Готови ли сме да пазим своя свят, семейство, общност от външни намеси, а от самите нас, от нашите страхове, предразсъдъци и погрешни представи?

Кое е това, което спира порива ни да бъдем градивни в живота си и ни прави просто „присъстващи” в този така велик момент – днешния ден?

Може би тези въпроси имат повече общо, отколкото изглежда на пръв поглед.

Преди време някой беше казал, че най-болезнена за обществото е вътрешната емиграция. И наистина, да си емигрант в собствената си страна, доброволно да си се отделил от правата  и отговорностите, които имаш като гражданин, и да въздишаш по някаква изгубена, несбъдната реалност, в която е трябвало да живееш, но не са ти я предоставили „гадовете мръсни, дето ограбиха държавата”, е болезнено и крайно отчайващо. Най-очевидният пример за този избор,  който са направили много българи, е демографският срив у нас. Намаляват не само хората, които искат да раждат и отглеждат деца в България, намаляват и тези, които искат вече отрасналите им деца да останат и да се реализират тук.

Но мисля, че има по-прикрит проблем, касаещ личността и оттам обществото: това е състояние на по-вътрешна и неосъзната и затова много опасна миграция, а именно когато някой емигрира от собствения си живот. Ако човек се пресели в едно състояние на апатия и пасивност, ако се отрече от основното си право – правото на глас, но не това, което се прилага веднъж на няколко години, а това, което трябва да се прилага ежедневно – кой /какво/ да го управлява, какви мотиви и мисли да движат съзнанието и битието му, какви ценности  да пази, то той вече е емигрант. И ако не дава гласа си и не застава с името си зад всеки свой избор, независимо от „прогнозните резултати” и от това, че опонентите му, разбирай медийно натрапени идеи, модни влияния, рецепти и съвети за щастие или други подобни, изглеждат по-силни, по-добре поставени и авторитетни в тези ежедневни, малки на пръв поглед, но действително значими избори, то тогава човек наистина става безгласна буква и тогава мнението му също няма тежест, защото “по-гласовити” са го оформили и го манипулират. И така човек, гласувайки тайно или явно за тях, отново се оказва неудовлетворен и излъган от своите представи/представители/. Дори да не си даваме сметка, истината е, че няма безнаказана пасивност.

А след това идва и следващият проблем /по аналогия с обществените са и вътрешноличностните отношения/, а именно – който не е пълноценен гражданин, няма как и да бъде избиран на ръководни постове (президент, премиер и т.н.). И тогава дори да се издига човек и да има понякога завидни успехи в живота, остава усещането, че той е просто назначен и следователно лесно заменим от своите “началници”. Амбицията да се задържи на повърхността (на положение в кариера, социален статус, в емоционален план) става основна движеща сила и така човек, подобно на чиновник, който трепери за своя стол, се поставя в услуга на силните на деня и влиза в безпринципни съюзи с всеки и всичко, което му осигурява жадуваното безгрижие /и безотговорност/. И като резултат, вместо да живее, човек съществува.

Но за да не бъдем поредните черногледи хейтъри, оплакващи се колко ги е прецакал животът, или тарикати, хвалещи се колко са консумирали и как са се ояли /и много често оляли/ на нечий чужд гръб, трябва да ценим това, което ни е дадено, а именно да бъдем стопани на блага, работещи във и чрез нас за другите /а така и за нас/. Да бъдем наследници и пазители на ценности, по-големи от самите нас, като благородство, милосърдие, вярност, простителност и други качества, позабравени в днешния прагматичен век, защото това е истинското ни наследство като личности, а оттам и като нация, това е нашата “обетована земя”, наше отечество, ако се припознаваме като продължители на делото на предците ни, на тези, които са се борили и умирали за “чиста и свята република”, но не като политически лозунг, а с идея за чисти и святи взаимоотношения.

Може би невинаги осъзнаваме ценноста на това богатство и понякога сме готови, подобно на Исав от библейския разказ, да продадем първородството си /разбирай Благо_словението си да бъдем точно ние, на това място, в този момент, между тези хора/ за нещо по-осезаемо и практично като паница леща например, но така се лишаваме от правото да бъдем пълноценно живеещи. Убеден съм, че за стойностните дела в живота си всеки има нужда от пример и вдъхновение, и колкото по-велика и светла е личността, от която черпим, толкова примерът е по-заразителен. Пътят ни на завръщане към себе си е завръщане към тази природа, която живее не по закона на джунглата, а по свещените хуманни закони, вложени от Твореца. Всеки, който истински желае да участва в този процес, е важно да се вслушва в гласа на своята съвест и да се вглежда в примера на тези, които проявяват и живеят тези закони. Но това не е пасивно или сляпо „слушкане” какво ще ни се спусне отгоре, както някои го възприемат, а трябва да бъде внимателно вслушване и съ-участие в безценния процес, наречен наш живот. Той е нашият най-висш дар, съдържащ всички нужни потенциали и блага и ние /дано/ сме негови достойни и пълноправни стопани.

Автор: Петър Манев