“Има едно наше житие на светеца, което според проф. Иван Дуйчев във всеки случай е написано преди 1183 г.. Нещо повече: според именития ни академик, то вероятно е творба на неизвестен инок-книжовник, произхождащ от Рилските предели, който съста­вил своето произведение в самата Рилска обител след пренасяне­то на мощите на светеца в Средец. То е познато на изследователите като „Безименното”, но мнозина предпочитат да го наричат „Народно­то” – така го пренасят в раздела на легендите и приказките, които НАучените цитират с хитряшко намигане като антитеза на уважаваните от тях сериозни извори. Вие изберете как да погледнете на неговото свидетелство, че когато Иван Рилски връщал златото на Петър, той поръчал на царските пратеници: Идете и кажете на царя: така каз­ва твоят брат. Брате мой, не само с хляб преживява човек, но и със словото Божие, както е писано в Евангелието…

Лично аз простодушно се доверявам на хората, приобщени в Рила около постницата на светеца, защото те са живели в страх Божи да не съгрешат с лъжовно слово. Не извръщам очи от записаното, че Св.Иван имал брат, съвсем различен от него. Разбирам и притчата за вола, с който аскетът поел към съдбата си, но людете на брат му го взели, та задържал само… звънеца. Не ечи ли звън и днес из Рила?!”

 

ПРЕОБРАЖЕНИЕТО НА ЧУДОТВОРЕЦА

Истината за странния отшелник, който си позволил да отпрати боголюбивия цар Петър, без да го удостои с жарко исканата от владетеля среща, изглежда, съвършено потулена. Не знам какво е показало на ромейските книжовници, че българските историци и богослови ще предпочитат техните писания пред собствените си извори, но са успели да наложат за него биография, която сега смятаме за истинска.

Не е ясно дали идеята била на видния някога цариградски книжовник Георги Скилица, който – от протокуропалат и императорски секретар през 1166 г. – изпаднал в немилост като болнав и безперспективен интригант. След като България била включена в Ромейската империя, го направили областен управител в Средец (София). Дори не му спестили как из Константинопол се говорело, че императорът го назначил далече от двореца, защото никой от благородниците не можел  го понася. Скилица си давал сметка, че за по-добро място вече  било късно. В полето под Витоша се скапвал и духовно, и обществено, и физически. Лековете, които някога притъпявали поне за часове болежките му, вече не помагали – навярно скромното им въздействие погасвало в непомерната му депресия…

mostite na Iwan Rilski

И тогава някой от неговото обкръжение му подметнал, че в Средец вече втори век ставали удивителни изцеления благодарение на Рилския чудотворец. Срам не срам за един толкова важен ромей, Скилица решил да опита. Плах, покаян и уплашен, той пристъпил в черквата „Св. Лука”, построена специално за мощите на дълбокотачения от народа Св. Иван. Нещо повече: именно български поп трябвало да прочете над тях съответните молитви, а свещениците им, както се знае, поначало не приели гръцкия за по-свещен и каквото попросили от закрилника си в този час, го измолили на своя си език (презрян и груб за ушите на ромея).

Но чудото станало. Скилица напуснал черквата здрав!

А това не изчерпало късмета му. През 1173 г. животът му по­зволил пак да бъде приет благосклонно от венценосеца. Историята е истинска, макар да звучи приказно: в града пристигнал император Мануил I Комнин, но се връщал от военен поход, та свят и душа да­вал по-бързо да се прибере в Константинопол. Съдбата властва обаче дори над владетелите, та бил принуден да отседне в Средец при ом­разния Георги Скилица – защото силно го боляла ръката и бил капнал от умора.

Но отдих не се получил, болката не му дала мира цяла нощ…

И тогава Скилица помолил българските свещеници в „Св. Лука” да помажат болната ръка на императора с миро, което поели на памуче от мощите на светия Иван Рилски. Мануил Комнин приел помощта им и… потънал в здравия дълбок сън на съсипан от много избудувани нощи воин.

