Зад завесата

“Зад завесата” е книга по истинска история на Гюлшан Естир, която преживява лична среща с Бога, бива изцелена и посвещава живота си на Него. Публикувана за първи път през 1984, книгата е продадена в над 200 000 екземпляра по целия свят. Гюлшан Естир е родена в Пакистан, понастоящем живее в Оксфорд, но често пътува, за да свидетелства за своята вяра.
Тук публикуваме в две части откъс от книгата.

Зад завесата – историята на Гюлшан Естир – I част

Не обичам да си спомням какво се случи после, въпреки че болезненият спомен носи със себе си и утеха. Баща ни, който винаги беше толкова силен, се разболя.

През декември 1968 г. времето беше дъждовно и студено. Татко прекара прекалено дълго в имението ни в провинцията и когато се прибра вкъщи, беше мокър и простинал. Вечерта си легна с температура.

На другата сутрин, пребледнял и изпотен, с мъка отиде в офиса, свърши си работата и се прибра вкъщи. Вечерта се почувства още по-зле – имаше странно хриптене в гърдите.

Дойде лекарят и му предписа лекарства. Моллата също ни посети и прочете молитви. Температурата спадна, Маджид го отведе още веднъж на работа, после го върна у дома в много лошо състояние – едва си поемаше въздух.

Най-близките от семейството се събрахме и съсредоточихме усилията си да му помогнем да се пребори с болестта -диагнозата беше пневмония. Татко трябваше да постъпи в болница, но той настоя да остане вкъщи; опитваше се да работи в спалнята си. Два-три дни упорито се бори с болестта. След това настъпи промяната, от която всички се страхувахме. Губеше битката, а ние не можехме да му помогнем. Започна да ни дава нареждания и инструкции относно управлението на имотите и прехвърли нотариалните актове на името на Сефдар шах, който беше негов пълномощник.

Татко мислеше за мен дори в последните си часове. Погледна ме и прошепна със сетни усилия:

– Оставил съм ти много имоти. Няма да си в тежест на никого, даже ако наемеш сто прислужника. Грижи се за чичо и леля и им давай всичко, от което имат нужда.

Спогледахме се с ужас.

–  Това не може да се случи – проплакахме всички. Той се изплъзваше от обятията ни, както водата попива в земята и никой не може да я върне обратно освен слънцето.

Седях до него в инвалидната количка и отчаяно се надвесих над него.

–  Татко, не ни оставяй. Имаме нужда от теб. Ако ти си отидеш, и аз идвам с теб – плачех аз и едва ли знаех какво приказвам.

Той отвори очи и с усилие положи ръка на главата ми:

–  Наистина за теб ще бъде трудно, но не бива да мислиш за самоубийство. Това е грях. Никога не забравяй, че си член на фамилия саид, фамилията на Мохамед. Ще отидеш в Рая – затова не се самоубивай, защото иначе ще отидеш в ада. Не вярвай на бабини деветини. Живей праведен живот и на небето всички ще бъдем заедно с майка ти.

После леко се надигна, трескаво сграбчи ръката ми, а очите му блестяха със странна, неподвижна светлина, сякаш имаше видение. Промълви:

–  Един ден Бог ще те изцели, Гюлшан. Моли се на Бог.

После отново се отпусна върху възглавниците, дишайки тежко и бавно. Очите му се затвориха. Останах до него и горчиво плачех.

–  Как да имам вяра, ако ти не си до мен, татко? – изхлипах аз.

Тогава Сефдар шах започна да плаче:

–  Не ни оставяй. Все още имаме нужда от теб. Ти си ни и баща, и майка.

Погледнах брат ми, непреклонния бизнесмен. Не бях осъзнала, че храни такива нежни чувства към човека, който ни беше отгледал и се бе грижил за нас през детството и младостта ни.

Баща ми отвори очи. Полагаше огромни усилия на волята, за да остане с нас.

– Грижете се за сестра си – каза той на всяко едно от децата си и те тържествено обещаха. После пи малко вода, каза няколко стиха от сура Ясин – ние се присъединихме към декламацията му- и завинаги затвори очи. Остана така няколко часа; дишаше тежко и бавно, а ние го наблюдавахме отстрани. После в осем часа сутринта на 28 декември 1968 година умря, докато приятелят му моллата рецитираше сура Ясин.

