ЗАЩО Е ВЕЧНА ЛЮБОВТА

 Ще споделя извадки от задълбочената книга на психолога и психиатър Виктор Франкъл, оцелял от концентрационните лагери, където загубил любимата жена и своите близки. Мисълта, че ще напише книга за това, което е разбрал за човешката душа в тия нечовешки условия, държи и спасява Виктор Франкъл. Без да му е спестено нищо от труда, глада и смъртта, при това човек на години – сякаш божествени сили го пазят и дори го превръщат в довереник на някои изродени надзиратели, в които трепти болящата, все още не напълно умряла душа…

Както и да е, през ада на омразата той очевидно изнася пламъка на любовта. На вечната любов. След войната помага на много хора с депресия и душевни разстройства. Но дори влизайки в определена конкретика, например учейки безработните как да променят отношението си към живота, не престава да усеща колко дълбок и вечен е изворът на същностите, които разкрива и освещава!

 

——————————————————————————————————————————————–

„Точно както съществуват тези три слоя на човешката личност, съществуват и три възможни начина на отношение към нея.

Най-примитивният подход се отнася към най-външния слой: това е сексуалното отношение. Физическата външност на другия човек се оказва сексуално възбуждаща и тази възбуда извиква сексуално влечение към сексуално привлекателния партньор, непосредствено въздействайки на физическото същество на човека.

Едно стъпало по-горе стои еротичното отношение. За целите на нашия анализ ние ясно разграничаваме еротиката и сексуалността. Еротичната предразположеност означава не просто сексуална възбудимост, податливост на сексуални влечения. Това отношение произтича не само от сексуалната възбуда и се провокира не само от чисто сексуалната привлекателност на партньора. Ако считаме физическата същност на партньора за негов външен слой, то може да се каже, че еротично предразположеният човек прониква по-дълбоко от този, който е само сексуално загрижен. Еротиката прониква в следващия, по-дълбок слой, влиза в психичната сфера на другия човек.

Такова отношение към партньора, разглеждано като една от фазите на взаимоотношение с него, съответства на това, което обикновено наричат „силно увлечение“. Физическите качества на партньора ни възбуждат сексуално, но в същото време ние сме „увлечени“ и от други негови достойнства – психическите. Увлеченият човек се намира не просто в състояние на физическа възбуда; по-скоро се възбужда неговата собствена психологическа емоционалност – тя се възбужда от особената (но не единствена по рода си) психическа организация на партньора, да кажем, от някакви конкретни черти на характера му. И така чисто сексуалното отношение е насочено към физическата същност на партньора и не е способно да продължи по-далеч от това ниво. Еротичното отношение, „отношението на увлеченост“, е насочено не само към физическата същност, но и все още не прониква в сърцето на другия човек.

Това се случва едва на третото възможно ниво на отношения: на нивото на самата любов. Любовта (в най-тесния смисъл на думата) представлява последния стадий на еротичното отношение (в най-широкия смисъл на думата), тъй като само тя прониква най-дълбоко в личностната структура на партньора. Любовта сама по себе си представлява встъпване във взаимоотношения с друг човек като с духовно същество. Духовната близост на партньорите е най-висшата достижима форма на партньорство. На този, който обича, вече не му е достатъчно за възбуждане съответното физическо или емоционално състояние – него истински го докосва само духовната близост на партньора. По този начин любовта е влизане в непосредствени отношения с личността на любимия, с неговото своеобразие и неповторимост.

Духовното ядро се явява носител на тези психически и телесни характеристики, които привличат еротично и сексуално разположения човек; духовното ядро – това е нещото, което лежи в основата на тези физически и психически външни проявления; това е нещото, което се проявява в тези „външни проявления“. Телесните и психически черти на личността, това са, така да се каже, външните „дрехи“, които „носи“ духовната й същност. Макар че сексуално разположеният или увлечен човек чувства привлекателността на физическите характеристики на партньора си, тоест на това, което другият „има“, реално любящият обича самия си любим: не нещо, което „има“ любимият, а това, което е той самият. Погледът на този, който обича, прониква през физическото и психическо „облекло“ на духовното ядро, прониква до самата сърцевина на другото същество. Него повече не го интересува прелъстителният физически „тип“ или привлекателен темперамент; интересува го човекът, партньорът като единствен по своя род, незаменим и несравним с никого.

