираха спад на емпатията. И тогава махалото се завъртя към другата страна. Хората ги е грижа, признават журналисти и коментатори. Но някак си непоследователно съчувстват – жалят жертвите на терористичните атаки в Брюксел, a пренебрегват жертвите на бомбардировките в Йемен, изразяват възмущението си от ИДИЛ, a не се безпокоят за “Боко харам”, оплакват смъртта на лъва Сесил в Зимбабве, но не забелязват много жертви на убийства.“ /в. “Дневник”, 24.04.2015/.

Някои трагедии привличат вниманието на обществото, а други, понякога по-сериозни, остават в сянка, пишат те. Например през 2015 г., когато стана атентатът в Париж, всички изведнъж си сложиха френското знаме или лозунга “Pray for Paris”. За кого се молиш? A също така не удрят ли такива събития здраво в психиката на цялото човечество именно за да се замислим, трябва ли да се случи нещо толкова глобално и жестоко, за да започнем да мислим за другите не само чрез демонстрации и агитации в социалните мрежи? Понякога изглежда, че нещата се случват далеч от нас.

Чувстваме се безсилни пред събития извън обсега на нашата отговорност или възможност. Не сме в състояние да внасяме непрестанно суми, дарения за пострадали, деца в неравностойно положение, бездомни, онкоболни и пр. Може би мислим, че винаги промяната и резултатът е в мащабните, явните действия.

Истината е, че проблемът се корени изцяло в личния начин на мислене и доколко той е разширен. Вглъбени сме в себе си и своите проблеми. Вторачени сме в грижите си за деня, нашите мисли, проблеми, тревоги, суети. Забравяме за момент да се огледаме какво се случва около нас. “Не се случва на мен или на мой близък, следователно не ме засяга.” Да, но утре ще те засегне. Преобладават множество социални експерименти, а и реални ситуации на реакции на хора върху някаква нередност. Забелязва се едно гледане на сеир, избягване или в повечето случаи дори не се забелязва. Моментът на промяната настъпва, когато реално започне да ни вълнува какво се случва извън нас. Изключително полезно е, за да знаем, че не се върти всичко около нас. Какво се случва в страната ни, а и по света, в квартала ни, на улицата ни или в блока ни?

И някак е много по-лесно да сме „в крак“ и да се терзаем за мащабни, но далечни бедствия и трагедии, именно защото са извън нашия контрол и възможност за съучастие. За сметка на това замисляме ли се какво се случва с наш близък, роднина, приятел? Или все „някой трябва да направи нещо“. Хората смятат, че като са информирани и състрадават на пострадалите от ураган или земетресение някъде по света, сякаш са дали своя дял, но делът на човека е към близкото му обкръжение, там става явно всеки колко действително го е грижа.

Информирани сме, знаем, но за да си част от една държава, от една общност, от едно семейство, не е достатъчно просто да знаеш, ако и това да е комфортно. Всички се оплакваме от обществото, в което живеем, колко малко дава държавата на хората, но реално никой не се запитва – той какво дава и какво прави за държавата, за обществото, за хората. Искаме за децата да се подобри образованието, но малко родители изобщо участват в инициативи и правят опити да подобрят ситуацията. Но в крайна сметка тази пасивност се връща обратно към човека чрез неудовлетворение.

Самата промяна в отношението към околния свят променя самите нас, дори в някакъв смисъл ни освобождава – от това да се самосъжаляваме, упрекваме, терзаем.

Не всичко зависи от нас, но понякога е нужен дори само гласа ни, вниманието – към един бездомен, към един възрастен или дори нещастен човек, една разбита улица, занемарена къща. Трябва да изградим сетива да наблюдаваме, по този начин създаваме други реалности. Експериментът с двата процепа, проведен за пръв път през 1801 г. от британеца Томас Йънг, води именно до извода, че наблюдателят създава реалността. Експериментът представлява пропускане на светлинни лъчи през два процепа, като в единият случай са поставени декетори за наблюдение, а във втория случай няма наблюдател. Резултатът е, че когато има декетори за наблюдение, светлината се проявява като частици, които преминават или през единия или през другия процеп, а когато няма наблюдател, светлината се проявява като вълни и преминава едновременно и през двата процепа. Изводът е, че с нашето наблюдение ние влияем на поведението на самата среда, в която сме.

В някои случаи съчувствието прераства и в така нареченото „емоционално прегаряне“ или „професионално изчерпване“. За синдрома “бърн аут” се заговаря през 70-те години на миналия век, наричат го синдром на емоционалното прегаряне. Той се проявява най-вече при обгрижващите професии, т.е. тези, при които има непрекъснат емоционален контакт с други хора и техните проблеми – здравните служители, психолози и психиатри, учители и др. Получава се едно обезчувствяване, вкаменяване.

Вярно е и че човек сам по себе си няма капацитета да преживява всяко нещо докрай, а и не е необходимо. Психологически изследвания показват, че човек не е устроен да съчувства на всички. Има ситуации, свързани с болка и страдание, в които човек не е добре докрай да се потопи и да преживява страданието, защото това може да го удави и самия него в скръб и в същото време да бъде неадекватен да помогне. Също така при прекалена милозливост и неразумност в състраданието могат да се появят хора, които да злоупотребяват с това. За да извадиш някой от ямата, не можеш да скачаш при него.

В крайна сметка способността за състрадание не е слабост, а проява на сила и смелост. Още древните мъдреци са казали, че щастието се измерва не с външните радости на живота, а със способността да се дарява. Нима има по-голям дар за другите от състраданието към тях, когато се нуждаят от помощ?

Автор: А. Манева