(…)

През следващите няколко часа тялото му беше предоставено на мъжете в семейството и на съседите, вещи в погребалните ритуали. Заедно с прислугата го измиха и го облякоха в специален бял саван, който баща ми беше донесъл от хадж и приготвил за последното си пътуване. Саванът се състоеше от дълга риза и две парчета плат, които се увиват около кръста и раменете. Сложиха му тюрбан на главата, увиха го в бял чаршаф и го поставиха в ковчег, изписан отвсякъде с молитви и стихове от свещения Коран. Остана отворен шест часа, та жените от семейството да му отдадат последна почит. По-късно поставиха ковчега в градината; безкрайна колона опечалени се изреди да целуне ковчега и да каже молитва или да изпрати целувка на уважение отдалеч.

Баща ми беше важен и известен човек, религиозен учител, пир; имаше даже свои муриди (последователи), а освен това беше виден земевладелец и бизнесмен. Погребението му тази вечер засягаше както семейството му, така и обществото. Присъстваха хиляда души – семейството, членове на бизнес обществото, религиозни представители и множество муриди. Беше необикновено голямо погребение.

Като семейство на саид притежавахме специална част от градските гробища, където положихме баща ми в малък мавзолей до гроба на съпругата му. Само мъжете отидоха на погребението. Маулви водеше молитвата, а всички останали се кланяха и се молеха. После поставиха ковчега в земята и опечалените хвърлиха пръст върху него. Отгоре беше разстлан чадор или покривало от сплетени цветя.

Що се отнася до мен, бях скована от мъка. Салима и Сема се суетяха нагоре-надолу, наглеждани от леля, миеха ме, преобличаха ме, носеха ми топло мляко и масажираха главата ми, за да облекчат болката. Смътно си спомням, че поставиха пазач пред стаята ми.

– Не, тя не иска да вижда никой. Сега е по-добре да я оставим сама.

Отпращаха дори членове на семейството.

Вероятно после съм заспала, защото следващото нещо, което си спомням беше часовника ми, който показваше 3 часа сутринта. Останах да лежа неподвижна за известно време, ослушвайки се да чуя едва доловимото шумолене, което да ми покаже, че слугите са станали и се приготвят за предстоящия ден. Бяхме преживели най-ужасното нещо на света и въпреки това всекидневната работа трябваше да продължи.

–  Не е честно аз, саката и безполезна, да съм жива, а той да е мъртъв – мислех си аз. – Боже, не мога да живея така вероятно още тридесет години. Моля Те, вземи ме при татко.

Защо Бог беше толкова далеч и така мълчалив? Може би предците ми са направили голям грях. Може би Бог искаше да види в мен повече търпение… да, но аз бях търпелива и въпреки това все още бях болна. Ако Той не ми помогне, щях да намеря друг начин да се освободя от немощното си тяло. Но как? Да се обеся? С единствената ми ръка би било невъзможно. Да се отровя? От къде да намеря отрова? Ако можех да намеря нож или ножици… бяха заключени. Тези мисли бяха заменени от друга:

–  Никога няма да бъдеш в Рая с татко и мама, ако сложиш край на живота си.

Като член на фамилия саид имах правото да вляза в Рая дори и ако не успеех да спазя петте стълба на исляма, но самоубийството щеше да ми отнеме това право.

Тогава сигурно никога няма да бъда изцелена. Сърцето ми се сви и от очите ми потекоха сълзи. Точно тогава в своята безпомощност започнах да говоря на Бог, наистина да Му говоря – не като мюсюлманин, който използва заучени молитви и се обръща към Бога като през дълбока пропаст. Подтикната от огромната празнота вътре в мен, се молех, сякаш говорех на Един, Който знае нуждите ми и обстоятелствата.

–  Искам да умра – повтарях аз. – Не искам да живея повече и това е последната ми дума.

