“Защото всички стоят на показ пред небесата. Всичко скрито ще се разкрие. Нищо покрито няма да остане неразкрито.“ Дидимус Юда Тома

Защо е важно за днешните българи да се чувстват наследници на древната цивилизация на траките? Спекула ли е това?
Във време на упадък на българската народност и дух и потъпкване на всички ценности, издигане на материализма като религия и все по-голямо задълбочаване на пропастта между малцинството на олигарсите и мнозинството все по-обедняващи хора, масово обезлюдаване на градове и села и емиграция на населението, да се говори за славното минало на народа ни е спекула и промиване на мозъци според някои български журналисти. Защо славното минало на народа ни да е спекула – защото е зле да дадеш надежда на онеправдания и не бива да разваляш комфорта на угнетителя? Защото хората по-лесно вярват в злото и в лъжата, отколкото в доброто. Ако някой бъде наклеветен, никой няма да се усъмни; ако чуждоплоконничеството бива издигано в култ, всички подемат този тон; но ако нещо типично българско, което е чисто и славно, бъде похвалено, то ще се подложи на мащабна кампания – дали това е спекула или не. Кой е лековерен в случая? Лековерен винаги е онзи, който оставя злото и клеветата да пуснат корени в сърцето му. “Злото е бързоходно, защото слиза, а доброто е бавно, защото се изкачва”, е казал Стоян Михайловски. Не винаги това което stairway_to_heaven_by_z0h3-d3ih47qдохожда първо на ума на човека, на съмненията му, на страховете му, на статуквото, онова „бързоходното“, е истината и доброто. Великият френски писател и философ Волтер е казал, „Ако нямаше бог, то ние трябва да го измислим. Защото Бог е смислената вяра, смислената надежда и смислената любов.“ В този ред на мисли ние българите сме тези, които имаме нужда от това древно свещеническо слово, защото то е извор на „смислена вяра, смислена надежда и смислена любов“. И времето е единственият начин, по който ще се издигне доброто, което е бавно, защото се възкачва, на заслуженото му място.
Българската история винаги е била основно средство за събуждане и освобождаване от робския дух у българина, за което свидетелства и възникването на Българското Възраждане през XVIII – XIX век, довело до освобождението на България.
Цивилизацията на траките разказва за много достойни мъже и жени, царе и пастири едновременно, които в своята грижа към народа са недостижима летва за нашия съвременник, склонен да обиква парите, властта и славата. Защото, както е писано в свещените писания, всеки намира своите учители според страстите и силите, владеещи сърцето му. Но тези, които са обикнали честта, достойнството, грижата за другите, верността – те ще намерят вдъхновение и ще подновят силата си като орлите. Ще вникнат и ще се задълбочат в корените на доброто, славното и почтеното.

Кратък преглед на авторите на писмените източници от това антично време и техните послания.