Императорът носел винаги със себе си една неголяма походна икона с Богородица в средата. Около образа на Божията майка в 32 килийки били вградени частици от мощите на 32-ма светии и Мануил силно вярвал, че по време на битка всички тези помазаници се молели заедно с нея пред Господа да съхрани войската му и да я дари с побе­да. Заранта след чудодейното си изцеление обаче той бил така удивен от чудото на Рилския светец, че подарил на свещениците в храма му удивителната икона-реликварий със заръката тя винаги да е редом с мощите.

Сега реликвата се пази в храма „Рождество Богородично“ на Рилския манастир. Прочута е като „Св.Богородица Осеновица“, защото християните вярват, че тя осенява с благодат и закрила хората, които й се поклонят с чиста душа.

А със завръщането на императора в Константинопол, вестта за Сердикийското чудо въодушевила неговите приближени и църков­ния клир. Тогава Георги Скилица се оказал точният книжовник, кой­то можел „от първа ръка” да огласи като свидетел чудотворството на българския светец. Но точно когато се очаквало старият досадник пак честит да се завърне сред елита със славата на много четен писател, той… внезапно напуснал мирската суета и доживял дните си в мана­стир.

Дали в своите проучвания и съизживяването на светия подвиг той може така могъщо да е надраснал себе си в Средец, че вече самия него да  е привличало пустиножителството? Не звучи убедително. Той пишел там житието на Св. Иван. Но го стъкмявал във вида, в който то можело да влезе в ромейската столица и Патриаршията. Едва ли е трябвало Михаил Комнин да му подсказва правилния начин. Целта, както изтъква и проф. Васил Златарски, била да замени съществуващото дотогава славянобългарско житие, за да се принудят по тоя начин българите да слушат и четат за подвизите на своя най прочут и най-много почитан народен светец на гръцки език като най-ефикасно средство за ромеизация на българския народ. Затова премълчал най-важните неща, които знаел от българите, като ги заменил с отработени канонични щампи с уговорката: Ние предлагаме на боголюбивите слушатели божествено писание [за това], което  [никое] писание не предава, и за този мъж, за чието преподобие и съвършенство се разказва само на езика на ангелите… Някои от терковите му, впрочем, били толкова банализирани, че изглеждали като задължителни за безусловно богоосенените и дори житиеписецът на Мохамед ги следвал: Няма пророк, който на младини да не е пасъл дребен добитък. Така и Св. Иван се оказал от малкото село Скрино край река Струма в подножието на Осоговската планина. Не било твърде ясно как го била кръстила майка му, но това нямало особено значение за един инок. Вярно било наблюдението на Скилица обаче, че  целия си съзнателен живот Чудотворецът преминал в преодоляване  на собствената си личност и в бягство от всичко земно, което е можело да попречи на целите му.

pesteraЕстествено, в изящния за времето стил влизало стремежът към богопознание да се е явил в свети Йоан още от дете. Нещо повече: светостта му така да бие на очи, че неговите връстници да го намразят.

Ивановите стават чак „богоборци”! И, естествено, когато родителите му умират, той раздава на сиромасите своя дял от бащиното си имущество и напуска завинаги родното си място…

Като всички любими на господарите си автори, и Скилица се е надявал с такива харесвани трикове да се завърне триумфално в обкръжението на василевса, за което навярно мислел по-силно, от­колкото за спасението на душата си.

А проблем със спасението й определено имало, защото след на­писването на гръцкото житие съдбата на първообразното житие на Св. Иван на старобългарски била същата, каквато е съдбата на първообразното житие на Св. Климент след появяването на гръцкото му житие, написано от Теофилакт: то било унищожено, а вместо него в манастира било изпратено гръцкото житие, изляз­ло изпод перото на Георги Скилица, пояснява проф. Златарски.

ЗАЩО „ИЗЧЕЗВА” ЦАРЯТ

Ще избегна нескромността да изтъквам аз греха на Георги Ски­лица – академик проф. Йордан Иванов отдавна е подчертал, че цари­градският сановник си е позволил измама в, божем, свещен агиографски труд: Неговото житие е било написано на гръцки и от гръцко гледище: всякъде, дето в българските стари жития (Безименно и Първото приложно) се говори за български цар, Скилица в своята редакция посочва само гръцки съвременик-цар… Така и цялата случ­ка за цар Петровото посещение се замълчава.