Не мога да обясня как, но съм сигурна, че думите ми биваха чути. Сякаш се вдигна някаква завеса, която ме делеше от източника на мир. Увих се добре в шала си, за да не ми е студено, и продължих да се моля още по-смело:

–  Какъв ужасен грях съм сторила, че си ме оставил да живея по този начин? – проплаках аз. – Още когато съм се родила, майка ми е починала, след това си ме направил инвалид, а сега взе и баща ми. Кажи ми, защо си ме наказал така жестоко.

Тишината беше толкова дълбока, че чувах как бие сърцето ми.

–  Няма да те оставя да умреш. Ще опазя живота ти.

Беше тих, нежен глас, подобен на полъх, който мина над мен. Сигурна съм, че чух глас, че той говореше на моя език и че с него дойде нова свобода да се обръщам към Бога, Най-висшето Същество, който дотогава с нищо не ми беше показал, че знае за съществуването ми.

–  Какъв е смисълът да ме опазиш жива? – попитах. – Парализирана съм. Докато татко беше жив, споделях всичко с него. Сега всяка минута ми се струва като сто години. Отне баща ми и ме остави без надежда, без причина да живея.

Отново чух гласа, звучен и тих.

–  Кой отвори очите на слепите, кой изцели болните, кой освободи прокажените и кой възкреси мъртвите? Аз съм Исус, син на Мария. Прочети за мен в Корана в сура Мариам.

Не знам колко дълго продължи разговорът – пет минути? Половин час? Изведнъж от джамията прозвуча сутрешният призив за молитва и аз отворих очи. Всичко в стаята изглеждаше нормално. Защо още никой не беше донесъл вода да се измия? Изглежда за тази неочаквана среща ми бе осигурено специално спокойствие и уединение.

По-късно през деня, когато с другите жени в семейството отидохме на гробищата, почти успях да убедя себе си, че съм сънувала. Там всичко беше тихо и мирно, а върху купчината кафява пръст лежаха свежи цветя. Но аз бях ужасена. Баща ми, който приживе не позволяваше по дрехите му да се задържи дори прашинка, сега се намираше заровен под тази мръсотия. Беше прекалено ужасно, за да го възприема.

(…)

Леля влезе в спалнята ми и остана малко при мен, като масажираше главата ми, за да облекчи силното ми главоболие в резултат от многото сълзи.

– Чичо ти и аз ще се грижим за теб като баща и майка. Моля те, приеми ни като твои родители и се опитай да гледаш на загубата като на Божия воля. Бог е взел баща ти в Рая.

Тя си отиде. Поисках арабския Коран и започнах да чета сура Мариам – исках да правя нещо, за да не мисля за преживяното сутринта. Но на арабски ми беше трудно да разбера всичко, въпреки че ритмичните му стихове (Голяма част от Корана е в ритмизирана проза, „стих” е условен превод на „аят ” – знак, знамение, стих от Корана. – Бел. ред.) лесно се учат наизуст. Тогава наум ми дойде дръзка идея. Защо да не го чета на моя език?

Написах бележка и я дадох на Салима, когато дойде да ме преоблече.

„Моля, дайте на приносителя най-добрия урду превод на Корана, който имате” – пишеше в бележката ми.

–  Занеси това в книжарницата и помоли за урду версията на Корана, издадена от компанията Тадж – казах аз. – Вземи пари от леля.

Салима кимна с уважение и излезе. Два часа по-късно се появи отново – носеше книгата, увита във вестник.

–  Добре – казах аз. – Сега би ли й направила подвързия.

Вечерта, когато всички утихнаха, отворих зелената, копринена подвързия и извадих Корана на урду. За момент задържах книгата в ръка. Много исках отново да чуя гласа, който ме уверяваше, че молитвите ми са чути и има надежда за изцеление. Инстинктивно разбирах, че за да го чуя отново, трябва да го послушам и да чета. И така, изпълнена с любопитство и тъга и без ни най-малка представа колко важно нещо правех, казах Бисмиллах, отворих книгата и започнах да чета:

,Ангелите рекоха: „О, Мариам! Аллах те благовества за Слово от Него, Името му е Месията Иса, синът на Мариам, знатен в земния живот и в отвъдния, и е от приближените [на Аллах]. И той ще говори на хората още в люлката, и като възмъжее, ще бъде от праведниците.”(Пак там, с. 54-55 (сура Родът на Имран). – Бел. ред.).