– Цар Ситарих /440-424 г.пр.Хр./,
– Хаброзалмокс /386-383 г.пр.Хр./,
– епископ Орфейла /4 в. сл.Хр./,
– Авийла /духовен наставник на цар Телериг – 768-777 г.сл.Хр./,
– Йорданес Кротонензис /6 в.сл.Хр./
Техните хроники и трудове разкриват една духовна школа на свещеници и пазители на божественото слово, която е започнала по тракийските земи с Орфей и съществувала в продължение на хилядолетия. Техните трудове обясняват необикновената мощ и духовно величие на всички нейни представители и последователи, каквито са били и Аспарух, и Тервел, и Телериг, и много други. Според тези автори в тракийската земя е имало богата книжовност и писмена, пазени още от Едем, а земите ни са били управлявани от царе-пастири, които са били едновременно и жреци на Бога Исус SEVT glavaХристос, и царе – и земни, и духовни водачи, първи в святост и чистота. Те са пазели истинското Христово учение и племената на траките са се преумножили, така че станали „втори по численост след индусите“. Били наречени бог-ари от думата “бог”, защото „напомняли на боговете”, както и поради боготворческия им език, на който се покорявали силите. Властта и силата им се прострели и до Египет и основали Египетската държава – царете пастири, известни там под името хиксоси. Всичко това ги направило автоматично смъртни врагове на всички империи и велики сили през епохите. Техен най-голям враг е бил Рим, след това и Византия, в чиито територии властвали робството, потисничеството, а християнската доктрина се използвала само за владеене и потискане на народа. Но всички тези велики племена имали едно слабо място. Според Хрониките на Авийла това била „болест“:„проклятието на всички бог-ари /българи/ още от самото начало и падението им – че всеки завижда до ревност на брата си и гледа от високо на ближния си, и ако и да се съюзяваха понякога срещу общите си врагове, скоро след това воюваха помежду си – гет против гет, гет против бес, беси против утаг-ури и против гети …, сиреч богари против богари и така, откакто свят светува“. Тази завист и високо гледане довели до разделяне и разпад на тракийските съюзи, а това отслабило защитата им и довело до превземането на тракийските крепости, първо от римляните, по-късно от византийците, а в по-късните векове и от турците. Според древните автори през тези периоди главната цел на врага е била пълното унищожение на паметта и самосъзнанието на народа, откъдето са черпели силата си българите, а това подложило на гонение и цялата тази книжнина. Тя масово е била унищожавана и изнасяна от територията на България, както и изгаряна. От днешна гледна точка можем да кажем, че враговете на бог-арите доста добре са си свършили работата, защото истината за рода богарски звучи твърде чудно и странно за днешния българин и той предпочита да заема страната на враговете ни. Когато вярата е била в „разцвета си“ по българските земи, тогава хората са благоденствали. Френският писател, учен и хуманист Франсоа Рабле, опознавайки държавата ни по времето на цар Крум, пише “в държавата на хан Крум няма клевети, подлости, кражби.“ Мишел дьо Монтен – френски философ и есеист, позовавайки се на лексикона на Свидас, пише за българите от времето на хан Крум – „в тази държава думите, означаващи лъжа, предателство, измяна, недобросъвестност, скъперничество, завист, клевета, са непознати“. Но когато народът е закоравявал сърцето си за вярата, т.нар. богарска болест е пламвала с пълна сила и е носила първо разединение и партизанства, а след това и разруха и бедност. Но както е казал великият поет Вазов – не се гаси туй що не гасне, пламъкът на вярата и благородството на древните арихи /пазители/, пламъкът на свещената народна памет се е запазил и е достигнал до наши дни чрез благородството и вярата на други наши съвременници, които извадиха тези писмена от дебрите на забравата. А величието и красотата на това слово са неотразими. Мнозина българи дори не са чували кой е Хаброзалмокс или епископ Орфейла, или Авийла, но е дошло времето, в което те да бъдат почетени като служители народни, с огромни приноси за паметта и съзнанието на българската история и дух, в чиито вени тече тракийска кръв. А ето и имената, според описаните по-горе антични и средновековни автори, които имат изключително голяма роля за развитието на писмената традиция в тракийските бог-арски племена от Орфей чак до управлението на Телериг:

Орфей –Праотецът на Тракия/ V хил.пр.Хр./
Orepheus_legend
Праотецът Орфей е син на Ойагър и Калиопа. Още като младеж той има сън, в който Бог му показва как да спаси народа си от многобройни пришълци, които идват да завладеят земите им, като обвие планината Родопе в гъста мъгла. Така и става – тези които остават с Орфей, биват избавени от гъстата мъгла, а онези, които отиват да просят мир от врага, биват избити до един. Орфей се сгодява за Евридика, която според Хаброзалмокс малко след това бива ухапана от змия и умира, но Орфей слиза в царството на мъртвите и я избавя. След това се жени за нея и тя остава в царския дворец и в храма, скрита от погледите на врагове и любопитни клюкари. Затова, допълва авторът, злите езици мълвяли, че той не е успял да я отведе оттам, защото останала скрита от външните погледи. Най-важният принос на Орфей е, че по заповед на Бога, той изготвя плочи на завета между народа на Тракия и Бога и ги полага в Кивот на Божия завет. Той е създател на храмовото служение, мистерии и музика, името Орфей също така означава и grad01bigхрам, почитан е като Божествения Храм, Храмес, Хермес /бог на тайните според неспосветените/. А ето и текстът на първата плочка, намерена в Кивот в с. Градешница – 5 хил.пр.н.е., която е на 7 000 години, с пиктографско /образно/ писмо, разчетено по метода Гайд – през египетското образно писмо, в която се съдържа и името на Орфей:
Тракийска плочка, с. Градешница:
„О, Триединни Боже, който обитаваш в Тракия,
Свидетелствам Истинно и се обричам да ти
принасям дарове, Велики Божий Сине,
И само теб ще величая, О велики Боже мой,
Ти, който си в храма си /в Орфей/, избави ме!“
Той изготвя общо Двадесет заповеди на Орфеевия завет. Те са достигнали до нас чрез хрониките на цар Спаред.

Орфеос /около 1200-1100 г.пр.н.е/

argonawti– предприема пътуване в търсене на Златното руно, след което възстановява загубеното Златно руно, но това се оказват златните рунически знаци на Тракия – свещените писмена, които са били скрити в Колхета. Ето и откъс от Хрониката на Хаброзалмокс:
„След осем месеца Орфеос се завърна победоносно с десет каруци скъпоценен товар, тържествуващ в светия град Пере с думите:
– Намерих Златното руно на праотеца Орфей, заедно с Трите плочи, намиращи се в Ковчега , за който Тракс ми говори във видението. В ковчега кости не намерих, но до грънците имаше кости на поне няколко души, които също нося, защото бяха до ковчега с плочите и може да са на Тракс. Намерих много грънци с древните руни, в които имаше свитъци от агнешка кожа, писани с руните на Орфей и от двете страни. Кожите не бяха покрити със злато, нито руните са златни, но вярвам, че това е Златното Руно, защото на някои от съдовете е изобразен Божият агнец всред клоните на Дървото в центъра на света, което се пази от змията, изобразена до Него, точно според думите на Хиерона в Египет, описващи Златното руно; а в един от големите съдове с такива руни имаше и увит в свитък златен жезъл, а в много други имаше златни мъниста и златни плочки с руни. Освен всички тях нося и пет сандъка, пълни с глинени плочки, покрити с руни, а три ракли съдържат плочки от кост, също с руни, като първите. Ето, предавам всички тези съкровища на Бога Дион-Исус в храма му в Пере, защото на Него по право принадлежат, тъй като ги намерих в Номата на Тирас, където според преданията на еподите е било древното оброчище, в което праотецът Орфей е положил за пръв път Трите Плочи на Божия завет, които според песните са написани от Божия Пръст.!“

