За небесната история. Време и вечност

(“Смисълът на историята”, Николай Бердяев)

част 1

Основният въпрос, основната предпоставка на всяка философия на историята е
безспорно въпросът за значението на времето, за природата на времето, защото
историята е процес във времето, акт във времето, движение във времето. Ето защо
значението, което се отдава на историята, е непосредно свързано със значението,
което даваме на времето. Има ли времето метафизично значение? Свързано ли е то
с нещо съвършено, достигащо до най-дълбокото ядро на битието, или е само форма
и условие за света на явленията, за света на феноменалното? Свързано ли е
истинското битие, или е само феноменологично, свързано само с явлението и не се
простира върху вътрешната същност на битието, върху вътрешното му ядро?

Безспорно всяка метафизика, която се стреми да види в историческото нещо
съществено за дълбочината на битието, е свързана с признанието за онтологичното
значение на времето, т.е. с учението, че времето съществува заради самата същност
на битието. Това е въпросът за отношението между времето и вечността.
Съществува като че ли непримирима противоположност между времето и
вечността и никаква връзка между тях не може да бъде установена. Времето е като
че ли отрицание на вечността, то е някакво състояние, което няма никакви корени
във вечния живот. Това е едната гледна точка. Или може би самото време е
внедрено във вечността и е свързано с нея? Ето въпросът, по който искам да
говоря, който ми изглежда централен за метафизиката на историята и представлява
съвършена предпоставка за всяко схващане за историческия процес. Това води до
признанието, че съществуват като че ли две времена – лошо време и хубаво време,
истинско време и неистинско време. Има развалено време и има дълбочинно време,
съпричастно на самата вечност, в което няма тази разваленост. Това е въпросът,
който разделя различните философски направления. Едно от тези философски
направления, което е по-малко преобладаващо в историята на философската мисъл
и към което изцяло се присъединявам, признава, че по същия начин както във
времето е възможно да навлезе вечното, така е възможно и разкъсване на
затвореността на времето и неговият излаз във вечността, когато в него действа
някакво вечно начало.

Времето не е затворен кръг, в който не може да проникне
нищо от вечната действителност, а е нещо, което се разтваря. От друга страна, тази
гледна точка предполага, че и самото време е нещо, което е внедрено в
дълбочината на вечността. Това, което наричаме време в нашия световен
исторически процес, в нашата световна действителност, която е процес във
времето, това време е някакъв вътрешен период, някаква вътрешна епоха от самата
вечност. Това означава, че съществува не само нашето земно време в нашата земна
действителност, но и истинско небесно време, в което е внедрено земното време и
което то отразява и изразява; че съществуват, според израза на древните гностици,
еони на божествената дълбочина на битието. Но тези еони показват, че и за самата
основа на битието съществува време, че и там има някакъв времеви процес, че той
не е само форма на тази наша затворена действителност, противопоставяна на
някаква дълбочинна действителност, която уж нямала нищо общо с времето. Не, тя
си има своето небесно, своето божествено време. А това води до признанието, че
самият времеви процес, който е световен исторически процес, протичащ в нашето
време, започва във вечността, че във вечността започва движението, което се
извършва в нашата световна действителност. Фалшивото разделение между
времето и вечността е характерно за цяла редица философски направления –
например за всеки феноменалист било във формата на Кантовия критицизъм или
на английския емпиризъм, защото всеки феноменализъм смята, че между
световната действителност, която се изявява във времето, и между самата същност
на битието, между явлението и вещта в себе си не съществуват никакви
непосредствени пътища за контактуване. Това са несъизмерими сфери и
положения. Те са напълно откъснати вътрешно и между тях не може да има
съединяване.

