За Страха от Смъртта и Парадокса на Живота – В Смъртта има Живот и в Живота има Смърт

Част Първа

Сенека преди 2000 години е казал: „През целия си живот човек трябва да се учи как да живее, а още по удивителното е, че през целия си живот трябва да се научи и как да умре“.
Нашата отхвърляща смъртта култура гледа на физическата смърт като на злополука – удар, който изневиделица и безпричинно се стоварва върху ни и над който нямаме никаква власт. В това незавидно състояние на нещата ние попадаме в нещо като омагьосан кръг. Тъй като силно се страхуваме от смъртта, боим се да се приближим достатъчно до нея, за да установим, че няма от какво чак толкова да се плашим.
Съзнанието, че животът е ограничен, изпълва мнозина с чувство за безсмислие. След като скелетът с косата така или иначе ще ни покуси като всички останали, какъв смисъл може въобще да има в нищожния ни човешки живот? Е да, може да поживеем известно време чрез децата си, но със сравнително честата смяна на поколенията ще избледнее дори споменът за нас. „Този живот е само една нещастна движеща се сянка”, оплаква се Шекспировият герой Макбет, “разказана от луд, с много шум и бяс, в която няма ни капка смисъл.“
Възможно ли е това да е истина? Че животът не значи нищо, а дори и да значи, смъртта изтрива смисъла му? Нима всичко е напразно?
Аз не вярвам, че е така. Смъртта е точно обратното на това, което я смятаме. Тя не отнема смисъла, а дава смисъл.
Ако страдате от чувство за празнота или апатия, най-доброто, което можете да направите е да се замислите, че вашето съществуване ще има някой ден край. И в борбата със загадката на собствената си смърт ще откриете смисъла на живота.
Разбира се повечето хора нямат никакво желание да се борят с представата за своята смърт. Не искат дори да помислят за нея. Искат да я изключат от съзнанието си, като по този начин го ограничават. Ето защо повечето хора не осъзнават истинската крайна цел на своето пътуване – а именно физическата смърт. Такъв е случаят и със стихотворението „Предел“ на Сандбърг в който всички пътуват във влак, който има за цел да ги отведе при смъртта, но ограничения човек запитан накъде е тръгнал казва „За Омаха“, без да разбира вярно крайната си спирка:
влакът-за-омаха

Пътувам във белязан от предела влак,
Един от първокласните.
Препускаме през прерията през синя омара
И мрак , петнайсет стоманени вагона с хиляди души в тях.
(Всички вагони ще станат ръжда и старо
желязо, а мъжете и жените, които се смеят
В ресторанта, ще се превърнат в пепел.)
Попитах един човек в пушилнята накъде
е тръгнал и той ми отвърна: „Към Омаха“.



Мнозина днес намират живота си безинтересен и плашещ, не посещават приятели в болницата, прескачат страниците на некролозите, нощем се будят, потънали в пот, защото са сънували, че се давят. Невъзможно е хората да се борят със стреса и кошмарите си, без да преодолеят тези самоналожени ограничения на съзнанието. Не можем да живеем смело и уверено, докато не установим връзка със собствената си смърт. Всъщност ние не можем да живеем пълноценно, ако не открием нещо, за което сме готови да умрем.
Нормално е човек да се страхува да умре. Смъртта е пътуване към нещо непознато и в известна степен страхът от непознатото е много здравословен. Нездравословното обаче е да се опитваме да се абстрахираме от него.
4Според Християнството – смъртта като явление се появява поради желанието на първите хора – Адам и Ева да ядат от дървото на познаване на доброто и злото, и смъртта е част от това зло, което искат да познаят, както и от нежеланието им Бог само да им казва какво да правят, от тяхната гордост.
Според психиатрите страхът от смъртта води корена си от човешкия нарцисизъм. Когато психиатрите говорят за наранена гордост, използват израза „наранен нарцисизъм“. А в целия диапазон от посегателства срещу нарцисизма най-висшето посегателство е смъртта. Тук отново става дума за наранена гордост.
При сблъсъка със страха от смъртта имаме два начина да реагираме – обикновения начин е да го прогоним от мислите си, а вторият и по-разумният е да погледнем смъртта с нейното послание в очите възможно най-рано. Защото игнорирането на тази мисъл ще бъде до време, всичко ще започне да ни напомня за нея – дипломите на нашите деца, заболяването на приятел, скърцането на ставите. Ако погледнем смъртта в очите, ще разберем нещо наистина просто – че до колкото можем да преодолеем своя нарцисизъм /а може би никога не ще можем да го преодолеем напълно/, ще можем да преодолеем и страхът от смъртта. За онези, които успеят да го сторят, перспективата на смъртта се превръща в прекрасен стимул за психологическо и духовно израстване. Те разсъждават така: “След като така и така ще умра, какво полза да съм толкова привързан към глупавото старо его?” И поемат пътя на себеотрицанието. Те вече не са в ситуацията на Адам и Ева, които не желаят Бог да им накърнява гордостта и свободата като ги учи как да живеят. Този път не е лек. Пипалата на нарцисизма са тънки и всепроникващи и трябва да се секат ден след ден в продължение на седмици, месеци, години. Пътят не е лек, но пътуването е прекрасно. Защото колкото повече напредваме в преодоляването на нарцисизма, толкова по–уравновесени ставаме и толкова повече съзнаваме собствената си стойност. Откриваме все повече Божествено Слово, което да се вселява в нас, че се страхуваме по-малко не само от смъртта, но и от живота. Научаваме се да обичаме. Вече не ни тежи необходимостта да се защитаваме и можем да обърнем поглед от себе си и към другите. Обхваща ни трайно, постоянно усещане за щастие, неизпитвано никога преди. Все повече забравяме за себе си и можем все повече да мислим за Бога.

Който спаси живота си (т.е. който се придържа към нарцисизма си), ще го загуби. А който загуби живота си, заради Мен, ще го намери.” Исус Христос, Св. Ев. според Лука

2Един от най-честите упреци, които отправят атеистите към вярващите е, че религията е патерица за старците, изправени през загадката и ужаса на своята смърт. Те са прави, че зрялата религия се опитва да разбули загадката на смъртта. Но не са прави, че тя е патерица. Да не би да е израз на по-голяма смелост да водиш безбожно съществуване, без живот след смъртта и смисъл? Хората, които стават религиозни, признавайки и приемайки важността на смъртта, са по-смелите. Атеистите просто са склонни да отричат важността на смъртта. Те казват, че тя не е нищо повече от прекъсване на сърдечната дейност и подменят темата. Това е форма да се подмине проблемът. Те не искат да се доближат до смъртта достатъчно, за да надникнат под повърхността?
Някои от нас имат градина у дома си и се наслаждават на удоволствието да се грижат за нея. Градините не се създават от само себе си. За да си направиш истинска хубава градина, трябват много пари, време, любов и грижи. Не можем да си представим, че тази градина ще бъде унищожена с булдозер или огнепръскачка, след като сме вложили толкова енергия и грижи в нея. Същото се отнася и за живота след смъртта. Изглежда пълна безсмислица Бог да влага толкова енергия в човешката душа само за да я унищожи, да я прахоса. Трябва да има нещо повече.
6
Из книгата “Изкуството да бъдеш Бог 2” Д-р Морган Скот Пек

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0