ЗА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ – Първа част
Първенството на българските будители в Европа по времето на Първото и Второто българско царство

„О, будители народни,
цял низ светли имена,
чисти и сияйни, благородни,
вий сте нашите знамена,
нам за вечни времена.“ 
Добри Христов

2Когато говорим за българска книжовност от Първото българско царство, няма как да не започнем с дейността на великите мисионери по българските земи, а именно братята св. св. Константин Кирил и Методий.
Ако и да не е потвърден техният произход и дали във вените им имало българска кръв или не, не можем да пропуснем тяхната значима за България мисионерска дейност, защото те посвещават живота си да воюват за правото на българския народ да се моли, да чете и да пише на своя роден език – българския, както и да създава своя народностна литература и култура – мисия, която те приемат директно от Светия Дух. Българите, известни още като траки, имат своя писменост и преди дейността на св. Константин Кирил Философ – той не измисля нова писменост, а реформира и модернизира древната българска (тракийска) азбука – бохарската (възприета също в Египет от коптите в резултат на влиянието на траките, които имат хилядолетно присъствие там, още откакто поставят основите на Древноегипетската цивилизация). На тази азбука е написана и ползваната от векове от българите (траките) Библия Бешой (Библия Бесика). Тази древна бохарска (българска, тракийска) Библия е написана на свещен „формулен“ език, който с течение на времето остава разбираем само за „посветения“ клир – нейният език е твърде архаичен и отдавна не отговаря на живия говорим народен език. Освен това през VI в. Византийският „Св. Синод“ “разпуска” обвинения от него в монофизитство Тракийски епископат и обявява съществуващата до момента Библия Бешой за „еретична“, като настоява за нейното премахване веднъж завинаги и определя българското християнство за ерес, наричайки българите „варварски народ“. Това налага извършеното от Борис „покръстване“ на българския народ и скъсване с „еретичната” писменост, което води до появата на „кирилицата“ и приобщаване на Българската църква към Византийския православен обред.
Реформирането на древната българска писменост, станала впоследствие вече известна като „кирилица“, е едно от най-значителните явления през втората половина на IX в. в Европа. Старобългарският език след Кириловата реформа получава прозвището „латински език на славяните“ според професор Роже Бернар, защото е разбираем от всички славянски народи (или по-точно словянски – хора на Словото) и така солунските братя запалват искрата на просвещението и на културата в целия славянски свят, не само за българите. Това се случва в период, в който царства триезичната теория, според която книги и проповеди могат да се пишат и изнасят само на еврейски, гръцки и латински – езиците на които е бил надписът над главата на Исус Христос, разпънат на кръста. По това време по-голямата част от Европа пише и чете на мъртвия латински език, а това е езикът на средновековната феодална аристокрация, който е недостъпен за народните маси. За да се прецени този революционен акт, се налагат исторически сравнения. През XIII в. папа Инокентий III заповядва да се изгори преводът на Библията на народен френски език. В Англия Уиклиф превежда църковните книги на английски език, а Джефри Чосър написва своите първи стихове на него чак през XV в. През същия век Франсоа Вийон въвежда френския език в литературата, а Ян Хус произнася първата си проповед на чешки език. В Полша се разрешава да се изнасят проповеди на полски език едва през 1537 г. и то само в черквата „Св.Богородица“ в Краков. Известната под наименованието Карлицка Библия е преведена на чешки език едва през XVI в. През този век Томас Мюнцер пише своите памфлети на немски език, а немският професор Мартин Лутер превежда Библията на същия език, за което Католическата църква го анатемосва. Св.св.Кирил и Методий ги изпреварват не с десетилетие, а с векове! Те остават завинаги в паметта на славяните и с техните велики строфи из Проглас към Евангелието:

„Слушайте, цял словянски народе,
Слушайте Словото, що от Бога дойде,
Словото, що кърми душите човешки,
Словото, що укрепва сърцата и умовете,
Словото, подготвящо всички да познаят Бога.
Както без светлина и радост не ще има
за окото, зрящо Божието дело цяло,
но всичко е ни хубаво, ни зримо,
така е всякоя душа без книги,
невиждаща добре Закона Божий,
Закона — писмен и духовен,
Закон, откриващ рая Божий.“

 