(…)

Прочетох повторно пасажа от сура Родът на Имран, към която сега бях насочила вниманието си:

„И ще изцерявам слепи и прокажени, и ще съживявам мъртви с позволението на Аллах. ” (Пак там, с. 55. Бел. ред.)

Не разбирах много неща. Мъдри учени се бяха опитвали да дадат тълкувания за Исус, който според тази сура беше творение, направено от пръст като Адам и въпреки това чрез силата на Аллах можеше да върши чудеса. Не се съмнявах, че е важен, но кой ли е пророкът, който знае нуждите ми и ми говори от небето, като да е жив?

Бях изгубила най-скъпия си другар и пред мен се простираше бъдеще, изпълнено с празнота. Въпреки това семето на търсене и надежда беше посято в сърцето ми. Бях сигурна, че един ден, някой ден, щях да разкрия тайната на загадъчния пророк, забулена в страниците на Корана.

(…)

Братята и сестрите ми имаха свой живот и въпреки че се грижеха за мен, както татко им заръча, не исках да им бъда в тежест. Мрачното ми настроение се пренесе и върху сестрите ми. Един ден Самина ме попита:

–  Какво тревожи ума ти, малка сестричке? Защо изглеждаш толкова тъжна?

Казах й, а тя ми отговори:

–  Никога няма да ни бъдеш бреме. Твърде много те обичаме.

И така, налегнеше ли ме отчаяние, привеждах всички възможни доводи, за да изляза от него.

–  Виж, Гюлшан, имаш голям късмет със семейство като твоето. Можеше да се родиш бедна, като прислужничките ти. Можеше да имаш баща, който не те обича; братя и сестри, които не се интересуват от теб. Имаш добро образование. Имаш покрив над главата, баща ти се е погрижил нищо да не ти липсва. Възползвай се от положението си. Мисли за дните, прекарани в Мекка, когато беше толкова близо до Бог и Неговия пророк. Помни думите на баща ти, че Бог ще те изцели и ако това не ти стига, спомни си гласа, който чу в тази стая и който ти каза за Исус Изцелителя.

Когато претеглях всички тези неща, те изглеждаха достатъчно тежки, за да ме измъкнат от отчаянието ми. Всеки ден си припомнях благословенията в живота ми, изброявах ги едно по едно, докато настроението ми се разведреше. Въпреки всичко, дълбоко в мен се спотайваше постоянният страх, че е възможно никога да не оздравея.

Започнах да се моля още по-усърдно от преди. Дните ми минаваха еднообразно, съобразени с времето за петте молитви. Всяка сутрин се събуждах в три часа и се приготвях за фаджр ке намаз (авторката  изброява имената  на молитвите на урду. – Бел. ред.), утринната молитва. После четях Корана на арабски, докато дойде време за закуска. Закусвах в стаята.

После Салима или Сема ме преобличаха, а времето до обяд запълвах с четене на религиозни книги или на вестник, слушах радио или пишех писма на братята и сестрите ми. Следваше почивка и идваше обедната молитва, зохар ке намаз. Когато децата на леля се върнеха от училище, ме изнасяха в градината, за да ги гледам как си играят. Два часа преди залез настъпваше време за асар ке намаз, а в края на деня за магхраб ке намаз, вечерната молитва. И последна беше нощната молитва, която носеше най-много заслуги, исха ке намаз.

отвъд завесата

От жените не се изисква да ходят в джамията. Четяхме тихо молитвите си вкъщи. По-скоро можех да забравя да се храня, отколкото да забравя да се моля. Молитвите представляваха връзката ми с татко; знак за опазване на вярата. Той ме бе учил, че ако спазвам вярата, веднага след като умра ще се срещнем с него в Рая и тогава ще имам ново тяло. Коранът казва, че всички жени в Рая са млади и красиви.

Ала дълбоко в мен се криеха черни страхове; не смеех да ги призная дори пред себе си, още по-малко да ги споделя с някого. Бог сигурно ми беше сърдит, затова отне баща ми. Все повече се страхувах от Бога, Комуто се кланяхме. Той беше скрит зад завеса от мрак и неизвестност.