Спаред /известен още като Спарадок, период на царуване – 448-440 г.пр.н.е/

– по произход от редите /тракийските родове били разделени на служения– арихи, реди и мери; арихите са били пазители на словото, редите – учители и просветители, мерите – уредници /. Спар-ред, от чина на редите, учител на Божия закон сред народа, след като изучава добре древните текстове на Закона Божий и плочките, записани от самия праотец Орфей, написва за целия народ в една книга всички закони, които да бъдат за всеки – от царя до рибаря, за да благоденства народът. Той прави препис на Двадесетте заповеди на Орфеевия завет с Бога – заповеди, наречени с право t2_11bigЗаповеди на свободата, защото освобождават всеки човек, който ги съблюдава. А ето ги и самите тях:
1. Слушай, Тракиецо, нашият Бог е Един, нашият Бог е всемогъщ, нашият Бог е Дионът – Иисус, само Той е Бог на Правдата и Истината. Той е наш небесен Отец, той е наша небесна Майка, Той е наш небесен Брат.
2. Да благославяш винаги и на всяко място Бога на Правдата и на Истината, и да търсиш Лицето Му, да Му благодариш за живота, който ти е дал даром с Любов, и че дава с Милост Слънцето си да изгрява над добрите и над злите всеки ден!
3. Да съблюдаваш и изпълняваш през всичките дни на живота си Правдата и Истината, и да не престъпваш законите на Любовта и Милостта.
4. Да не посягаш да нараняваш без вина нито човек, нито животно.
5. Да не вършиш никакво престъпление, нито да се сближаваш със злото, нито с престъпник.
6. Да вършиш всеки ден правда и истина, и да работиш всеки ден повече, отколкото се изисква от тебе.
7. Да не ставаш причина да се хвърля от някого укор срещу Бога, нито срещу царя-арих.
8. Да не ставаш причина никому нито за страдание, нито за болка, нито за плач, нито за бедност, нито зло да бъде сторено някому от господаря му.
9. Да не убиваш, нито да даваш заповед да бъде убит някой, без да бъде доказана вина достойна за смъртта му.
10. Да не онеправдаваш никого, да не извършиш мерзост пред Бога, нито да откраднеш от приносите в храмовете му. Да не изискваш повече от дължимото, нито да отнемаш от всичките дължими приноси.
11. Да не блудстваш и прелюбодействаш, нито да оскверняваш тялото си.
12. Да не крадеш от градините, нито да тъпчеш полетата.
13. Да не променяш точността на кантара, нито да отнемаш от теглото на везните или пък да прибавяш към него.
14. Да не отнемаш млякото от устата на сукалчето, нито хляба от сиромаха
15. Да не прогонваш добитъка от пасищата, нито да ловиш риба с примамка от плътта й.
16. Да не спираш водата, като запушваш извора й, нито да повреждаш или мърсиш цистерните, в които тече.
17. Да не загасяш светилника или огъня на никого.
18. Да не пренебрегваш сезоните, светите празници и шествия, нито полагащите се в тях приноси, и да не отлъчваш настрана от тях добитъка, определен за жертвоприношение Богу. Да не нарушаваш Богу-служебните церемонии, шествията и празниците на Бога, но да участваш с праведно сърце във всички тях според всичките си възможности.
19. Да не лъжеш, нито да клюкарстваш за повреда на някого.
20. Да се пазиш чист от всеки грях и да търсиш Божието опрощение и очистение относно всичките си минали грехове и нарушения, и Бог ще погледне милостиво на теб, ще те избави в ден на напаст и ще те послуша, и ще ти помогне, щом призовеш Името Му с разкаяние и правда…“
355_1_2

Цар Ситарих /период на царуване – 440-424 г.пр.н.е./, познат като Ситалик, още Ситалк
– автор на книгата Космогонията на Първия човек. Книгата е изключително близка до съдържанието на книгата Битие в Петокнижието на Мойсей. Съществуват най-малко пет различни преписа на текста, от които един е на бохарски, а другите – на сахидски, етиопски, и дори един по-късен- на арабски език, което свидетелства за изключително широкото културно влияние и обмен между народите в древността. Ето и кратък откъс от книгата:
„В началото нямаше каквото и да е нещо. Имаше само Един. И нямаше нищо, което този Един да имаше, освен Всичкото в себе си. Защото той беше Всичкото. …
И този Един – от Него е всичко, което стана, защото Той пожела да стане. И като пожела, нямаше кой да даде, и нямаше кой да осъществи пожеланото, защото пожеланото беше Любов, но нямаше още обект на тази Любов. Но понеже Любовта само дава, а нищо не взима, Той – Единият – даде. И това, което първо даде, беше Едно Име. И това беше името на това, което видя и името беше Неговото собствено Име, и името се наричаше Даващият, а на езика Му то беше Ну-Тай, сиреч Който Дава. И понеже даваше, Името беше като една даваща Ръка – Ръката на Единия. Това име днес наричаме Бог, но първите хора го наричаха Ну-Тай – на езика на Първата Реч, даже първата Дума, изговорена в света.“
Thracian temple near to Starosel