Ние живеем в свят, който съществува във времето и в него нищо не
преминава непосредно от онази дълбочинна и истинска действителност, която не е
подложена на времето, върху която не се простира природата на времето. У Кант
това е изразено във вид на завършено учение, че пространството и времето са
трансцендентални форми на чувствеността, форми на възприятието, в които
познаваемият свят се явява пред нас. В нашето външно възприятие този свят
съществува в пространството и времето, а във вътрешния ни душевен живот само
във времето, защото пространството не е форма на вътрешната, изявяваща се
душевна действителност, но върху вътрешното ядро на битието еднакво не могат
да имат отношение нито формата на пространството, нито формата на времето.
Трябва да кажем, че и в платонизма, и в древната индуска философия няма връзка
между времето и вътрешната същност на битието. Вътрешната същност на битието
се е схващала като безвременна, не като някакъв процес, който си има своето време
и своите епохи, а като неподвижна вечност, противоположна на всеки времеви
процес. Разбираното по такъв начин отношение между вечността и времето е
сложило своеобразен печат и върху цялото християнско съзнание, защото и в
християнското съзнание е много силна онази струя, която смята, че природата на
времето не се простира върху дълбочината на божествения живот. Това е
непосредно свързано и с въпроса дали природата на движението, природата на
процеса се разпростира върху божествения живот? Това, което казвам, е същото,
но разглеждано откъм друга страна. И аз мисля, че то носи екзотеричен характер,
който не изразява последната дълбочина на гносиса, когато казва, че в божествения
живот няма никакво време. Това означава също, че екзотеричен характер
притежава и онова твърде разпространено и може би преобладаващо твърдение в
религиозното съзнание, че върху божествения живот не се разпростира и
природата на историята, защото човешката история е неразделно свързана с
времето и не може да съществува извън него. Ако за нашия исторически процес се
предполага съществуването на развалено и лошо време, то за самата дълбочина на
битието, за божествения живот, се предполага съществуването на някакво хубаво,
истинско време, което не е противоположно на вечността, а представлява вътрешен
момент от самата вечност, някаква епоха от вечността. Нашето време, нашият свят,
целият наш световен процес – от момента на неговото начало до момента на
неговия край, е епоха, период, еон от живота на вечността, период или епоха,
внедрена във вечния живот. Ето защо този световен процес не е затворен за всички
онези много дълбоки, божествени и тайнствени за нас сили, които могат да
нахлуват от света на вечността в същия този световен процес. Това е най-дълбоко
противопоставяне срещу закостенялото съзнание, според което нашата световна
действителност, световното цяло и извършващият се заедно с него процес
представляват затворен кръг, който не допуска възможността за навлизане на
действени сили от друг свят в този свят и влияние на нашия световен процес върху
този друг свят, върху тази друга действителност, върху нейната дълбочина. Аз
мисля, че само при едно динамично, а не закостеняло схващане за природата на
световния процес може да се изгради истинска метафизика на историята.
Ако затвореност от такъв род съществува в религиозното съзнание, което временно
е смятало за нужно да затвори този свят от другия свят, то, от друга страна, и в
научно-позитивното съзнание, и в неговите най-крайни форми като
материалистическото съзнание се е признавала затвореността на този наш
исторически еон, отричало се е съществуването на друг свят. С този временен
процес, който се явява пред нашето съзнание, се изчерпва цялата същност на
битието. Няма друг свят, кръгът на нашата действителност е затворен. Затварянето
на нашата действителност води до отрицание на съществуването на каквито и да е
други светове. Разтварянето на този кръг води дотам, че се допуска
съществуването на други светове. За да се изгради метафизиката на историята,
неизбежна е основната предпоставка, че “историческото” ни въвежда в самата
вечност, че то е вкоренено в нея. Историята не е нещо изхвърлено на повърхността
на световния процес, не е изгубване на връзката с корените на битието – тя е нужна
заради самата вечност, за някаква драма, която се извършва във вечността.

Историята не е нищо друго освен най-дълбоко взаимодействие между вечността и
времето, непрекъснато нахлуване на вечността във времето. Ако християнството е
необикновено исторично, ако то е изградило историята, това е свързано именно с
обстоятелството, че за християнското съзнание вечното се изявява във времето,
може да бъде въплътено във времето. В нашето време, в нашия процес във времето
– световен и исторически, християнството означава, че вечността, т.е.
божествената действителност може да се внедрява във времето, да разкъсва
веригата на времето, да влиза в нея и да представлява преобладаващата сила в него.
Историята се извършва не само във времето и не само предполага времето, без
което тя не съществува, но историята е и непрекъсната борба на вечното с
временното. Това е постоянна борба, постоянно противодействие на вечното във
времето, постоянно усилие на вечните начала да постигнат победа на вечността, да
я постигнат не в смисъл да се излезе от времето, не в смисъл да се отрече времето,
не в смисъл на преход към такова положение, което няма никаква връзка с времето,
защото това би означавало отрицание на историята, а победа на вечността на
самата арена на времето, т.е. в самия исторически процес. Тази борба на вечността
с времето е непрекъсната, трагична борба между живота и смъртта в продължение
на целия исторически процес, защото именно взаимодействието и сблъсъка между
вечните и временните начала не е нищо друго, освен сблъсък между живота и
смъртта, защото окончателното отделяне на времето от вечността, победата на
времето над вечността би било победа на смъртта над живота, а окончателно
напускане на времето и преминаването към вечното би било напускане на този
исторически процес. В действителност съществува трети път и трето начало, към
което се свежда и самата същност на борбата между вечността на живота и
смъртността на времето чрез внедряване на вечното във временното.

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0