Нищо от тези мои чувства не излизаше на повърхността на живота ми. По онова време домът ми в много отношения приличаше на рай. Градът ни беше разположен върху зелена, плодородна земя. Напояваха я пет реки: Джелум, Рави, Индус, Ченаб с новия си язовир и Сатладж и въпреки това жителите на Лахор го смятаха за затънтена провинция. За мен беше подслон в огромния свят, пълен с любопитни погледи и неприятни въпроси, свързани с болестта ми; беше моето убежище в свят, пълен с бедствия, заговори и убийства; място, където никога няма да се наложи да се омъжвам или да изкарвам прехраната си. От новините на урду, излъчвани от БиБиСи-Лондон, от вестниците и телевизията разбирах за неспокойния живот навън. Копнеех за баща ми и исках да разговаряме за всичко, което чувах и виждах. Много неща не разбирах напълно, а бях изгубила човека, който ми помагаше да си изградя мнение.

(…)

Вечер, след като децата отиваха да спят и леля и чичо се прибираха в стаята си, когато къщата утихваше след последния призив за молитва, четях свещения Коран на урду. Търсех пасажи, в които да се разказва за пророка Исус. Бях озадачена. Ако той наистина е бил такъв силен изцелител, защо в Корана пише толкова малко за него?

–  Лельо – подхванах аз един ден. – Знаеш ли нещо за Исус?

Тя повдигна края на дългия си шал и го заметна през рамо. Отговори ми категорично, сякаш рецитираше научен някога урок:

–  Той е единственият пророк в свещения Коран, който изцелявал слепи, възкресявал мъртви и ще дойде отново. Но не знам в коя сура се споменава за това.

Опитах се да й го покажа в Корана на урду, но срещнах съпротива:

–  Ти си образована. Сама си го прочети. Все пак ние се придържаме към нашите идеи, каквито Мохамед ни ги е завещал – каза тя.

Разбрах, че не иска да говори по въпроса, но явно бе споделила с другите от семейството за разговора ни, защото по-късно Сефдар шах дискретно ме разпита.

Идваше два пъти месечно, оставаше ден-два, за да провери как се справяме с поддръжката на къщата и да види как съм. Сестра ми Анис ни посещаваше всеки месец, а Самина – според случая; пристигаше от Равалпинди и оставаше няколко дни. Никоя сестра не е била обграждана с толкова грижи и същевременно не е била така самотна.

Сефдар шах взе Корана на урду:

–  Радвам се да видя, че още си вярна на религията си, Гюлшан. Престана ли да четеш Корана на арабски, както баща ни те учеше?

–  Не, братко, всеки ден чета и на двата езика. Сутрин чета на арабски, а вечер – на урду. Искам по-добре да вникна в смисъла.

Той се зарадва.

– Чудесно, много е добре, че четеш и на двата езика, но не преставай да четеш на арабски.

Тръгна си с впечатлението, че се задълбочавам все повече в исляма.

„И ще изцерявам слепи и прокажени; и ще съживявам мъртви с позволението на Аллах.” (Пак ст-55.-Бел.ред).

Години наред четох свещения Коран и се молех ревностно, но постепенно изгубих всякаква надежда за подобряване на състоянието ми. Сега обаче започвах да вярвам, че написаното за Исус е истина – вършил е чудеса, жив е и може да ме изцели.

– О, Исусе, сине на Мария, в свещения Коран се казва, че си възкресявал мъртви, изцелявал си прокажени и си вършил чудеса. Изцели и мен.

Когато се молех с тази молитва, вярата ми се усилваше. Странно, но през всичките години, докато отправях мюсюлмански молитви, не се почувствах сигурна, че ще бъда изцелена. Взимах броеницата, която донесох от Мекка, започвах с Бисмиллах всяка молитва, а в края добавях: „О Исусе, Сине на Мария, изцели ме.” Постепенно молитвата ми се променяше, докато накрая между молитвите с всяко мънисто казвах: „О, Исусе, Сине на Мария, изцели ме.” Колкото повече се молех, толкова повече ме привличаше тази неясна, второстепенна личност в свещения Коран, притежаваща власт, за която дори Мохамед не е претендирал. Къде пишеше, че Мохамед е изцелявал болни и е възкресявал мъртви?