 

… Но този, който просто е силно увлечен, би могъл, вероятно, да намери някакъв двойник за своите цели. Неговите привързаности без труд биха могли да бъдат пренесени към двойника. Защото чувствата му са свързани само с темперамента на партньора, а не с духовната му същност.

Духовното ядро като обект на истинната любов е незаменимо за този, който обича истински, защото то (ядрото) е неповторимо и своеобразно. От това следва, че истинската любов е гарант на собственото си постоянство. Защото физическото състояние преминава и психологическото състояние не е постоянно. Сексуалната възбуда носи само временен характер; сексуалната възбуда изчезва мигновено след удовлетворяването си. И силното увлечение също рядко продължава дълго. Но духовният акт, посредством който човек разбира духовното ядро на друг човек, остава действащ веднъж завинаги.

… Ето защо любовта преживява смъртта на любимия човек; в този смисъл ние разбираме защо „любовта е по-силна от смъртта“. Съществуването на любимия може да бъде прекратено от смъртта, но същността му не може да бъде докосната от смъртта. Неповторимата човешка същност, както и всички истинни същности, е нещо извън времето и поради това – безсмъртно. Самата „мисъл“ за човека (а именно това вижда любящият) се отнася към област, нямаща параметъра Време.

… Любовта толкова малко е насочена към тялото на любимия, че тя лесно може да преживее смъртта му, може да съществува в сърцето на този, който обича, докато самият той не умре. На този, който истински обича, смъртта на любимото същество винаги изглежда невъобразима, точно както е „невъобразима“ и собствената му смърт. (Известно е, че никой човек не може напълно да осъзнае факта на собствената си смърт, както и факта, че ни е нямало преди раждането).

… По такъв начин ние още веднъж виждаме защо и в какъв смисъл истинната любов не зависи от физическото присъствие на човека. Всичко това не означава, разбира се, че любовта няма желание „да се въплъти“. Но тя в такава степен е независима от тялото, че не се нуждае от това тяло. Даже в любовта между хора от различен пол тялото, тоест сексуалният елемент, не е първичен. То е само средство за самоизразяване. Любовта като такава може да съществува без него. Там, където сексуалността е възможна, любовта ще желае и ще се стреми към нея; но там, където трябва да се откажем от нея, любовта няма да охладнее и няма да умре.

Тялото на човека изразява неговия характер, а характерът изразява човека като духовно същество. Духът се стреми към изразяване и иска изразяване в тялото и в психиката. Така телесното проявление на любимия човек става символ за този, който обича, прост символ на нещо, което се проявява във външния вид, но не се съдържа напълно в него. Истинската любов сама по себе си и за себе си не се нуждае от тяло нито за възбуждане, нито за осъществяване, макар че използва тялото и за едното, и за другото. Възбудата у човек със здрави инстинкти се стимулира от тялото на партньора, макар че любовта му не е насочена към тялото.

… за този, който истински обича, физическата, сексуалната връзка остава форма за изразяване на духовната връзка, която на практика е неговата любов; и като форма на изразяване именно любовта, духовният акт, й придава човешко достойнство. Затова можем да кажем, че както тялото за този, който обича, се явява израз на духовната същност на партньора, така и сексуалният акт се явява за него израз на духовно единение.

Физическата външност на човека тогава има малко общо с това, за което го обичат. Неговите действителни физически черти и черти на характера придобиват своето еротическо (чувствено) значение благодарение на самата любов; именно любовта прави тези характеристики „привлекателни“.

Из книгата на Виктор Франкъл, „Човекът в търсене на висш смисъл“

из глава 4, „За смисъла от любовта“

 Превод от руски: Павлина Папазова