Краят на годината е време за равносметка. За повечето хора равносметката означава да видят какво са постигнали и какво – не, какво са получили и какво – не, кои техни желания са се сбъднали и кои – не. Но същинското значение на думата „равносметка“ е съвсем друго и то се разкрива от самата нея: да направиш равносметка означава да видиш какво си дал и какво си получил – и да направиш равна сметка, т.е. да има баланс между даденото и полученото. Не може да правиш равносметка, като мислиш само за собствените си желания – кое се е сбъднало и кое – не, без да погледнеш и обратната страна на медала – дали ти си сбъднал нечии желания, дали си помогнал на някого да постигне това, което е било добро или важно за него. Равносметката не се състои само в това да скърбиш или да си неудовлетворен заради това, което не си получил, което не ти се е сбъднало, което не си постигнал, а и да оцениш и да бъдеш благодарен за всичко, което си получил, което се е осъществило в живота ти, което си постигнал (или ти е било дадено да постигнеш). Пълноценната равносметка е не просто да съжаляваш за нещата, които си искал да станат и не са станали, а и да се зарадваш за това, като осъзнаеш, че може да е било за добро и по този начин да си бил предпазен от злини, както и да се зарадваш за всичко, което се е случило въпреки твоето нежелание, като разбираш, че в това се крие някакъв по-висш смисъл, който има за цел да те доведе до нещо ценно за теб. Както гласи една древна орфическа мъдрост: „Виждай във всяко събитие – дори това, което е против волята ти, – начинът за получаване на всичко, което си поискал, и тогава всичко ще ти се сбъдва.“

А и да не забравяме друга една истина: че човек много пъти не знае кое е най-доброто за него и иска неща, които са безсмислени или вредни за живота му (или на които не им е времето и мястото в дадения момент), както и не иска неща, които са подходящи за него; затова е необходимо да има доверие на Божествения промисъл и да остави всичко да се развива според небесното Провидение, като се стреми да придобива разбирането на Бог, Който винаги мисли за общото (за разлика от хората, които в своята себична природа все мислят за частното, сиреч за своето си, освен ако не се трансформират и възвърнат към изначалнто си благородно и светло естество). В този смисъл е полезно да си пропомним едно прозрение на Труман Капоти, който към края на живота си осъзнава, че: “Повече сълзи са проляти поради сбъднати молитви, отколкото поради несбъднати.” (Тези, които не са запознати с живота на Капоти, могат да се поинтересуват, за да им стане по-ясно какво го е накарало да изрече тези думи.)

Равносметката има много общо с темата за щастието – един от фундаменталните въпроси за човечеството. Щастието – толкова желано и толкова недостъпно! Щастието, за което толкова много хора копнеят, но не го постигат. А възможно ли е въобще то? И по-важното – трябва ли човек да се стреми към него? Или това е една примамка, чиято цел е да отклони хората от много по-съществени и ценни неща, които наистина могат да им дадат удовлетворение и смисъл в живота?

Голяма заблуда е да смяташ, че щастието може да бъде постигнато, като се стремиш към него. В това именно е трагедията на хората, които мечтаят да бъдат щастливи. Както казва Виктор Франкъл, „щастието не може да се преследва, то трябва да последва“. С други думи, най-сигурният път да бъдеш нещастен е като се стремиш да бъдеш щастлив. Защото щастието е следствие от смисъла, който намираш в живота; то не е цел. Ако щастието ти е цел, никога няма да го постигнеш – 100 процента гаранция!!! Трябва да намериш по-висшия смисъл на живота си и тогава ще бъдеш щастлив – това е сигурно!!! Истински щастлив може да бъде само човек, за когото щастието е престанало да има значение! Това важи и за всички други неща, за които копнеем много силно – те могат да се осъществят по подходящия за нас начин само когато престанат да ни бъдат самоцел и когато спрем да ги преследваме! Или както казва най-великият познавач на човешката душа (защото е и неин създател) – Богът Слово Исус Христос: „Търсете първо Божието царство и всичко останало ще ви се прибави.“

Една известна мисъл на Оскар Уайлд гласи: „В живота има две трагедии: едната е, когато не постигнеш това, което искаш; другата e, когато го постигнеш.“ Ако и да звучи твърде песимистично, това навява мисли, че всичко в живота – и успеха, и неуспеха, трябва да бъде подчинено на цели, в които няма трагедия – вътрешния подвиг, вътрешния триумф на душата. Истинската победа се изгражда в сърцето на човека, а не вън от него. Самата дума „благословен“ означава човек, който има благо слово в себе си. Защото каквото и да придобие в този свят всеки един, то не може да бъде съвършено поради факта, че ние хората сме несъвършени и винаги сбъднатото „щастие“ е източник на нови борби и битки.