– Само ако можех да говоря с някого – въздишах аз, но нямаше с кого. Затова продължих да се моля на пророка Исус, очаквайки да разбера повече.

Една сутрин, както обикновено, ме събудиха в 3 часа. Седях в леглото и четях стиховете, запечатали се вече в сърцето ми. Четях думите, а сърцето ми се молеше: „О, Исусе, Сине на Мария, изцели ме”. Изведнъж спрях и на висок глас изговорих мисълта, която напираше в ума ми:

– Вече толкова дълго се моля, а още съм парализирана.

Чух как някой бавно стана от леглото, за да приготви водата за ритуалното умиване преди сутрешната молитва. След малко леля щеше да дойде да ме види. Съзнавах всичко това, но мислите ми бяха изцяло съсредоточени върху моя проблем. Защо не получавах изцеление, въпреки че се молех вече три години?

– Виж, ти си жив и си на небето, а в свещения Коран пише, че си изцелявал хора. Можеш да изцелиш и мен, а аз все още съм парализирана.

Защо нямаше отговор, а само тази каменна тишина като подигравка на молитвите ми?

Произнесох отново името му и с отчаяние го помолих да облекчи състоянието ми. Пак нямаше отговор. Тогава извиках разтреперана от болка:

– Ако можеш, изцели ме – ако не, кажи ми.

Нямах сили да продължавам така.

Трудно ми е да опиша с думи какво се случи после. Цялата стая се изпълни със светлина. В началото си помислих, че е от нощната лампа до леглото. Ала видях нейната едва мъждукаща светлина. Може би изгревът? Беше прекалено рано за него. Светлината ставаше все по-ярка; накрая стана по-светло от ден. Покрих се с шала. Много се уплаших.

После ми хрумна, че може градинарят да е включил външните лампи, за да освети дърветата. Правеше го понякога, за да опази зрелите мангови плодове от крадци или да полее на прохлада.

Надникнах изпод шала. Вратите бяха плътно затворени, прозорците – закрити с пердета и капаци. Различих фигури в дълги роби, застанали в средата на светлината на няколко крачки от леглото ми. Имаше дванадесет фигури в редица, а фигурата в средата, тринадесетата, беше по-голяма и по-светла от останалите.

–   О, Боже – извиках аз и пот изби по челото ми. Наведох глава и се помолих.

–   О, Боже, кои са тези хора и как влязоха тук през затворените прозорци и врати?

Изведнъж чух глас:

–   Стани. Това е пътят, който търсеше. Аз съм Исус, Синът на Мария, комуто се молеше. Сега стоя пред теб. Стани и ела при мен.

Започнах да плача.

–   О, Исусе, саката съм. Не мога да стана. Той каза:

–  Стани и ела при мен. Аз съм Исус.

Докато се двоумях, той повтори същите думи. Продължавах да се съмнявам и той каза за трети път:

–  Стани.

И аз, Гюлшан Фатима, парализирана и прикована на легло в продължение на деветнадесет години, почувствах как в замъртвелите ми крайници потича нова сила. Стъпих на пода и се изправих. Направих няколко крачки и паднах в подножието на видението. Къпех се в пречиста светлина, а тя грееше като слънцето и луната взети заедно. Светлината освети сърцето и ума ми и в този момент много неща ми станаха ясни.

Исус постави ръка на главата ми и аз видях в нея дупка, през която върху дрехите ми се спускаше лъч светлина и правеше зелената ми рокля да изглежда бяла.

Той каза:

–  Аз съм Исус. Аз съм Емануил. Аз съм Пътят, Истината и Животът. Жив съм и идвам скоро. От днес ти си мой свидетел. Това, което видя с очите си, предай го на моя народ. Народът ми е твоят народ. Остани вярна и им предай това.

Той каза:

–  Сега пази тази дреха и тялото си неопетнени. Където и да отидеш, ще бъда с теб. От днес ще се молиш така: „Отче наш, Който си на небесата, да се свети името Ти. Да дойде царството Ти, да бъде волята Ти, както на небето, така и на земята. Хлябът наш насъщни дай ни го нам днес и прости ни дълговете наши, както и ние прощаваме на нашите длъжници и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия, защото е Твое царството и силата, и славата вовеки веков. Амин.”

