Thracia

Древна Тракия – цивилизацията на Словото и писмеността

/Статията включва извадки от изследванията “Основи на трансцендентната лингвистика”, “Тракийските съкровища – думи от злато” и “Триизмерната писменост на траките” на Илиян Могиларски/

Древните траки са може би най-известни със своите съкровища. Наистина, древните траки са били много богати – както в материално, така и в духовно отношение. Източникът на тяхното богатство е бил познанието им – и по-точно познанието за Словото (езика, речта) като творческа сила, като инструмент за сътворяване на реалности. И именно Словото (езикът, речта) е било тяхното най-голямо съкровище и тяхната най-голяма сила, откъдето са произтичали всичките им способности, качества, умения, прозрения и вдъхновение, направили възможно създаването на всички тези великолепни, изящни и изпипани до съвършенство произведения, които са ни оставили и на които имаме щастието да се радваме и днес.

Но може ли една такава високо развита във всяко отношение цивилизация като древнотракийската да бъде безписмена? Цивилизация, при която Словото (езикът, речта) е било на такава върховна почит и е заемало такова първостепенно място, че е било разглеждано като източникът на всяко познание, богатство, мъдрост и талант.

Доскоро в научните среди беше широко разпространена хипотезата за безписмеността на древните траки. Тази хипотеза, която се беше превърнала в научна догма, не почиваше на никакви научни доводи, а се основаваше единствено на презумпцията, че тъй като никой от казионните изследователи в областта на тракологията все още не е могъл да разчете писмените знаци, оставени от древните траки, значи не съществува древнотракийска писменост.

През 2006 г. лингвистът Стефан Гайд представи първото научнообосновано разчитане на артефакти с древнотракийска писменост, което впоследствие доказа своята валидност при разчитането на още много древнотракийски писмени паметници по метода на Гайд.

Откритието на Гайд имаше фундаментално значение не само защото направи възможно разчитането на древнотракийската писменост и доказа по безспорен начин, че траките не са безписмени, а и защото разкри един друг изключително важен факт, който предполага радикално преосмисляне и преразглеждане на досегашните разбирания за възникването на човешката писменост и за писмената история на човечеството. Тъй като още преди да бъдат разчетени, артефактите, изписани с древнотракийско писмо, бяха датирани от учените на 7000-6000 години (5000-4000 г.пр.Хр.), това означава, че древнотракийската писменост е най-старата разчетена досега човешка писменост в света. Оказва се, че тя предхожда с поне 1500-2000 години писмените системи на Шумер и Древен Египет, смятани до този момент за най-древните писмености в света.

Разчитането на древнотракийски писмени паметници – оброчната плочка от Градешница (5000 г.пр.Хр.), сакралната плочка от Караново (4000 г.пр.Хр.), амулета от Тартария (5000-4500 г.пр.Хр.), Кивота на Орфеевия завет (5000 г.пр.Хр.), погребалната плочка от Точиларе (5000-4500 г.пр.Хр.), надписи в светилища, гробници и други древнотракийски обекти, както и още множество артефакти – от Стефан Гайд е епохално събитие в науката, което може да бъде сравнено с разчитането на Розетския камък от Жан-Франсоа Шамполион, направило възможно дешифрирането на древноегипетската писменост. Интересно е, че подобно на Шамполион, който, за да разчете йероглифното писмо, използва паралелни текстови записи на пиктографски и фонетичен език, Гайд декодира тракийската писменост посредством египетските йероглифи и бохарското линейно писмо, използвано през древността както в Тракия, така и в Египет. Изследванията на българския лингвист, работил дълго време в Съединените щати, разкриват и помагат да се разбере съвсем ясно връзката между древните цивилизации на Тракия и Египет. Според повечето египтолози, включително такива велики имена в класическата египтология като сър Уолис Бъдж и проф. Адолф Ерман, няма съмнение, че цивилизацията на Древен Египет е възникнала на друго място и е внесена от север през делтата на Нил, за което свидетелства и фактът, че писмеността се появява тук в готов и завършен вид в около 3100 г.пр.Хр. Но досега никой не беше свързвал този външен цивилизаторски елемент с древните траки, които, както става ясно от разчетените артефакти, археологическите разкопки и наличните исторически извори, донасят своята писменост, религия и култура в Египет и основават Древноегипетската цивилизация.