Хаброзалмокс /също Хабризелм – период на управление – 386-383 г.пр.н.е./

– пише хроники, известни под името Нави /Corpus Regum Thracae – Liber Regum Primus et Secundus id est Navvi/. Той е регент/наместник/ на непълнолетните престолонаследници Парихсад и Амадок II. Хрониките му са достигнали до наши дни в два преписа на латински език. Запазени са и един фрагментиран запис на част от текста на гръцки език, съдържащ множество тракийски думи, а също и няколко малки фрагмента на бохарски тракийски диалект. Латинският препис датира най-вероятно от периода след времето на Октавиановия проконсул Марк Лициний Крас, при който Римляните завземат светилището на Дион-Исус в Родопите /29-28 г. пр.н.е./. Те също описват началото на сътворението на света, но много съкратено, след това проследяват живота на праотеца Орфей, съобщават за царуването на цар Тцер над Египет /3050 г.пр.н.е./, на Бешой в Хемус, на Одрис по поречието на Марица до Тракийско море, на Гет на север до делтата на Писон /Дунав/, а другите им братя царуват по местата си в Азия и Мизия, чак до Финикия. Тракийските племена са обхващали огромни територии, които надхвърлят днешната представа за Тракия. След това авторът разказва за царуването на царете хиксоси в Египет до изгонването им и за царуването на беските, гетските и одриските царе чак до 383-359 г.пр.н.е – когато царува цар Котис, който се съюзява с римляните и нанася огромни поражения и скръб за всички тракийски племена. Съдържа легендата за Тезей и минотавъра, има обширни разкази за древната Троя и причината за падението й, за втория Орфей – Орфеос – и пътуването в търсене на златното руно през 1200-1100 г.пр.н.е., легендата за цар Мидас и магарешките му уши, за Мойсей, за царица Йотомира и цар Терес и други славни имена от великата и свещена история на Тракия.
Ето и два кратки откъса от хрониките му – първият за раждането на Орфей , вторият за битката на цар Терес с партите:

%d0%be%d1%80%d1%84%d0%b5%d0%b9„А раждането на Орфей беше така. Дядо му Харопс беше един от великите царе в Тракия и служеше вярно на Бог Дион-Исус /Слънцето Исус/ според всичките изисквания, постановени от предците му. Той беше ревностен пазител на вярата на Бога на Тракия и затова Бог му вмени това за правда и го въздигна нависоко сред съвременниците му. И така, негов син беше Ойагър – бащата на Орфей, който се ожени за светата девица Калиопа след изтичане срока на службата й в храма на Божията Майка. А Калиопа търсеше постоянно присъствието на Божия Дух още от детството си и отдаваше всеки свой дъх и всяко движение и импулс на душата и тялото си на Всемогъщия Бог. И мислите й следваха нежните мисли на Любовта на Божия Дух и на красотата на Божието Присъствие – в нейния дух, душа и тяло, и се напояваха от премъдрите мистерии на Посветените Богу от Древността. Така тя се бе сраснала в целия си живот със Светия Дух на Бога и с Божествената Мъдрост, Красота и Съвършенство, и затова от нея се роди едно необикновено красиво и божествено мъдро бебе – първородният й син Орфей, изпълнен с Божия Дух още от утробата на майка си. То растеше на свобода, избуя и стана високо, гръмогласно и изпълнено с Божия Дух момче. Обичаше да е сред природата, сред стадата и дивите животни, сред могилите и древните светилища на Тракия.“

