За Страха от Смъртта и Парадокса на Живота – В Смъртта има Живот и в Живота има Смърт

Част Втора

Интересно е как са гледали на смъртта в исторически план древните цивилизации и какво наследство от послания са ни оставили те?
Най-фрапиращ и всеизвестен факт са египетските пирамиди, строени като гроб – вечен дом за своите фараони, изпълнени с послания за вечния живот! А най-известната в Египет е „Книгата на мъртвите“, изписана по стените на пирамидите. А какво казва тя? Изключително популярна сцена е картина, в която земният човек Ани е изправен пред Бог Озирис в отвъдния свят, неговото сърце бива претеглено на Великата везна, от едната страна на която е мярката за правда, а от другата страна е неговото сърце. Сюжетът е подробно застъпен в глава 125 от Книга на мъртвите /Плака 31 от Папируса на Ани/, където е приведен следният текст:

“Следното се казва от човека, който стигне до Залата на Двойната Правда и Истина … Благословен бъди, Велики Боже, Господи на Правдата и Истината! Дойдох при тебе, Господарю мой, … и се приближих да зърна красотата ти. Познавам те… Идвам пред теб с правда и истина. Заради теб съм отхвърлил неправдата. Не съм наранил нито човек, нито пък звяр. Не съм извършил престъпление, но правда и истина. Не съм се сближил със злото, нито съм постъпвал неправедно. Всеки ден съм работил повече, отколкото се е изисквало от мен. Името ми не е било скверно за Царя, нито съм хвърлил презрение върху Бога. Не съм причинил на никого страдание, нито бедност. Не съм станал причина никакво зло да бъде сторено на слуга от господаря му. Не съм причинил на никого болка, нито някой да плаче. Не съм убил, нито съм дал заповед /присъда/ някой да убие другиго. Не съм онеправдал хората. Не съм откраднал от приносите в храмовете … Не съм блудствувал, нито съм осквернил тялото си. Не съм нито притурял, нито отнемал от всички дължими приноси. Не съм крал от градините, нито съм тъпкал полетата. Не съм прибавял към точността на кантара, нито съм отнемал от теглото върху везните. Не съм отнемал мляко от устата на сукалчето, нито съм прогонвал добитъка от пасищата. Не съм ловил риби с примамка стръв от плътта им. Не съм отнемал водата от мястото на извора й, нито съм повреждал цистерните на текущата вода. Не съм загасвал на никого пламъка /светилото/ до край. Не съм пренебрегвал сезоните и полагащите се в тях приноси, нито съм отделял настрана добитъка, определен за жертвоприношение. Не съм нарушавал шествията /празниците/ на Бога. Чист съм от грях. Чист съм, Чист съм …”

7Египетската вяра говори за съд на човешката душа, който е отвъд този свят. Че Душата на човека се преценява от Бога на световете „отвъд“ – според божествената мярка за правда. И показва, че за душата е важно да има път на усъвършенстване на земята, в който накрая да може да каже като Ани: Чист съм, Чист съм, Чист съм …
С аналогично съдържание е и текстът на разчетената неотдавна тракийска Погребална Плочка от Точиларе, Пловдивско, от епохата на Енеолита /Халколита/5000- 4500 г. пр.н.е./, която гласи, че душата на човека ще бъде съдена Отвъд този земен свят, не според общественото мнение за живота на човека, а именно според най-интимните тайни мотиви, помисли и дела, които са скрити в сърцето:

“О, Боже, Дион – Исусе /Слънце- датен Исусе/, Господарю на световете, аз идвам /при теб/ с Поклон и Принос за Примирение, Ти който си Господ-Бог на Вечността, и /те моля/ Ти да премериш сърцето ми според Правдата /Праведността Твоя/”.