Тракия е първата човешка цивилизация. Въпреки че е била скрита дълго време, тя винаги е била тук и никога не е изчезвала напълно. Нейните коренни жители – траките – също винаги са били тук, но са известни още под името българи или богари, което на първичния човешки език означава боготворчески или божествени творци; а траки означава греещи или сияйни –  едни, които Омир описва в своята Илиада като „хора, които му напомнят за боговете“. Тракия е люлката на първичната вяра на човечеството в Бога Слово: земята, където Исус Христос – Всевиждащото и Всемогъщо Слово – винаги е бил познаван и почитан като Бог.

Тракийските съкровища са думи от злато. Това е първата човешка писменост и тя е триизмерна – всички фигури, съдове, изделия, постройки и всякакви неща, сътворени от човека, представляват писменост. При тази писмена система словото не се изписва, не се състои от двуизмерни знаци (било фонетични или пиктографски), а представлява триизмерни обекти. Този език отразява състояние, при което в изговарянето на словото участва цялото тяло на човека, а не само определени органи, съставляващи т.нар. гласов апарат. Това е състояние, при което мислене и възприятие представляват единство и почти няма разделение между съзнание и възприемана реалност.

По-късно хората започват да пишат двуизмерно и така се раждат йероглифите, които са пиктографска (образна) писменост. Родината на йероглифите е Тракия, откъдето те са пренесени в Египет, когато тракийски династии установяват свое царство в делтата на Нил през 4 хил.пр.Хр. Пиктографските писмености съчетават едновременно звуковия и образния елемент на словото, т.е. при тях писмените знаци имат както идеограмна, така и фонетична стойност. При тези писмености (и езици) звукът е същевременно образ и образът е същевременно звук, т.е. няма разделение между дума и значение. Мисленето на тези езици е нелинейно във времево отношение, непространствено, непричинно-следствено, а е циклично, структурно, синхронично. Те се доближават до единството между съзнание и възприемана реалност, макар и не в първичната му абсолютна форма.

В хода на историята човешкият език преминава през различни трансформации и сега повечето езици – или по-точно повечето писмености – са линейни и фонетични, за разлика от цикличните и пиктографски писмености. (Неслучайно децата първоначално започват да рисуват, а чак по-късно се научават да пишат на съвременните линейни езици – защото образите са първичната и вселенска човешка писменост; дори в днешно време ние използваме образи като вид вселенски език – пътни знаци, числа, различни символи във всевъзможни области на човешкия живот.) Линейните фонетични писмености отразяват единствено звуковите стойности на езика, без да включват образния елемент на словото. При тези писмености (и съответно езици) има разделение между дума и значение, между звук и образ. За мисленето на тези езици е характерно строгото разделение между съзнание и възприемана реалност.

Езикът е свързан с ума. Всеки език и неговата употреба оформят специфичен начин на мислене и живот. Езикът създава човека; човешкото съществуване е невъзможно без или извън езика. Ние и целият свят сме сътворени от Словото; и Словото е в нас – ние говорим Словото, мислим Словото, усещаме Словото, преживяваме Словото, живеем Словото.

Повечето хора разглеждат езика като средство за общуване. Те смятат, че целта на езика е общуването. Дори много лингвисти определят езика като система от думи или знаци, които хората използват, за да изразяват мисли и чувства помежду си. Но това не е вярно – или поне не е цялата истина. Да, езикът се използва за общуване, но това не е неговото единствено и най-важно предназначение. Основната цел и функция на езика е сътворяването. Езикът е инструмент за сътворяване на реалности. Може би най-точното определение на езика е, че езикът е жива творческа сила.

Езикът (или Словото) е силата, чрез която ние творим, но и силата или по-точно Всесилата, която е сътворила самите нас. Както заявява един от най-забележителните лингвисти и философи на 20 век – Оуен Барфилд: “Не човекът е бил този, който е създал митовете, а митовете, или първообразното съдържание, което разкриват те, са били това, което е създало човека.”