Архимандрит Панталеймон Д. Пулос, който е доктор по богосло­вие, проповедник на Тесалиотската митрополия и игумен на светата обител „Корона”, Кардицис, споделя убеждението му, че става дума за измама и обяснява лесно, та убедително този „пропуск” на цариград­ския агиограф: Г. Скилица е бил висш византийски чиновник и импе­раторски човек и положението му го е заставяло да не говори как­вото и да било, с което би напомнил на българите за тяхното ми­нало и още повече за техните царе, държава, култура и т.н., поради това той е изпуснал съзнателно да спомене срещата на цар Петър със светеца и кореспонденцията между тях. Така става съмнително дали Скилица сам е усетил порив да се отдели в светата обител, или за по-сигурно е бил заточен там от императора. Основанието се под­разбира – славата му на интригант го правела още по-нежелан в Ца­риград, след като вече имало и политическо основание да го държат далече от възможните любопитковци. Колкото повече се разраствал интересът към чудотворствата и дръзновението на пустиножителя Йоан, пред чието духовно тържество василевсът Мануил Комнин се разделил със свещения си боен талисман, толкова по-опасно ставало някой силен в главата мъж да не прозре тайната. Определено за начетените ромеи не е звучало убедително едно бедно пастирче от село Скрино в Руенската планина, което просто избягало от натрапчивите си съселяни, които го навиквали и налитали да го набият, да е изучило така добре богословието в „Рилската пустиня”. Ревностни християни вече положително знаели за чудния му Завет, чийто слог и съдържание определено е немислим за неук и безотказно обитавал само вековните гори и пущинаци – та той с лекота цитира и Стария, и Новия завет, а дори не се спомена да е имал книги в хралупата и пещерата, които е обитавал…

Наистина е предизвикателство пред умния човек защо Скилица е пропуснал поклоническото пътуване на българския владетел, който изминал цели 440 км от Велики Преслав до Рила, за да се срещне с отшелника. Всеки – дори отчасти да е запознат поне с единия от героите на  тази премълчана от ромейския автор среща – би казал като проф. Йордан Иванов: Твърде е вероятно, че цар Петър, известен по кроткостта и благочестието си и сам монах на старини, да е искал да види прочутия български пустинник и да му е пращал подаръци. Не напразно „Царев връх “, както и „Царев вир ” в Рилско подсещат за царско посещение…

Че имаме проблем от ненадежден ромейски писател, е изтъкнал и  академик проф. Йордан Трифонов, който приема за действителни факти както срещата на цар Петър с Рилския пустиножител, така и разменените между тях писма. С пълно доверие към тази среща се отнася и народният поет Иван Вазов, като дори изтъква разликата в стила на царското писмо и на отшелника. Проф. Иван Дуйчев също е категоричен: Две от нашите жития говорят изрично за това желание на царя. Мълчанието на византиеца Георги Скилица не може ни най-малко да служи като доказателство против твърденията на другите  житиеписци…

ivan rilski i car petarСпоред мен, щом Евтимий Търновски разказва за срещата на царя със светеца в Пространното житие на Иван Рилски, това опре­делено е станало. Вече видяхме тази част от творбата, а ревностният български патриарх несъмнено е разчитал не само на живата памет сред духовенството и миряните за знаменателната случка. Като глава на Българската църква и духовен наставник на търновския цар той по­ложително е разполагал и с разменените писма – ако не в оригинал, то поне с верните им копия, а върховният му духовен сан го задължавал да е правдив.

Аргументи за срещата има достатъчно, но в случая по-интересният въпрос е: Как да си обясним факта, че отчаяните молби на цар Петър да се види със светеца и да разговаря с него, да поиска съве­ти от него за свое лично спасение и за излекуване на обществени­те и държавните недъзи, да получи от него благословение и т.н. не били удовлетворени? Не прозира ли в поведението на отшелника накърненото честолюбие на царевия брат Иван, който още в първа­та година от възцаряването на Петър, т.е. в 928 г. възглави бунт на болярите за детронирането му, но претърпя поражение, затвор, изтезания…, а след това и безследно изчезване? Цитирам гръцкия архимандрит Панталеймон Д. Пулос, но на същото и почти в същия изказ се спира и проф. Васил Златарски.