„И веднага след онези дни многобройни кораби, водени от Мардоний – страшен пълководец на цар Дарий, нападнаха островите по крайбрежието на Тракийското море и превзеха остров Тасос. И като продължиха към Акте, се надяваха да завземат цялата онази област, но като слезнаха на сушата, бяха посрещнати от отредите на цар Терес, а от юг ги удариха неговите атински съюзници. А битката се случи така. Самият Терес водеше тракийските пълководци и докато още не бяха дошли атиняните на помощ, разположи войските си на стан в подножието на заветния Акте /старото име на п-в Атон/, като чакаше корабите на Мардоний да наближат сушата и да дебаркират. И докато беше още нощ и наближаваше разсъмването, великият жрец и Арих на Тракия цар Терес призова името на Всемогъщия Бог и thracian_hero2Повелител на Тракия – Слънцедатния Исус, и Го помоли да му изпрати небесните Си войнства на помощ, като послушат думите му. И като заговори бавно на древната реч на Тракия, архонтите на невидимия свят се заслушаха, а цар Терес тъчеше с пръстите си битието на битката, която предстоеше. И като продължи да напява словата на древната тракийска реч, докато тъчеше сукното на битката, той извикваше по имената им крайбрежните води и ги насочваше към проливите и подводните течения, така че се блъскаха под корабите на Дария и се създаде могъщо мъртво вълнение с огромна сила. В същото време цар Терес назова кардиналните ветрове на посока на събралата се флота и като назова местата на техните посоки, противоспостави ги на подводните течения и се образуваха големи вълни, така щото боят им надхвърляше повече от тридесет лакти. И докато ставаха тези знамения, великият Арих на Тракия извика гърмовете по имената им, а облаците сгъсти над враговете си, така че всичките мълнии да попадат над корабите на нападателите. И като се разсъмваше, ето – огромна водна маса се изливаше в пороен дъжд върху неприятеля и гигантски вълни на талази отваряха бездна при всеки гръм, та удряха, разбиваха в подводните рифове и поглъщаха корабите на врага заедно с всички, които бяха на тях. И глас на голям ужас и писък се чу между всички корабници от малък до голям, като падаха в адския въртоп на морската бездна, и само малцина от партите успяваха да изплуват на брега, където ги очакваха храбрите одриси на Тереса и ги погубваха с острото на меча. …. И тогава започнаха да наричат езика на тракийската реч бог-арски, сиреч божествен – сътворяващ, защото тоя език слушаха и видимите, и невидимите сили на творението и чрез него Всемогъщият Бог даде победа на цар Тереса и народа му над враговете им, и избави заради тях и техните съюзници.“

Епископ Орфейла

– превежда Беската Библия на народен език /IV в.сл.Хр./, който разбират всички гети, истроси, сиреч многобройни племена като скордиси, гали, гутони, алемани, вандали, алани,суеви, фини, ести и други нормани, които говорят близък и разбираем език помежду си, имащ и прилики, и разлики с гетския. Библията е наречена „аро-гентиа“, сиреч “до народите”, но тъй като е изписана със златни и сребърни букви, остава известна с името „аргента“, което на езика на Рим значи “сребърна”. При идването на власт на император Константин и след като обявява християнството за главна религия на империята, беси-гетите сключват договор за вечен мир с християнския владетел. На великия вселенски събор, свикан от императора в Никея, беси и гети пращат своя епископ Теофила, който е личен изповедник на беси-гетския цар Ариарих. А епископ Орфейла е потвърден за епископ на всички гети в Антиох лично от Евсевия – епископ Константинополски. Мощите на епископ Орфейла остават в Константинопол.

Цар Теодарих Велики /период на царуване – 471-526г./
arihi– обучен в Константинопол, познава добре римското право и държавно управление, един от най-добре образованите мъже на своето време. Но освен своето високо образование в науките и в държавните работи Теодарих има и друга още по-важна дарба – дарбата на Духовно проникновение и мъдрост относно Божествените науки и чувствителност към нуждите на целия народ. Събира учени мъже от всички краища на царството със задачата да създадат по-справедливи закони, да създадат по-добри земеделски сечива. Създават се нови къщи, кладенци и канали в градовете, големи мостове и църкви, както и школи на просвещение, защото Арихите /Теод-арих/ вярват, че в школите и ученето има Откровение на Божиите Тайни, чрез които Бог ще сътвори нов справедлив и добър свят за човеците още тук на земята. По това се различават Арихите от другите служители на Бога, които учат народа да се надява само на отвъдното царство. Но според Арихите царството небесно трябва да слезе сред човеците още в този живот, а за да стане това, те се опълчват против всяко имперско зло и насилие, против онези свещеници, които са вълци в овчи кожи и служат на Империята и робството. А редите и мерите – чинове сред траките – са имали за задача да разясняват истините за Христовата вяра на целия народ просто и ясно, така както е разяснена в Гетската Библия на епископ Орфейла.