Езикът създава “дистанцията” между човека и света, между възприемащия субект и възприемания обект, между възприемащото съзнание и възприеманата реалност. Като създава тази “дистанция”, езикът прави човека свободен от света, прави съзнанието способно да се отдели, така да се каже, да се разграничи от възприеманата реалност. В хода на развитието на отделния индивид, а и на човечеството като цяло, се наблюдава промяна на отношението между съзнанието и възприеманата реалност, между субекта и обекта – с други думи, “дистанцията”, която създава езикът, се променя. В началото на живота на отделния индивид и в началото на историческото развитие на човечеството тази “дистанция” е незначителна, т.е. почти няма разграничение между съзнание и възприемана реалност. Човек не прави разлика между себе си и света, а ги възприема като едно, т.е. възприеманата реалност съществува на равнището на съзнанието. В това състояние е налице единство между мислене и възприятие, а това означава липса на свобода, защото когато мисълта е дадена във възприятието, когато мисълта идва отвън, тогава човек не е свободен в мисленето си. На този етап от развитието на езика не съществува разделение между вътрешен живот и външна реалност, т.е. външната реалност е моят вътрешен живот. Затова на този етап от развитието на индивида и на човечеството не е налице памет.

Както отбелязва Барфилд, паметта представлява превръщане на външните събития, случки, явления – въобще на външната реалност – във вътрешни преживявания. Но когато не съществува разделение между външна реалност и вътрешни преживявания, тогава не е възможно да има памет. От гледна точка на онтогенезата паметта се появява тогава, когато човек проговори.

Езикът има две съставки: образ (не физически, а умозрителен) и звук; значение и произношение. Това са двете страни на езика – духовната и материалната (в смисъл на физическа материя). Поредицата от звуци, която физическият слух възприема, както и поредицата от символи, която физическото зрение възприема, са само материалният израз на езика (и то най-вече на линейните, фонетични езици). Този материален израз обаче няма никаква стойност без духовната същност на езика, а именно значението. Духът е, който оживотворява материята. Думата във физическия свят е материализация на значението, което има духовен, а не физически характер.

Смята се, че гласните звукове са “духът” на езика, а съгласните – неговата “плът”. Затова в най-древните езици гласните звукове не са се записвали – защото духът не може да се запише, не може да се улови с материални средства. Записвали са се само съгласните звукове.  Това е и един от факторите, на които се дължи голямата трудност за разчитане на древни текстове – в тези текстове са записани само съгласните и е почти невъзможно със сигурност да се каже как се чете дадена дума, тъй като е въпрос на догадки (или на откровение) какви гласни има пред, между или зад съгласните. А и трудно може да се каже къде започва и къде свършва дадена дума, при положение че в тези текстове няма разстояния между думите, което, от своя страна, отразява разбирането, че словото представлява непрекъснат поток, в който няма “паузи” или “празнини”. Впоследствие гласните са започнали да бъдат отбелязвани с точки, а по-късно са се сдобили с пълноценни тела, така да се каже, и са започнали да бъдат изписвани като конкретни букви.

Разглеждането на гласните и съгласните звукове съответно като “духа” и “плътта” на езика напълно съответства на природата на звукоизвличането, на начина, по който говорният апарат на човека произвежда звуците във физическата реалност. Гласните наистина са дух, защото представляват озвученият дъх на човека. Те се образуват от преминаването на въздушната струя през гърлото и устната кухина, като при това преминаване въздушната струя не среща никаква преграда, а само получава “форма” от начина, по който е отворена устата при преминаването й, т.е. гласните “се състоят” единствено от въздух, от дъх, от дух. Съгласните се образуват, когато въздушната струя срещне по определен начин някаква телесна преграда – гръклян, език, небце, зъби, устни или комбинация от тях, – т.е. съгласните са въздух (дъх, дух), приел телесност. Съгласните носят в себе си следа от силите, въвели в съществуване външната структура на природата, включително тялото на човека, а гласните са израз на вътрешния живот от чувства и спомени, който съставлява човешката душа. Това е в съгласие с разбирането, споделяно още от древните хора, че в основата на всичко стои първичното Слово – че Словото е Творецът на видимия и невидимия свят.