Има едно наше житие на светеца, което според проф. Иван Дуйчев във всеки случай е написано преди 1183 г.. Нещо повече: според именития ни академик, то вероятно е творба на неизвестен инок-книжовник, произхождащ от Рилските предели, който съста­вил своето произведение в самата Рилска обител след пренасяне­то на мощите на светеца в Средец. То е познато на изследователите като „Безименното”, но мнозина предпочитат да го наричат „Народно­то” – така го пренасят в раздела на легендите и приказките, които НАучените цитират с хитряшко намигане като антитеза на уважаваните от тях сериозни извори. Вие изберете как да погледнете на неговото свидетелство, че когато Иван Рилски връщал златото на Петър, той поръчал на царските пратеници: Идете и кажете на царя: така каз­ва твоят брат. Брате мой, не само с хляб преживява човек, но и със словото Божие, както е писано в Евангелието…

Лично аз простодушно се доверявам на хората, приобщени в Рила около постницата на светеца, защото те са живели в страх Божи да не съгрешат с лъжовно слово. Не извръщам очи от записаното, че Св.Иван имал брат, съвсем различен от него. Разбирам и притчата за вола, с който аскетът поел към съдбата си, но людете на брат му го взели, та задържал само… звънеца. Не ечи ли звън и днес из Рила?!

НЕЩО ПОТУЛЕНО… НО НЕ СЪВСЕМ

Има един абсурд, който спъва всеки изследовател в тази история: ако Св. Иван Рилски е умрял през 946-а на 70 години, той не може да бъде син на Симеон, за когото нашата историография е приела, че е роден след 863-та.

Някъде на Атон може би се спотайва едно удивително свидетелство, което е огласено в книги, но упорито остава встрани от работите на  повечето историци: че когато цар Симеон водел война с ромеите и стигнал до стените на Цариград, Иван, наречен по-късно Рилски, бил воевода на една част от войските му. Понеже ромеите с разни подаръци и умилквания отклонили българския владетел да влезе в престолнината им и го склонили да се върне в България, Иван и помощниците му Гаврил, Прохор и Йоаким възмутени напуснали светския живот и се отдали на пост и молитва, защото намирали утеха само в отшелническия живот…

Бог да ми прости, че ще отмахна покривалото над явно голяма тайна, но посягам към нея с благослова на епископ Йоан. Когато Не­гово Преосвещенство ме увери с познанията, които имаше като игу­мен на Рилската света обител, че Св. Иван е син на цар Симеон, той без съмнение е знаел, че няма как да не стигна дотук. Дадох му дума да напиша за Рилския чудотворец според онова, което той – именно поради тази причини – ми разкри, и не мога на пръсти да подмина този факт. Не се смятам за късметлия, че наблягам на него, но вярвам в За­вета на Спасителя, че Истината ще ни направи Свободни, а именно липсата й затлачва официалната ни история. Това разказвал като предание архимандрит Козма, игумен на кратовския манастир „Св. Гаврил Лесновски”. Той бил атонски монах, но по нареждане на Скопската митрополия напуснал Света гора и оглавил светата обител в Македония. Не разбирам защо учените сякаш по условие приемат хората от Църквата като фантазьори и измамници, след като лъжата е грях, с който най-малкото атонски адепт би си замърсил душата. Разбира се, с времето подробности са изпаднали (особено ако не се ползва пряко източникът, а се преразказва!) и някои последващи  събития са били дадени „на късо”, но князът Иван, когото „виждаме” в разказа, е лесно проследим като герой и поведение както в предво­дителя на болярския бунт против цар Петър, така дори в автора на писмото от Рила до него.

Убеден съм, че пълководец като Симеон Велики не би поверил една част от войските — и то в най-решителния щурм: на Цариград – дори на своя син, ако Иван по това време не е бил зрял човек с богат боен опит, изпитан в ярки сражения. . . .