Авийла
historybanner – пише Хроники специално за българския цар Теларих /или още Телериг, царувал между 768-777 г.сл.Хр., който вероятно е бил още непълнолетен принц, когато неговият наставник Авийла пише хроники до него/. В своите хроники, известни под името Арих /Corpus Regum Thracae – Liber Regum Tertius id est Arih /, той пише, че е използвал за източници хрониките на Касиодор – главен секретар при Теодарих Велики /493-526/, които показвали гетите в славна светлина, неприемлива за Константинопол, а също и трудовете на Орфейла /епископ на гетите от 4 в./ и трудовете на Йорданес Кротонензис /6 в./ – епископ на Кротона в Брутиум /Южна Италия/. Латинският препис на Хрониките на Авийла е специален препис, направен за папа Йоан VIII, според бележки върху самия документ. На църковния събор в Константинопол през 869 г. под силния натиск на гръцките епископи било взето решение „Страната на българите да се върне на светата Константинополска църква. Предлогът бил следният – на въпроса, зададен от гръцките епископи: “Когато завладяхте тази земя …латински или гръцки свещенослужители намерихте там?”, отговорът на българските делегати, изразяваща позицията на княз Борис, бил – „гръцки“. След смъртта на папа Адриан II, който не можал да оспори решението на Събора, се възкачил папа Йоан VIII , който искал пълна отмяна на решението на събора по отношение на българите. През декември 872 г. той пише до княз Борис, изразявайки своето несъгласие с решението на Събора в Константинопол, позовавайки се именно на Хрониките на Авийла, които показват, че:
• Българите не били завладели чужди земи, но се завърнали в своите си бащини територии, над които имали родствено „отцовско“ право.
• Една голяма част от тях били правоверни католически християни, още от времето на апостолите Павел и Андрей, много преди покръстването на император Константин Велики през 312 г.
• Българите са имали и са изпращали свои собствени епископи на църковните събори – като епископ Теофил на Никейския събор/
• Друга част от тях били християни – ариани, и също имали не гръцки, а свои собствени епископи и свещеници като Орфейла/Улфила/.
• Друго доказателство било, че династиите им сключили множество католически бракове в Европа.
Това били доводите на папа Йоан VIII към княз Борис, но попаднали на „глухи уши“, тъй като княз Борис по политически причини вече бил подписал обвързващ договор с Константинопол. В своите Хроники авторът разказва за победите на царете – жреци /арихи/ още от античността. Говори с голяма почит за четиримата царе Аларих, Теодарих, Куверт и Аспарих. Те заедно завладяват целия свят – от Британия през цяла Галия, Рим и Константинопол, чак до далечна Азия.
han-asparuh-1
Ето и кратък откъс от книгата:
„Пази най-вече езика божествен на бащите ни, както го опази и твоят Отец – великият наш хан Аспарих, и помни, че и твоето име като неговото и на другите ти предци означава Арих, сиеч Пазител, Покровител и Повелител. И както Аспарих опази нашия Божествен Асп, сиреч език – Богарския, и Светата книга на Христовото Откровение на Прорицателите, така и ти , скъпи ученико мой, с Божията помощ да опазиш Бъдещето на народа ни, което е в Богарския език, така както го говорят всички наши беси-гетски племена още от началото, така както е записан във великата Беска Библия от самите апостоли. Ако всички истро-гети бяха последвали своите братя беси-гети и техния пример, и до днес Вечния град щеше да живее в Христовия мир и благоденствие. Но поради множеството ни грехове, Бог ни стесни до земите, които днес управлява баща ти, да бъде светло и силно името му и да умножени дните на царството му! Амин. И тъй, днес някои ти казват,от царевите люде де, че мир с Императора е най-доброто за теб и народа ни, понеже сме в земята на Империята. Но аз ти казвам, не вярвай на думите на такива, защото те не служат тебе, нито народа своему, а на подлогите на василевса. Лъжат те, като ти казват, че си на имперска земя, защото си навлязъл от тая страна на Истрос и на бреговете на Понта. Аз ти казвам, че тази земя е принадлежала на дедите ти и на народа ти, от както свят светува, и правото е твое над нея. Още от първия Терес Велики, това е нашата тракийска земя, на която живееха стоте братски племена, между които, чадо мое, беси и гети бяха измежду най-почтените. Твоят Богарски език е езикът на Бога на боговете и него говориха всички племена на твоя народ още от Първата Градина на Тракия, която сам Творецът Бог наш Слъцедатен Исус обитаваше с Първите ни предци. Тази земя беше превъзходна като Остров на Изобилието сред цялата земя, и затова и викаха точно така – Скан-диа, сиреч Земята на Бога , или още Житницата на изобилието, защото всички нея искаха и пожелаваха, и тя стана утроба, раждаща много народи.“

