ЖИВОТ ЗА ЖИВОТ

Живели на изток двама братя. По-младият водел разгулен живот. От ранна утрин до късна вечер прекарвал в грехове и нямал никакво желание да скъса с тях. По-старият брат, напротив, бил богобоязлив човек, смирен, благочестив и много работлив. Тъгувайки по своя разпътен брат, той често го увещавал със сълзи на очи да се откаже от лошия си живот. Но всичко било напразно: брат му не обръщал внимание на неговите молби и сълзи, а продължавал да съсипва и тялото, и душата си. До късна нощ той се скитал из пътеките на злото. А в това време по-старият брат горещо се молел на Бога да спаси погиналия. Веднъж, след полунощ, по-старият брат чул силно да се хлопа на вратата. Той бързо скочил и отворил. Показал се брат му, цял треперещ и бледен, с окървавени дрехи.

– Спаси ме, братко! Скрий ме! Преследват ме. Убих човек! Ето виж кръвта – неговата кръв!…

Така се молел нещастният убиец…

Но как да го скрие, и може ли да го скрие така, че да не го намерят? Ами вината за извършеното престъпление, може ли да остане ненаказана?

Любовта е изобретателна. Без да каже нито дума, по-старият брат съблякъл окървавените дрехи от убиеца и ги облякъл, а в своите чисти облякъл своя по-малък брат. След това го въвел в съседната стая и заключил вратата.

В същия момент той чул да хлопат и натискат на пътната врата полицаи. „Да, точно тук се скри убиецът! – говорили те помежду си. – На тоя дом се хвърля подозрение и за много други престъпления.“ Полицаите разбили вратата, влезли вътре, приближили се до по-стария брат, изгледали го строго, после неговите дрехи, и го запитали: „Ти ли си убиецът?“ Той не отговорил нищо. „Какво питаш още? Не виждаш ли, че неговите дрехи са целите с кръв опръскани? – казал нетърпеливо един полицай. „Да го вържем и отведем!“ Вързали ръцете на мнимия убиец и из един тъмен път го отвели в участъка. Тук той престоял до сутринта в една мрачна килия. През всичкото време арестуваният не проговорил нито думица.

Дошли да го разпитат. Той отговорил само едно: „Аз зная, че трябва да умра за това престъпление!“

След известно време насрочили делото. Съдията разгледал окървавените дрехи и казал: „Тук не са потребни никакви свидетели, работата е ясна!“

– Имаш ли адвокати? – запитали те обвиняемия. – Желаеш ли нещо да кажеш за свое оправдание?

– Не!

Съдиите приключили процеса и осъдили обвиняемия на смърт. В навечерието на екзекуцията осъденият неочаквано заговорил. Той помолил да дойде при него директорът на затвора. Когато директорът влязъл в килията му, осъденият казал: „Бъдете така добър да изпълните молбата на един, който е на прага на смъртта. Дайте ми, моля, хартия, перо и мастило, за да напиша едно писмо, и плик и червен восък, за да го запечатам. Обещайте ми пред Бога, че няма да разпечатвате писмото и че след моята смърт ще го предадете на посочения адрес. Вярвайте, нищо лошо не е свързано с това писмо. Истина говоря, не лъжа! Аз съм в последните часове на моя живот и зная, че утре моята душа ще застане пред Бога!“ Лицето на осъдения на смърт имало такъв израз и думите били изречени така, че директорът ни най-малко не се усъмнил в истинността на казаното.

Осъденият излял цялата си душа в тая молба. Той бил така спокоен, така примирен, сякаш жива небесна светлина греела в очите му.

Директорът сам донесъл всичко, каквото било потребно, и обещал да изпълни добросъвестно молбата. Късно през нощта, когато директорът обхождал килиите, осъденият му предал писмото. Нощта преминала в душевен мир за осъдения на смърт, който, коленичил в своята килия, сякаш гледал през вратата на вечността в другия свят.

Съмнало се. Смъртната присъда била изпълнена…

Директорът изпратил да отнесат оставеното писмо. Разсилният намерил къщата, гдето живеели двамата братя, и похлопал на вратата. Един мъж с бледо, възбудено, смутено лице взел писмото. Гледал го дълго втренчено, като че ли по погрешка му е дадено, после го разпечатал, зачел го и болезнено извикал… Той се втурнал в стаята. Цялото му тяло треперело и плачел високо. Какво ли било написано в писмото. Не много, само няколко думи. Те гласели: „Утре облечен в твоите дрехи, аз умирам заради тебе, а ти, облечен в моите дрехи, трябва да живееш праведно и свято, като си спомняш за мене!“

„Аз умирам за тебе!“ Тези думи го разтърсили, не! Те го смазали до дълбините на сърцето, което, по-рано от греха, а после от страх, било като вкаменено. Сега, отново пробуден, той извикал високо: „Аз умирам за тебе!“ – Може би той още не е умрял? Изтичал навън и се спуснал към затвора, за да спасява своя брат. Стигнал до там и умолително и настойчиво пожелал да види директора. Въвели го в неговия кабинет. Истинският убиец разказал пред директора цялата история, разкрил своя предишен живот, убийството, бягството, жертвата на брата, подал му писмото и завършил с молбата: „Убийте ме! Моля Ви, нека умра! Освободете брат ми!“

Директорът прочел писмото. Думите „Аз умирам за тебе!“ развълнували и покъртили до дъно душата му. Спомнил си той настойчивата молба на осъдения на смърт и неговия благ и спокоен поглед, на който не можел да противостои.

Директорът предал писмото на съдиите. Думите на умрелия „Аз умирам за тебе!“ били святи за съдиите, святи в цялото им значение. Такава голяма жертва не бивало да бъде напразна или изгубена. И решили, че нямат право да осъдят и убиват оня, за когото е дадена тази жертва. И му подарили свободата на живота. Помилваният ден и нощ викал към Бога: „Господи, помилвай ме! Не допускай да умра в моите грехове. Друг умря за тях. Помогни ми да се боря срещу греха! Направи ме достоен за дрехите на този, който умря за мене! Предпазвай ме от всеки грях! И Бог му помогнал. Грешникът заживял нов живот.

Неговите предишни другари се мъчели да го върнат към стария начин на живот и го придумвали да отиде с тях на ония места, гдето по-рано заедно се веселили. Той всякога им отговарял кротко и решително: „Облечен с тези дрехи, аз не мога да дойда с вас! Моят брат никога не би отишъл на такива места!“

Постепенно те престанали да го дразнят. Разбрали, че е безсмислено повече да се опитват да го съблазняват. Едни го напуснали окончателно, други станали с него по-близки и с благоговение разглеждали дрехите на самопожертвалия се брат. Като наблюдавали новия свят и богоугоден живот на своя приятел, те сами се отвърнали от греха и заживели праведен живот.

Изминали доста години, прекарани от по-малкия брат в труд и подвизи. Наближил денят на неговото заминаване от този свят. Дошло времето двамата братя да се съберат във вечността. По-младият брат умрял. Според желанието му облекли го в дрехите на по-стария брат и така го погребали. Никога не могли да забравят значението на това погребение ония, които присъствали на него.

/Из сборника “Цветя от Рая”/

. . .

“Никой няма по-голяма любов от това щото да даде живота си за приятелите си. Вие сте Ми приятели, ако вършите онова, което ви заповядвам.”

“Аз съм добрият пастир . . . и давам живота Си за овцете . . . Никой не Ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам. Имам право да го дам, и имам право пак да го взема.”

(Думи на Бог Исус Христос)

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0