Накара ме да повторя молитвата и тя влезе дълбоко в сърцето и ума ми. Съдържаше едновременно красива простота и дълбочина и много се различаваше от молитвите, които бях учила от малка. В нея Бог се нарича „Отец” – това име се запечата в сърцето ми и изпълни празнотата в него.

Исках да остана там, в нозете на Исус, да се моля и да изговарям новото име на Бог – „Отче наш”… но Исус имаше да ми каже и друго:

–  Чети в Корана, аз съм жив и идвам скоро.

Това го бях учила и затова вярата ми в чутото порасна.

Исус каза още много неща. Изпълних се с радост. Не мога да я опиша.

Погледнах ръката и крака си. По тях имаше плът. Ръката ми не беше съвършена, но въпреки това имаше сила, не беше вече суха и закърняла.

–  Защо не я направиш съвсем невредима? – попитах аз.

Получих любящ отговор:

–  Искам да бъдеш мой свидетел.

Фигурите се издигнаха нагоре и изчезнаха. Исках Исус да остане още малко и извиках натъжена. После светлината си отиде и се озовах сама в средата на стаята, облечена в бяла дреха, с натежали от ослепителната светлина очи. Сега дори нощната лампа ги дразнеше и клепачите ми тежко се спускаха върху тях. Слепешком се приближих към шкафа до стената. В едно чекмедже намерих слънчеви очила – носех ги в градината. Сложих ги и вече спокойно можех да отворя очи.

Внимателно затворих чекмеджето, обърнах се и огледах стаята. Изглеждаше както когато се събудих. Часовникът продължаваше да тиктака на масичката до леглото; показваше почти 4 часа. Вратата беше плътно затворена; на прозорците висяха пердетата, пуснати докрай. И въпреки всичко очевидно не си бях въобразила случката, защото имах доказателство в тялото си. Направих няколко стъпки и още няколко. Ходех от стена до стена, напред-назад, напред-назад. Крайниците на парализираната половина от тялото ми бяха несъмнено здрави. О, каква радост изпитвах!

–  Отче – извиках аз. – Отче наш, който си на небесата.

Това беше нова и прекрасна молитва. Изведнъж на вратата се почука. Беше леля.

–  Гюлшан – каза тя притеснено. – Кой ходи в стаята ти?

–  Аз, лельо.

Чу се леко възклицание и гласът на леля:

–  О, това не е възможно. Не може да си здрава. Как така ходиш? Лъжеш.

– Добре, влез и виж.

Вратата бавно се отвори и леля боязливо пристъпи в стаята. Стоеше прилепена до стената с ужас и неверие, а широко отворените й очи гледаха сияещото ми лице.

–  Ще паднеш – обади се тя.

–  Няма да падна – засмях се, почувствала мощта и силата на новия живот, който течеше във вените ми.

Леля бавно се приближи с прострени напред ръце като слепец, който опипва пътя. Повдигна ръкава на туниката ми и погледна вече закръглената ми, здрава ръка. Помоли ме да седна на леглото и огледа крака ми – изглеждаше съвсем като другия.

– Странно е да те гледам изправена. Трябва да свикна.

Поиска да й разкажа как се е случило.

Започнах от самото начало: за предсказанието на баща ми, за гласа, който чух в нощта след смъртта му; как три години четох за Исус в Корана, как той ми се яви и ме изцели.

Когато разказът ми стигна до повелята на Исус да бъда негова свидетелка, леля ме прекъсна и каза:

– В Пакистан няма християни, на които да свидетелстваш, а и няма нужда да ходиш в Америка или Англия. Свидетелствай, като даваш помощи на бедните. Когато тези хора идват при теб за храна и пари, това ще бъде твоето свидетелство.

До момента не бях свързала поръчението на Исус с отиване в Англия или Америка. Ала думите му все още бяха живи и реални за мен:

–  Това, което видя с очите си, предай на народа ми. Моят народ е твоят народ.

В ума ми започна да се оформя молитва:

–  Исусе, къде е твоят народ?

Зад завесата – историята на Гюлшан Естир – II част

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0