Друг виден български будител това е Черноризец Храбър, който пише през IX в. полемическата творба „ За буквите“. Черноризец Храбър страстно и аргументирано защитава в тази творба правото на българският народ да пише и чете на свой собствен език. За сравнение – „За буквите“ на Черноризец Храбър предшествува с три века защитата на италианския народен език от Данте Алигери и с шест века произведението на Жоашен дю Беле – „Защита и прослава на френския език“.
3Климент Охридски през IX – X в. полага основите на Охридската книжовна школа и сам той е виден книжовник. Неговата школа има характер на втори университет след Магнаурската школа в Цариград и предхожда Болонския университет, открит през 950 г. и университета Ал-Азхар в Кайро – през 972 г. В школата на св. Климент Охридски преминават обучение 3 500 ученици. В нея обучението се води на жив народен език, обучават се както деца, така и възрастни, придобиват се както религиозни, така и светски знания. И още едно сравнение – през XVI в. видният чешки хуманист и педагог Ян Коменски все още продължава да се бори за въвеждането на народния език в училището. Във време, когато Европа полага неимоверни усилия да не допусне народните маси до писмената култура, Климент Охридски действа като истински народен апостол и се бори за победата на родния език в писмената, книжнината, училището и църквата, сам той пише творби. Открити са над 3 000 преписа на негови творби, пръснати в различни страни от Северния ледовит океан до Атон и Синайския полуостров и от Адриатическо море до Уралските планини. Поради големите исторически и художествени стойности на двете пространни жития на св. Кирил и св. Методий, за които се смята, че са дело на Климент Охридски, те са преведени на много езици – латински, гръцки, немски, френски, руски, полски, чешки, сърбохърватски, унгарски, татарски и др. За него архиеп. Теофилакт Охридски пише:

„И ни веднъж не го видяхме празен; но всякога, и денем и нощем, или деца учеше и то разнообразно: на едни посочваше как се пишат буквите, на други обясняваше смисъла на написаното, на трети оправяше ръцете, за да пишат, или се предаваше на молитва, или пишеше книги.
Случваше се понякога, че в едно и също време вършеше две работи: пишеше и учеше нещо децата. Никога не стоеше без работа, защото знаеше, че празността ни учи на всяко зло.

Народната мълва възвеличаваше Климент и го правеше по-велик, отколкото сам той се мислеше. Когато тая мълва достигна до цар Симеон, тя му вдъхна и на него любов към тоя учител. Тогава царят повика при себе си светеца, захвана да приказва с него и усети освещение от неговия поглед, защото ликът на блажения Климент вдъхваше даже на враговете му преголямо уважение.“


йоан екзархДруг голям блясък в световното наследство идва от Велики Преслав, където процъфтява Преславската книжовна школа с особено яркия талант на Йоан Екзарх. В своя забележителен труд „Шестоднев“ той прави описание на човешкото тяло, което е първата антропология не само в славянските, но изобщо в средновековните литератури на некласически език. Творбата на Йоан Екзарх е била от най-разпространените книги в стара Русия и е привличала вниманието на руския читател дори до XIX в., а в някои отношения е актуална и днес. Според Йоан Екзарх –

„Човекът е по-важен от звездите …. Най-важното от всичко е човекът.“


За българския цар книголюбец Симеон Велики константинополският патриарх Николай Мистик, който имал лични контакти със Симеон, когато е учил в Магнаурската школа, пише:

„Симеон по несравнимо благородство на душата си, по здравия си разсъдък и по ума си, не е имал равен на света еднакъв; той не виждал злото, отвращавал се от несправедливостта, бил украсен с всички добродетели.“