По пътя към своя вътрешен триумф човекът обаче остава сам с тежка и непосилна задача. Много пъти хората се отказват, защото смятат, че трябва да се справят сами, а не виждат в себе си сили. Някога Паскал е писал, че човек без Бога е абсолютен самотник, че отсъствието на Бога значи жестока самота. А Волтер казва, че ако нямаше Бог, то ние трябва да го измислим. Защото Бог е смислената вяра, смислената надежда и смислената любов. И всички тези красиви думи за вътрешен триумф и победа са възможни само чрез Божия Дух, чието име е Утешителят, защото чрез Него невъзможното става възможно. Без Утешителя за човека си остава възклицанието: Кой би могъл да изпълни всичко това? Бог поставя на човека задачи и предизвикателства, чието решение няма как да го остави нито без смисъл, нито самотен, нито неспособен. В своя роман „Възкресение“ Толстой развива концепцията човек да приеме възкресението като акт, който се отнася до реалния живот на човека преди смъртта. Толстой вярва във възкресението преди смъртта и го смята за най-голямата надежда и цел  на  човешкия живот, той иска да възкреси Бога в човека, да го намери в огромното чудо на собствения си живот. Възкръсването на Бога в човека е едно от най-големите предизвикателства и цели на човешкото съществуване, без която човек си остава напълно самотен и неудовлетворен.

За възкръсването на Бога (Исус Христос) в човека

Възкръсването на Бога в човека на първо място е свързано с  откриване чрез Духа на Бога на тайнството как човек  да намери  мир с Бога. Да приеме  всичките му предизвикателства, не само тези, които му харесват, но и тези, които не му харесват, без да се смята за забравен от Бога. Защото в онова, което човек не харесва, има нужда от утеха и от Утешителя, и това е единственият начин да преоткрие себе си, да възкръсне от посредствеността и страха и да намери светлото си Аз, вътрешния си подвиг.

Това възкръсване на Бога в човека е свързано с  тайнството на:

Бедния духом – който не застава пред живота като богаташ, който си има всичко и знае всичко, а като беден – Човек, чийто дух иска да бъде обогатен, човек който тепърва  търси вътрешния си подвиг.

Гладния и жадния за правдата – този, който не може да намери утеха, докато не открие истината, словото, което лекува, което изцерява, което дава надежда и го изпълнява,

Миротвореца – онзи, който твори нови светове (мир значи също свят), но в същото време свят на мира – който приема другите хора не като обект на война, като обект на ограбване, а като свои братя –  и по немощи, и  в радости. Не се големее, защото именно големеенето във всичките му проявления ражда войните.

Чистия по сърце – тъй като грехът е  скрит в невежеството, чистият по сърце търси да излиза от невежеството си относно тайните на човека и избавлението му от силите на мрака вътре в него.

Милостивия – онзи, който мрази човешкото страдание във всичките му форми и прояви.

Кроткия –  който не се гневи и не реагира, когато бива провокиран да върши зло или да избухва, но се стреми към доброто; не е реактивен, а  сам определя  поведението си, независимо от външната провокация и среда.

Плачещия – най-типичната ситуация за плачещ човек е който обича човек или определени неща, но които ги няма. Тъй като този свят е като мащеха за човека, с всичкото зло в него, плачещият е онзи, който плаче за майката – първото състояние на света, Едемската градината, който копнее за първоначалното, красивото, където Цар е Христос, защото само такъв човек  ще се утеши.

И така, можем да обобщим с една мисъл на Рудолф Щайнер: „Смъртта и страданието получават смисъл само когато те са победени, когато надминават самите себе си.“ А щастливият човек е онзи, в когото Бог е  възкръснал тук и сега, защото Възкръсналият Бог има много имена (много същности), само някои измежду които са: Даващият; Онзи, който е промислил; Любов.

С пожелание за изпълнена със смисъл Нова година! И не преследвайте щастието, то само идва при тези, които не го търсят – за себе си. По-скоро бъдете блажени!

/От редакцията на Еклектика/

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0