Разбира се, ако такъв – колкото знатен, дваж повече опасен – княз е избягал от ромейски плен, готов напълно да подмени и личността, и съдбата си, вероятно не би казал кой е и откъде идва. От инок Данаил, презвитер на Рилския манастир, е останало записано, че когато пита­ли светеца за родното му място и „по какъв начин си дошъл тук”, той отвръщал: Не ме питайте за това, чеда. Дойдох тук, за да изплача греховете си, а родното ми място е на небето. Но за тези неща не бива да ме питате. Естествено е в такъв случай дори от своите по­следователи, които взели да се стичат около него, да криел и годините си – най-малкото да ги избави от изкушението да пресмятат. Когато лицето на мъжа вземе да чезне под дълга коса и неподдържана брада, особено пък и побелели от връхлетелите го несгоди – той лесно из­глежда по-възрастен. Понякога – дори много по-възрастен.

Но дали цар Симеон е умрял на 63, както излиза, ако пресмятаме по приетите му за вероятни рождени години „864 (865) ” – все пак той не живеел по хралупи и пещери, а в дворец, където бил добре обгрижван, а не пиел, не бил гуляйджия. Какво изключва тенденциозно да е „подмладен” в интерес на друга тайна, както заради своята Св. Иван пък може да е състарен?!

ПРЕРАЖДАНЕТО В ПЕЩЕРАТА

Както в Безименното Рилско/Народното житие на Св.Иван, така и в много легенди от района около Рила, неизменно става дума, че пустиножителят не е бил оставен на мира там от „приставници”. Близко е до ума да става дума за въоръжени представители на властта, а логично – че при добре организираната гранична защита на България неговото минаване не е останало незабелязано. От историята знаем как българските граничари са пронизали със стрела дори цар Борис II, защото бил в ромейски дрехи. Княз Иван и в Преслав изтъквал презрението си към чуждите порядки и мода в царския двор, като продължавал да се облича в „ къса българска дреха “, та едва ли е поел към родината си накипрен като ромей. Но фактът, че оцелял, май по-скоро издава, че е знаел заповедта, с която да се представи като свой – несъмнено от времето, когато е командвал дружините, атакували Цариград…

Сърцатият мъж приема дори крайните изпитания като предизви­кателство, пред което не може да отстъпи. Човек с кръвта на Борис и Симеон не би се примирил просто да се справи с изпитанията на криенето – за него би било важно да отвоюва с това победа, каквато друг преди него в държавата не е постигнал. Произлязъл от род, който държал на земната власт да изисква от останалите, той бил длъжен да изисква от себе си. Естественият път към това започва с Покаянието. Да се  осъзнаеш като грешник, да раздиплиш спомените си с ревността да откриваш още и още свои отклонения от праведния път, за които се каеш, е като да гасиш жаждата си с морска вода. Не го „ пиеш, за да  забравиш”, а да се свиеш премръзнал и гладен като вълк в дупката под коренищата. Високо в Рила няма и много храна за отшелника – разполагал е с плодовете на някоя джанка, киселици, круши-дивачки, шипки, глогинки, незнайно какви корени и билки. Дрехите му са се окъсали и намалели, но приел като съдба Нестяжението. В тази оскъдица, в доброволно избрания, но вече неизбежен аскетизъм, той постигнал познанието, което извисява пустиножителя, а аскезата сетне става правило в Българската църква като „исихазъм”. . . .

starata mu postnicaТова може да бъде опасен път за заличаване на самоличността, защото духът се извисява, когато не живееш с наследството на рода си, а с личните си постижения от равнището на нищож­ния. Но само когато си отнемеш основанията за горделивост, надменност или самосъжаление, може да постигнеш Смирението. Няма точна дума за екстазо-блаженството, което изживяваш, когато – след тръпките от студа, пребърквал те дълго с ледените си пръсти, докато упорито си търсел светлината неземна под спуснатите си клепки – по­степенно започне да те облива топлина. В началото дори не си сигурен дали това е възможно след толкова дни на вкоченясване, а тя те изпълва и обласкава, докато те обсебва чувството, че сам Бог те поема в Бащинската Си прегръдка. Тогава удивен откриваш, че те­жестта от натоварването с Него се стопява, както сякаш се стопява и твоето тяло, та се разтваряш във Всичкото наоколо – безграничен, недостижим за мраза и отчаянието, понесен в любовен танц с Всемира. Това е неизказаното и таено чудо на вълчата обител, до което са се домогвали и християнските аскети! В своето несломимо пребиваване по хралупи, пещери, долове и възвишения благоговейно взрян в исконната сила на живота, Иван е постигнал единение с природата, докато започнал да я съизживява като своя същина. Естествено, в него са се пробудили спомени от древните духовни практики, както, впрочем, и съответните дни за точното време на много служби, които самата Христова църква е включила в своя обреден календар, но – нерядко!- нарочно изместени. Преживял е великото чудо, което превръща в Чудотворец адепта: да види как целият божи свят „работи” в съзвучие с него, защото е в Бога и Бог е в него. Тогава през тавана на вълчата му бърлога е проникнала светлина и дупката е станала Пещерата на Прехода, та — победил княза в себе си – умрелият за света воин се е възкачил през скалата прероден за посредник към Безначалния и Безкрайния. Вече бил като Орфей – разбирал посланията от природата, лекувал, наставлявал как може да се живее с радост и вяра в ненарушимо съвършенство и въздигал духа на обезсилените… Затова скоро около него се стекли въодушевени последователи. Отказал да бъде пълководец, той се оказал сред хора, които искали да ги изведе до спасението…