и заключва, че българският цар Симеон довел българската народност до „върха на славата“. Видният френски историк и обществен деятел Алфред Рамбо /1842 – 1905 г./ пише: „Симеон бил българският Карл Велики и по-щастлив от него, защото е положил основите на националната литература“.5 Видният чешки художник Алфонс Муха го възвеличава във внушителна картина в обкръжение на български книжовници и бил наречен „новия Птоломей“ – един от диадохите, наследили Александър Велики, също „цар книголюбец“ /Кристиан Жерар/ и „княз на българската книжнина“ . Самият цар Симеон се е занимавал с книжовна дейност и е известен със сборника „Златоструй“ – подбрани и преведени словеса на Йоан Златоуст, както и Симеонов сборник, който е своебразна средновековна енциклопедия.
Козма Индикоплев в един превод на негово съчинение от „Златния век“ на България твърди, че земята има форма на плосък паралелограм, прилага рисунки, които явно са негово дело и представят земята като кълбо, векове преди Коперник да провъзгласи тази велика истина.
През X в. се появява и апокрифната литература, в която намира израз протестът на българския народ срещу потисничеството. Към тази литература принадлежи забележителното произведение на поп Йеремия „Повест за кръстното дърво“, което според акад. Емил Георгиев може да се приеме за първата средновековна повест в българската и старославянска литература.
Апокрифът „Сказание за княгиня Персика“ с неизвестен автор се предполага, че е може би “…първата оригинална българска историческа повест” и се отличава с хуманизъм, изграждане на образите с богата душевност и с реалистично фабулиране, които западноевропейската литература достига много по-късно чрез произведенията на английския поет Джефри Чосър /1340 – 1400 / и на френската писателка Маргарита Наварска /1492 – 1549/.
6,Българските книжовници изиграват ключова роля за разпространението на християнството, писането и четенето в Киевска Русия. Особено много се засилва културното влияние на България след приемането на християнството като официална религия в Киевска Русия през 988 г. Гръцкият език и богослужебните книги са неразбираеми за русите. Ето защо България активно се намесва. Предполага се, че по времето на руската княгиня Олга /945 -969/, според някои изследователи внучка на българския княз Борис, имало български свещеници, които заедно със самата княгиня изиграли голяма роля в разпространението на християнството във великокняжеския двор. От Велики Преслав се изпращат духовници, които се заемат с обучаването в четене и писане с кирилската азбука. От България са донесени преводни и оригинални книги на старобългарски език, напълно разбираем за русите. Те го използват за свой литературен език, като му придават руски облик.
Старобългарската литература изиграва роля и за развитието на сръбската и румънската литература. Първите паметници на сръбска писменост се отнасят към XII в. – Мирославово евангелие и грамотата на бан Кулин. Българските книги се разпостраняват в сръбските земи особено широко в края на IX в. и началото на X в., когато те влизат в пределите на българската държава, както и през втората половина на X в., когато сръбските княжества Рашка, Зета и Требине се намират под силното политическо влияние на България.
Влиянието на българската писменост е съдбовно и за Румъния. О. Денсушиану пише: „Ролята на българите от Първото и Второто българско царство се изразява с твърде значително влияние върху развитието на румънския народ. Историята свидетелства, че румъните са живели дълго време в близък контакт с българите, които са разпростирали своята власт известно време над отвъддунавските земи. На този съвместен живот с българите румъните дължат своята цивилизация през средните векове“. В княжество Влашко и Молдова до началото на XVIII в. официалният език е бил българският.
Сподвижниците на дейността на св. Методий, както и самият той оказват влияние и в Централна Европа. В диоцеза на Методий са влизали територията на дн. Унгария, Словакия, Моравия, Каринтия и част от Хърватско и от тези земи са обучени над 200 свещеници, дякони и поддякони.
Ръкописни книги, създадени през X – XV в. се пазят в Москва, Санкт Петербург, Киев и Одеса, в бивша Югославия, Румъния, Италия, Ватикана, Великобритани и другаде.
Проф. Д. Лихчев пише: “Старобългарската литература постига високо развитие по-рано, отколкото литературата на другите славянски страни. Тя е със столетие по-стара от руската литература.“ Ценните приноси на българина през „Златния век“ в развитието на световната цивилизация дават основание на академик Д. Ангелов да определи тази епоха като Ранен български ренесанс, който далеч предхожда западноевропейския.
7Патриарх Евтимий – основател и ръководител на Търновската школа през XIV в. Той е изтъкнат общественик и организатор на героичната отбрана на столицата Търновград при обсадата й от османските завоеватели, което е дало основание да бъде наречен „българския Ришельо“, но за разлика от прочутия френски кардинал той е бил бележит писател. Пише против грубия егоизъм на господстващия феодализъм. За патриарх Евтимий Григорий Цамблак пише:

„От добродетелта му се впечатляваха отдалеко не само множество люде от българската народност, които той смяташе за свои по апостолски жребий, но и всички на север до океана, а на запад до Илирик.“

 

„Евтимий, който обхванат изцяло от съзерцание на божественото, твърдеше, че животът не е в тялото, а в изучаването на Божия език“


Йоасаф Бдински, последният духовен глава на българите от XIV в., казва за него:

„По добре слънцето да беше угаснало, нежели да замлъкне Евтимиевият език.“


Евтимий е бил канен нееднократно да заеме висок пост в църковната йерархия във Византия, но той предпочита отечеството пред всичко друго. Неговият учител Теодосий Търновски преди смъртта си вижда във видение бъдещата участ на народа и плачейки предрича съдбата на Евтимий, че „ще се удостои с апостолско гонение и вериги“.
Григорий Цамблак разнася зарите на Търновската школа в Сърбия, по късно в Молдова и пише забележителния труд „Похвално слово за Св. Евтимий“.
Константин Костенечки – друг ученик на патриарх Евтимий. Пръв въвежда нов жанр в южнославянската литература – пътеписът. Той е и първият реформатор на правописа в Европа.
Пикио подчертава, че „българското участие в общото обновление на европейските култури през XIV в. е свидетелство за високите постижения на Търновската школа, и нарича Търновград „ръководещ център на предхуманистична Европа“.
kukuzelЙоан Кукузел е най-яркият български музикален гений през Средновековието, назован „Моцарт на българското средновековие“, ангелогласен певец, велик майстор на музикалното изкуство и учител на учителите. Той е създател на най-висшата музикална форма в източното църковно пение – пападическата – както и на неовизантийската музикална и нотописна система. Създава редица песнопения във византийските музикални ръкописи, известни по името „българчица“ и „българско“, а също така чрез него българската народна музика прониква дълбоко във византийската музикална култура. В неговата песен преданията откриват магията на Орфей. В житието на Йоан Кукузел пише:

„Един ден обаче, като пасеше ярците си на едно стръмно място край морето, разгледа насам – натам, и като не видя никого, пожела да попее на Господ една песен от псалмопенията си и той почнал да пее. А един постник, който живееше там наблизо в една пещера и чу пеенето, помисли, че слуша ангелска песен, а не человеческа и като излязъл от пещерата, видял там пастиря край морето пее, а ярците не пасат никак, а слушат песента и се вклепали в него, като да бяха в изстъпление и да му се радват.“

 

4

 

По книгата “И ний сме дали нещо на света” на Борис Чолпанов

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0