Йорданес Кротонензис
%d0%b2%d0%be%d0%b8%d0%bd%d0%b8 – пише книгата “Произход и деяния на гетите”, той е с гетски произход, епископ на Кротона в Брутиум /Южна Италия/, споменат от папа Вигилиус в булата му през 551 г. Damnatio Theodori., откогато датират и хрониките на Йорданес – около 550г. “Произход и деяния на гетите” от Йорданес включва части, в съкратен вид, от 12-томната история на сенатора Касиодор, наречена „За произхода и делата на гетите от най-стара древност, през поколения и царе, до днес.“ Според някои изследователи сенаторът Касиодор най-вероятно унищожил сам своя 12-томен труд поради това, че бил написан при царуването на гетския цар Теодарих Велики /493-526/, на когото самият той бил главен секретар, и показвал гетите в такава славна светлина, че когато след смъртта на Теодарих Касиодор се озовал в Константинопол, където политическият климат бил станал изключително крайно анти-гетски, той трябвало да „промени вижданията си“, за да не бъде обявен за враг на империята и екзекутиран. Твърде съмнително е горното да е вярно, защото 12 тома история са дългогодишен труд и ценността й за бъдещите поколения /особено тази на потомците гети/ е твърде голяма, за да бъде унищожена, особено пък от самия й автор. Че историята на Касиодор е просъществувала поне до средата на 8 в., става ясно и от свидетелството на духовния възпитател на младия Телерих – Авийла, който пише, че лично я е прочел. Много вероятно е 12-те тома да са били конфискувани и укрити в тайните „сейфове“ на римските канцеларии, а „цензурирана и одобрена“ от Рим версия, изработена по поръчка от Йорданес, да е била размножена и циркулирала из Европа с цел крайното „инжинирано интегриране“ на гетите в рамките на Империята. Самият Йорданес получил разрешение да прочете трудовете на Касиодор – не от самия него, а от неговия иконом /вероятно по имперско благоволение/, и имал достъп до материала само за около 3 дни. Какво е успял да прочете от 12-те тома в рамките на три дни, никак не е ясно, но самият Йорданес признава, че трябвало да опише прекалено много неща само „по памет“, без да има възможност за по-нататъшна справка. Йорданес написва своята творба, достигнала до днес в няколко преписа с известни разлики помежду си, в Константинопол, по времето на император Юстиниан /527-565г./, очевидно по негова поръчка, а Хрониките на Касиодор /12-те тома/ не са достигнали до наши дни, разбираемо – отново по имперска поръчка. Интересно е дали не се пазят някъде потулени на скришно и до днес?
Thracian sanctuary Belintash in Rhodope Mountains

Източник на цитираните текстове: Тракийските хроники, д-р Стефан Гайд и акад. Цветан Гайдарски

Автор: Керанка Бинева

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0