МЪДРОСТТА НА БАТОЯ

Разбира се, когато граничарите пуснали княз Иван в България, го сторили по преданост към рода му. Но по дълг са докладвали неговото преминаване и тогава са го открили „прйставниците”. Предполагам, че макар да са описани като разбойници, които отначало го връхлитали по самотните му пътеки из пустошта, те са били хора подготвени. Знаели са с кого имат работа и бързали да парират бунтовника, защото очаквали, че той се е върнал отново да поведе недо­волните против цар Петър. Затова и в житията, и в преданията става дума за бесове, които го били, влачили и дори изтиквали да скочи от скала в пропаст, щом се изкарвал толкова силно вярващ в божието всевластие.

Но навярно спътници са им били и хора прозорливи, защото явно са осъзнали, че битката, която той водел, за него вече била несравни­мо по-важна от трона.

Когато това научил цар Петър, му завидял. Всеизвестно е, че жа­дувал за праведен богоотдаден живот. Огромната му империя вече по­насяла удари отвсякъде и короната явно му парела. Очевидно той знаел онова, което ние научаваме от разказа за рилската му експедиция: че в този ревностен монах, съвършен адепт и жадуван наставник, живеел мъж с воля и мислене на държавник. Напатил се от арменски съветници, предпочитал неговата власт да подчини с мощ и дух Преслав.

Вече стана дума как вместо да се поласкае от това, Пустиножителят му отказал исканата среща. Когато пък царят му изпратил скъпи дарове във вид на златни подноси, пълни с плодове, отшелникът му върнал съдовете, като предал по приносителите да му кажат: Аз, бра­те мой, нито войска ще въоръжавам, нито ще купувам някаква стока. Поради това вземи си златото, понеже на тебе ти е много потребно, а аз ще задържа чашата за спомен от тебе и за знак от света “. И ги отпратил със заръката:,, Кажете на царя: Бързо се вдигни от това място, понеже е вдлъбнато, та да не погинеш ти и всички, които са с тебе.

Историците не вярват на онова, което монасите чистосърдечно приемат за светата истина с почитта към наставниците си. Но обита­телите на Рилския манастир и сега са убедени, че в оня нарочно недатиран ден Св. Иван отказал да приеме цар Петър не от обидчивост (за горделивост пък не би могло дори да става дума!), а защото е знаел, че малкият му брат искал да си разменят местата – тайната им, в която епископ Йоан посвети и мене през пролетта на 1983 г. А и НАучените знаят, че някога при българските канове е имало обичай малкия брат като батой да става своеобразен съвладетел, като управлявал най-важната област след столичната, та Петровите надежди се основавали на многовековната традиция.

Но след заръките на големия си брат, царят отстъпил, заминал си. А не онова място пропаднало – то още си е там и оттогава му казват Царев връх.