Думата, която е нещо невидимо, духовно, се изговаря с физически жест, с действие, което е видимо и има материален характер, т.е. невидимото слово се изговаря с видим, физически жест. В днешно време този жест до голяма степен се е ограничил единствено до органите на речта – поне на вербално ниво (въпреки че и днес в общуването участват както вербални, така и невербални средства, и именно невербалните средства, например жестове, мимики, поза на тялото, поглед и т.н., предават по-голямата част от информацията в общуването). Някога обаче, когато “дистанцията” между съзнанието и възприеманата реалност не е била толкова голяма, когато човекът още не е бил така “отделéн” от заобикалящата среда, както днес, жестовете на речта са били правени с цялото тяло – тогава самото тяло е било изговаряно дори докато е говорело. Самото тяло е слово.

Писаното слово може да бъде разглеждано според четири основни парадигми. Първата парадигма обхваща линейните фонетични писмености, които отразяват единствено звуковите стойности на езика, без да включват образния елемент на словото. При тези писмености (и съответно езици) има разделение между дума и значение, между звук и образ. За мисленето на тези езици е характерно строгото разделение между съзнание и възприемана реалност. Самият език създава “дистанцията” между съзнанието и възприеманата реалност.

Втората парадигма включва пиктографските (образните) писмености, които съчетават едновременно и звуковия, и образния елемент на словото. При тези писмености (и езици) звукът е същевременно образ и образът е същевременно звук, т.е. няма разделение между дума и значение. Мисленето на тези езици е нелинейно във времево отношение, непространствено, непричинно-следствено, а е циклично, структурно, синхронично. Те се доближават до единството между съзнание и възприемана реалност, макар и не в първичната му абсолютна форма. Тези езици отразяват състояние, при което е възможно съществуването на структура без пространство, на движение без линейност във времето, на събитийност без причинно-следствена връзка.

Третата парадигма представлява триизмерната писменост, при която писмените знаци са всички фигури, съдове, изделия, постройки и всякакви неща, сътворени от човека. При тази парадигма словото не се изписва, не се състои от двуизмерни знаци (било фонетични или пиктографски), а представлява триизмерни образи, триизмерни обекти. Този език отразява състояние, при което в изговарянето на словото е участвало цялото тяло на човека, а не само определени органи, съставляващи т.нар. гласов апарат. Това е състояние, при което мислене и възприятие представляват единство и почти няма разделение между съзнание и възприемана реалност, поради което почти няма невъзможни неща, но всяка мисъл и изговорено слово се материализира без затрудненията, характерни за състоянието на строго разделение между съзнанието и възприеманата реалност.

Четвъртата парадигма разглежда като писменост самото творение, самата сътворена реалност. Тази парадигма свидетелства за език, който не е човешки, а е присъщ само на Бога като Творец на всичко видимо и невидимо. Този език може да е присъщ и на човека, но само когато той съществува в състояние на пълно единство с Бога – тогава той мисли, изговаря, изписва самата реалност. При този език думите са самите неща, самите елементи на реалността. При този език има пълно единство между съзнание и възприемана реалност и няма разделение между буквално и преносно значение, защото видимият и невидимият свят – физическата и духовната реалност – са едно. Този език отразява състояние, при което няма смърт и тление, при което материята не е физическа, а архитипна, нетленна, неизменна, подобна на тази в сънищата. При този език лъжата е невъзможна, защото съзнанието и възприеманата реалност представляват единство и няма разделение и дори разграничение между мисли, думи и дела – всичко, което си помислиш или изговориш, или напишеш, става реалност, защото самата мисъл е реалността, самото изговорено или изписано слово е реалността; мислите и думите са твоите дела, делата ти са мисли и думи, думите са мисли и дела – въобще всичко е Слово.

Автор: Илиян Могиларски