Великден сякаш възкреси умъртвеното от блудния градски дух наше духовно тяло и вдъхна нов живот на изтерзаните ни души.

Перашките /червените яйца/ и козунакът още присъстват на следпразничната трапеза и сякаш не ни позволяват да се гмурнем отново в ледените води на делничните задължения.

В интерес на истината фолклорната ни традиция въобще не познава месенето на козунаци. Те са градска мода, забелязана за пръв път по нашите земи около края на XIX или началото на XX век. Ние имаме подобие на козунака, познатия сладък хляб – питка, намазана с мед. Tой се приготвя на Младенци или когато е пламнала болест. Наричали са го турта, турте, младенец и се раздавал от стопанката на дома, застанала на кръстопът. Целта не е била някой да „се облажи“ от чуждото нещастие, а да приеме принос, за да принесе от своя страна молитва пред Бога за болния и проклетията, дошла по един път в дома, по седем пътя да си замине от там.

За Великден пък се е месил специален за случая обреден хляб, по шарка и наименование досущ като коледния. Наричали са го колак, кравай, боговица, единствената разлика е в това, че в шарките на великденския хляб има поставени от боядисаните яйца.

Но най-същественото е това, че нищо в празника на дедите ни не е било самоцелно или суеверно. Всичко се е правило в строго определен смислов порядък. Правенето или неправенето на нещо е свързвано с определена причина, защото се е търсило и съответното следствие. Действията в празника са една своеобразна мистерийна драма, „обредно действие“, имащо за цел да разкрие или извика една друга действителност. Да напомни за изконни ценности, основаващи бъдещи времена и събития.

За децата (а и за непорасналите духом) Великден е бил свързан с хляба и перашките,  Коледа – с бъдника и чушките с боб, Първи март – с мартениците, Бабинден – с бабата, и т.н.

За зрелите празникът е  време за свещенодействие и призоваване на Божията сила за очистване, обновление и благословение на рода и дома, докарваща светлина и благоденствие в живота на човека и прогонваща всяко зло – скрито или явно.

По Великден хлябът винаги се прави на Велики Четвъртък, след боядисването на яйцата. В самото боядисване също има ред. Всяко е червяно според реда на прибирането му от полога, като най-ценни са тези, прибрани в самия четвъртък. Не защото са най-пресни, както би си помислил днешният прагматичен човек, а защото това е символ на почит и зачитане на Божия избор и намерение. Както човек не определя кое яице кога ще бъде снесено, така не определя и за самия себе си кога, какъв и къде да се роди, това решава само Бог. Червените яйца за един дом са имали особено значение и сила, защото в тях са виждали семето, от което се ражда живот. Преобразено в червено, то придобива значение на не просто обновения, но възкръсналия живот, в една нова природа, ново естество.

Идеята за новото естество се явява и чрез замесването на обредния хляб. По обичая първо се подновява квасът. Наричали са го „баща на тестото“. Квасът в народната мъдрост е „кодът“ за потеклото, статутът на човека в обществото и пред Бога, в зависимост от вътрешното му съдържание – благородство, достойнство или низост. Всички знаем израза „Той е от друг квас!“, обикновено използван, за да обясни кратко и ясно специфичното потекло или среда, от която произлиза въпросната личност. Така и хлебният квас е бил възприеман като символ на нещо невидимо, но дадено, дарено, а не придобито, което трябва да се пази, да не би да се отнеме. Тази отговорност е имала стопанката на дома, тя е имала и правото да го поднови, което се правило само веднъж в годината, на Велики четвъртък. На този ден никоя стопанка не е давала квас по каквато и да е причина, да не би берекетът в дома да премине в друг, което явно препраща към Христовата притча за разумните и неразумните девици, изречена именно през Страстната седмица. Прибавяйки от новия квас към брашното, стопанката принажда друга стойност на хляба. Отново кодът е същият – сътворявала се е нова природа.

След приготвянето на новия квас се замесва тестото за кравая от вода, сол, брашно и квас.

Водата, използвана в обреда, е считана за нещо чисто и свято. Независимо дали е ручей, кладенец или извор, тя е приемана за слово Божие, даващо живот. Както без водата всичко съхне и вехне, така и без да е изречен от Божиите уста, живот не съществува. Молитвената вода се използва при раждане и смърт, цветната – при венчание, ладваната – при кумучене, мълчаната – при замесване. При някои обреди каденето не започва, ако на трапезата не е сложена вода.

Солта в народното вярване също е считана за свято нещо. Казват, че солта имала сърце, и който има от това сърце, бива опазен от зло. Солта пази храната от разваляне, така и послушанието на Божите заповеди пази човека от нравствена развала и упадък.

Брашното, използвано в празника, е обект на особена почит и внимание. Тук символиката е скрита в самото свойство на семето да се възпроизвежда. След засаждането то умира в земята, за да възкръсне и да се преумножи. Брашното е наричано душата на хляба – средата, в която съединени, съставките заживяват свой собствен живот.

Ако подменим имената на съставките с техните обредни значения, излиза, че стопанката заквасва душата с царско потекло, излива в нея Божествени слова и подновява вечния завет с нейния Създател, за да се роди и порасне в нея едно ново и чисто, свято естество.

Месенето като обредно действие е също една мистерия, тайна на сътворението. Нечиста жена не меси, бъбрива също, защото замесването се прави при пълно мълчание. Измиването на телесната нечистота и  въздържането от говорене съответстват на омиването на душата от греховете, включително греха на празнословието и клюкаренето. Меси се в средата на хоро и пеене на Великденски песни, тоест целта е душата, веднъж пречистена, да не остане празна, а да се изпълни с ново, свято съдържание. Хлябът в празничния ритуал се шари, изписва се, че ако върху него няма писмо, не се приема за обреден. Именно нареченото и изобразено върху него слово му придава сила за благословение. Върху хлябовете, подготвяни за Великден, се разпознават знаци, означаващи вечност, прибежище, живот, врата, оградена територия, град.*

Ето и нашият Великденски обреден хляб, подготвен за празничната трапеза:

Всичко практикувано в обредите ни е намерило мястото си на своето време, защото е имало дълбоко смислово основание. За нас е от осбена важност да разбираме първопричината, основанието за съществуването на всеки един от елементите на празника.

Защото не папгалското повтаряне на определен ритуал благославя човека и дома му, а отношението му към Бога, към ближния и към себе си. Иначе казано, без вяра и разбиране по-добре нищо не прави, това не те ползва, нито те прави повече българин.

Българин е този, който пази своето потекло, род, език и вярата на  предци си, върши техните дела – този, на когото сърцето е българско!

*”За всеки празник, за всеки случай отделно, обредният хляб ще носи отделни шарки. А всяка шарка ще носи своето символическо значение. В тия шарки българската домакинка изразява вярата народна; в тия шарки се изказват целта и желанието жертво приносителите…с една дума, всеки обреден хляб с шарките представлява една молитва, написана с тестеви символически белези.”- Д. Маринов, „Религиозни народи обичаи“

Автори: Десислава и Пламен Иванови