9Христос преди 2 000 години също говори за Приближаващ съд и призовава за покаяние, или казано на съвременен език – за трансформация. Учи ни относно физическата смърт, че има възкресение и че смъртта е преминаване, това е трансформация, нов начин на съществуване и даже казва: „Горко ви, ако само за този живот се надявате на мене. Вие сте за окайване!”
Но в думите на Христос се говори и за друг вид смърт – смърт не само физическа, но смърт на определени естества в човека наречени „плът“, които му носят разруха и гибел, казвайки думите: Който спаси живота си , ще го загуби, а който го загуби заради мене, ще го намери!
Много пъти ние не искаме да умрем за нашите ограничени разбирания, представи за нещата, най-вече за желанието да постигнем земен рай тук на земята без Бога, за различни по род страхове, за духовен мързел, невежество, злоба , завист и какво ли още не! Но Библията казва, че Сатаната държи хората в ръцете си чрез страха им от смъртта. Но както физическа смърт реално няма, но има преминаване и трансформация, така и с тези сетива по-скоро се извършва трансформация и преобразяване, отколкото някаква реална загуба на същността и самоличността на човека.
Всички древни послания поставят въпроса за смъртта като въпрос от изключителна важност. Защото той отваря вратата за избавление на душата от нейните страхове както за този живот, така и за отвъдния.
Борейки се със загадката на собствената си смърт, ние стигаме до извода, че съществуваме, за да се учим, за да израстваме духовно, или както казва сам Христос, „Да се родим изново от Дух и Истина“!
Всичко, което се случва с нас, ни помага в това израстване – умиране на ограничения ум и възкръсване за Истинската Реалност, Отключване на нашето духовно зрение , отпушване на нашите уши за словото на Бога! Реално ние сме поставени в идеалната среда да се учим. Опитайте се да измислите по-съвършена среда от живота, такъв какъвто е. В най-мрачните ни моменти той прилича на нещо като вселенска казарма, пълна с тренировъчни полигони. И истината е, че най-добре учим, когато ни е поставен краен срок. И в този смисъл физическата смъртта ни е съюзник. Поразително е как хората, които са се мотали, без да вършат нищо, могат да се задвижат, когато им се постави краен срок.
Независимо дали говорим за физическа смърт или смърт на наши представи и ограничителни убеждения, поставена на прага на смъртта, душата преминава през няколко етапа, формулирани от Елизабет Кюблер-Рос в следния ред:
• Отричане
• Гняв
• Спазаряване
• Депресия
• Приемане
Първият етап е отричането. Хората отхвърлят смъртта. Казват си: “В лабораторията трябва да са сбъркали моята проба с някоя друга. Не може да съм аз, това не може да се случи с мен.“ Това обаче не трае много дълго. Идва гневът. Сърдят се на лекарите, на сестрите, на болницата, на близките си, на Бога.
Когато гневът не помогне, започват да се пазарят. Казват си: „Може би ако започна да ходя пак на църква и да се моля, ракът ще се излекува“ Или пък: „Може би, ако за разнообразие стана по-добър към децата си, бъбреците ми ще се оправят?“ Когато и това не донесе резултат, започват да разбират, че всичко е свършено, наистина ще умрат. Обзема ги депресия.
Ако бъдат упорити и си „проправят път през депресията“ ще излязат от нея и ще навлязат в петия етап: приемането. Това е етап на най-голямо душевно спокойствие и дори на просветление. Хората, които са приели смъртта, носят в себе си някаква светлина. Едва ли не сякаш вече са умрели и са възкръснали в някакъв духовен смисъл. Но все пак такива хора са рядкост. Повечето не умират в етапа на приемането, а все още отричащи, гневни или пазарящи се и депресирани. Това е, защото проправянето на пътя през депресията е много болезнено и трудно и те се отдръпват назад. Най-удивително е, че ние преминаваме през същите тези етапи всеки път, когато предприемаме значима стъпка в своето психологическо или духовно развитие. Всеки път, когато правим голяма крачка напред през пустинята, всеки път, когато съществено усъвършенстваме себе си. 12
Един изключително срещан пример е ситуация, в която някой има като личност сериозен недостатък и приятелите му започнат да го критикуват. Каква ще бъде първата му реакция? Ще си каже за приятеля си: „Този трябва да е станал накриво тази сутрин!“ или пък: „Сигурно е много ядосан на жена си, но това няма нищо общо с мен!“ Това е отричането. Ако критиките продължат, ще си каже: “Какво им дава право да си пъхат носа в моите работи. Те не знаят какво е да си на мое място. По дяволите, да си гледат работата!“ Това е гневът. Ако критиките продължат, започва да си мисли „Аз май наистина отдавна не съм казвал, че вършат добра работа“ и отива да ги потупа по рамото и да им се усмихва с надеждата това да им затвори устите. Това е спазаряването. Ако критиката продължи, вероятно ще дойде момента, в който човек се запитва: “Ами възможно ли е наистина нещо да не е наред в мен?“ И ако отговорът е утвърдителен, това действа депресиращо. Но ако човек прогони депресиращата мисъл, ако започне да размишлява и анализира и да открие кое точно не му е наред, тогава може да започне да се освобождава от него. След като човек си проправи път през депресията, може да излезе от тази ситуация като нов човек, възроден и по-добър.
Затова се казва, че където има смърт, има и възкресение, възраждане. Не случайно при погребение се раздава жито – житото, което като умре в земята, покълва и израства след него житен клас, като символ на новия живот.
За да не мислиш ограничено и еретично, трябва да можеш да приемаш парадоксите – че в смъртта има живот и животът е пълен с умиране. Но тъй като страхът от смъртта е дълбоко вкоренен и инстиктивен, той може да се победи с вяра, само с практикуване на вяра, защото интелектуалното убеждение е само преддверие към онази Вяра, която сътворява без нужда от душевни напъни, понеже получава онова, което е видяла.
Орфически костени пластинки от Олбия, открити през 1951 г. и датирани към 5 век пр.Хр., казват следното: Първата от петте пластинки е гравирана от едната си страна с формулата – живот – смърт – живот – истина, под което личи ДИОРФИКОИ. На етносен орфически език не може по-добре да се каже, че животът е смърт и смъртта е живот Отвъд, където е познанието… истината, и че смъртта открива пътя към истинското познание.
При втората пластинка са врязани – Мир- война – истина – лъжа. Тук посланието е, че истинното Познание, което вече е постигнато в смъртта, е и мир, в противовес на Войната и на Лъжата.
За мнозина старозаветни отци на вярата едно от божествените благословения беше дълъг живот на земята, изпълнен с познание и пробуждане за Истинската Реалност, където в смъртта има живот и в живота има смърт – парадокса на живота.
10

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0