Ясно било за него батковото послание, че брегът под него бил ронлив – огромната му империя вече понасяла удари на северозапад от унгарците, на юг от ромеите, от север застрашително пристъпвали русите, а родният му брат Вениамин-Боян бил идеолог  на учение, което цариградският патриарх Теофилакт смятал за ерес…

Наистина, непосилно станало за царя да открие и следва спасителния за България път по дълга на короната, за която баща им предпочел неговата глава…

А Св. Иван дотолкова победил вродения си порив към властта, че когато дошли много монаси и послушници, той избрал един от тях за игумен на основаната от тях Рилска света обител, пък сам отново поел към самотата на постницата си. Но на тръгване им оставил „Завет“ – за ръководство с мъдростта на пътя, по който той сам постигнал своето спасение, защото щял да се чувства в мъки, докато се изобрази Христос във вас. Как пустиножителят приема Бога в себе си, вече съм разказвал, та от всичко избрах най-трудната победа за княз, воювал и срещу брат си да стане цар: Не търсете първенство и начал­ства, но помнете Оногова, Който е казал: „Онзи, който иска да бъде по-голям всред вас, нека бъде слуга на всички”. Избирайте си наставници и си поставяйте началници, които Бог ви покаже, сиреч мъже, засвидетелствани от всички в духовните деяния и превъзхождащи всички по разум и духовно разсъждение и годни да пасат добре  и богоугодно повереното им стадо по ливадите на благочестието и на животворните заповеди Христови. За тези подобава да се иска потвърждение повече от Бога, отколкото от своето си мнение. Ако ли пък, както казва великият наш отец и иночески наставник, преподобният Ефрем Сирски, всички започнете да же­лаете  началства и предстоятелства и всички да бъдете игумени, и всички наставници, и тълкуватели, и учители, и поникнат всред вас съперничества, свади, разпри, ревност, клевети, високомерия, завист и други неподходящи за монасите страсти, тогава знайте положително, че Христос не е между вас, защото Христос не е учител на раздор и несъгласие, но на мир и съединение. Защото той  се моли към Бога и Отца и за Своите свети ученици да бъдат единни, сиреч единомислени, именно тези и всички, които чрез тях вярват в Него, и говори така: „Отче свети, запази ги в Твоето име, да бъдат единни, както сме и Ние“. И другаде: „Моля се не само за тези, но и за онези, които вярват в Мене заради техните думи, да бъдат всички единни”. Така и вие бъдете единни, имайте мир по­между си, защото Той казва към Своите ученици: „Мир ви оставям, моя мир ви давам”… А сега ви оставям възлюбения наш брат Григорий за наставник и началник вместо мене, за когото вие всички свидетелствате, че е годен да ви управлява добре и според Бога, и единомислено го избирате за началник, ако и да не желае, но поради послушание и смирение се повинува на вашето искане. А след това – когото Бог ви покаже. Аз пък отсега желая да пребивавам в ти­шина и безмълвие, за да се покая за своите прегрешения и да изпрося милост от Бога…

Аз, смиреният и многогрешен Йоан, първи жител на Рилската пустиня, подписвам със своята ръка и потвърждавам гореказано­то.

И отново потънал в самотното си дръзновение-вероятно угрижен и по онова, което си изяснили с царя при Петровото посещение. Знаел каква роля имало да отстоява в „пустинята“ докрай като своя дял от службата си за Бога и Отечеството: да създаде от живота си мяра за вярност към Духа. С второто отказване от властта – дори в своята света обител – той само откроил същността на победата, за която си струвало да воюва:

  • Не бях (за цар)
  • И бях (от себе си отречен)
  • И съм (духовният пазител и покровител на народа си ) през вековете.

иван рилскиНа 18 август 946 г. духът му прелял във вечността. Святата нетленност на неговото тяло го равнопоставила с извечните посредници в светилищата на далечните ни предци. Вероятно в края на X в. е бил канонизиран – когато нетленните му мощи били пренесени от Рилския манастир в Средец (София). Всички поколения българи непрестанно благоговеят пред основания от него манастир в Рила, който неслучайно прилича на крепост сред планината – той е призван да издържи на атаките срещу духовните устои на народа ни.

Не попаднах на сведения дали покрай „приставниците” са го открили приживе неговите другари Йоаким Осоговски, Прохор Пшински и Гавриил Лесновски. Но те били следващите български светци-пустинници. Скоро в западните склонове на Рила, на Осогово и покрайнините наоколо се стекли техни последователи и също развърнали манастири, преславни и днес…

 

/Из книгата “Похитеното съкровище на богомилите”, Христо Буковски/

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0