Да си поговорим за Коледа

Именно вярата в Бога, вярата в отвъдното е и причината празниците да бъдат практикувани хилядолетия наред, а и да се счита, че те като нематериално, духовно наследство са в основата на непоклатимия българския дух във времена на войни, глад и робство. Наш дълг като наследници на тази традиция е да се върнем към тази народна вяра, към този вид благоденствие, дето не се купува, като започнем от вникването и осмислянето на това, което по стара българска традиция се прави на Бъдни вечер и на Коледа.

За всички Коледа е времето, в което се случват чудеса, времето, в което хората стават по-добри, по-човечни. Но можем ли да припишем каквото и да било чудодеяние на един обикновен ден от календара? И с какво всъщност дните по Рождество са наистина необикновени? Някой би казал, че основно влияние имат звездите, слънцестоенето или кой знае още какво. И в известен смисъл има резон едно такова твърдение, защото при избора на деня и определянето му като ден за честване е внимавано и за тези неща. Но моят акцент не бих искала да пада върху това, а върху личното, активно влизане на всеки в отделения за празнуване ден от празничния цикъл.

Днес въодушевлението по празника се дирижира от съвсем прозаични неща и за съжаление то – въодушевлението – си отива заедно с тях, отиват си и надеждите, и споменът за добрите пожелания и намерения. Но ако пренесем поглед назад в годините, впечатление правят други неща, свързани с народната вяра и очакванията за благополучие в идните дни. Изумява ни схващането за благоденствие, което винаги е свързвано с благоуспяването във вътрешния свят на човека /в нещата, дето с пари не се купуват/, без което всички богатства на този свят носят само нещастие. Това разбиране е неразривно свързано с вярата народна в Бога и отвъдното и присъщата за тях мъдрост и проникновение в невидимото за плътските очи!

Аз мисля, че това е верният подход въобще към празниците. Именно вярата в Бога, вярата в отвъдното е и причината те да бъдат практикувани хилядолетия наред, а и да се счита, че те като нематериално, духовно наследство са в основата на непоклатимия българския дух във времена на войни, глад и робство. Наш дълг като наследници на тази традиция е да се върнем към тази народна вяра, към този вид благоденствие, дето не се купува, като започнем от вникването и осмислянето на това, което по стара българска традиция се прави на Бъдни вечер и на Коледа.

Та, що е то? Често в непосредствени разговори по темата за народните традиции казвам, че във фолклора нещата са като при гатанките – казва се едно, а ти трябва да разбереш друго. За наше щастие, освен действия, предците ни са ни завещали и богат песенен фолклор, което ни улеснява в намирането на отговора. Защото в някои текстове на песни образите са обяснени, изтълкувани и така стават по-лесно разпознаваеми. На помощ ни идва и написаното от възрожденеца, интелектуалец и свещеник, който става най-значимото име в българската етнография – Димитър Маринов:

 “Момчета на възраст от 8 до 12 години на тоя ден ще тръгнат много рано, от среднощ, и ходят по къщите на роднините, на съседите и на всички други, колкото успеят до обяд. Това ходене се казва коладване. Всяко коледарче носи дрянова пръчка, специално пригодена за този случай. Тия пръчки носят няколко имена: коледница, коледарка, кофръжалка.

Тия коледарчета ходят на групички по трима-четирима. Те не са коледарци, за които ще говорим по-долу, те са нещо като предвестници, че вече млада Бога се е родил. Те не пеят коледни песни, а кратки слави и припевки.

Като влезнат вкъщи, посрещнати от домакините, коледарчетата питат: “Славите ли млада Бога?“, т.е. вярвате ли, че се е родил млада Бога, на което домакините отговарят: “Славим млада Бога.“

После влизат вкъщи и там край огнището бъркат в огъня и благославят.

Когато свършат своите благословии коледарчетата, даряват ги с по едно кравайче или превитък.’’

Дотук разбрахме мисията на първата коледарска дружина, но не става ясно от името на кого и като какви се явяват на вратата на всеки дом тези малки деца. Ето тук на помощ идват народните песни, в които се пее, че те са образ на онези деца от евангелските събития, които избива Ирод – злият господар, който според Древните писания избива всички новородени на възраст до две години поради страха си, че новороденият Цар ще му отнеме короната, а с нея и властта. Сега тези избити деца стоят постоянно пред лицето на Бога, а като дойде време за бъднуване, сам Той ги праща да възвестят, да напомнят: да се подготвят и да очакват всички в дома идването на Христос, а с него и на благите гости – небесните пратеници. За добруването на всеки дом е било от голямо значение и очакването, и приемането на пратениците. От тяхното посрещане зависело изпълването на дома с нови сили, благословения, вълнения. Важно било стопанинът да не е заспал или пиян, а буден и трезв, очакващ своя Господар Христос, без да знае в кой час ще дойде. За подобно идване на Бога, лично към човека, свидетелстват и Свещените писания:

„И така, бдете! Защото не знаете нито деня, нито часа (в който Човешкият Син ще дойде).“

„Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.“

Несъмнено, нашите предци са пресъздавали ритуално именно този момент всяка Бъдни вечер. Тя затова е Бъдна – от бдене и пребъдване, според писаното:

„Ако пребъдете в Мене и Словата Ми пребъдат във вас, то каквото и да пожелаете, искайте и ще ви бъде.“

В действието на малките деца присъства разпалването на огъня – огънят, възприеман в народната вяра като Живота, който не преминава, целогодишно пазен да не угасне, днес е разпален с нова сила. Разбира се – та нали, ако нагласата и търсенето ти включва и личното ти общение с Бога, то нима животът вътре в теб не би се разпалил с нова сила? Освен разпален и събуден, той – Животът – е и грижливо пазен, отново според писаното в Свещените книги:

„Повече от всичко, що пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.“

Разпалването на огъня не се свързва с нуждата от топлина през зимата, а с живеенето на дома. Нека разбираме тогава, че и домът не е само пространството на нашето местоживеене, а е нещо повече – нещо нематериално. Домът всъщност сме самите ние – хранилище на живот, пред вратата на което застава сам Христос и хлопа. Приемането на небесните гости е вътре в нас, мястото на срещата не е някъде наоколо, а вътре в сърдечното ни предразположение – там каним на трапеза и Христос, и небесните, там лично общуваме с Него, там се поставят началата на пътищата, в които ходим отпосле.

Днес на вратите ни няма как да похлопат обикалящи деца на възраст от 8 до 12 години. Затова и няма как да ни пита някой славиме ли Бога. Няма и как да разпалят огнището на дома ни, най-малкото защото в съвременния дом огнището е лукс. Но нека не забравяме, че единственото съществено събитие е вътре в нас! Тогава малките пратеници, с мисията да застанат „пред всеки дом и на всеки праг“, не са ли нашите мисли? Нима няма значение накъде ще те поведе мисълта? Няма ли след нея да тръгнат и преживяванията ти, решенията ти? С дошлата мисъл, която приемаме у дома (в нашето съзнание), утвърждаваме нашата вяра или пък недоверие, което от своя страна отваря още повече или затваря вратата на сърцето, откъдето извира животът…

Било е от особена важност стопаните да приемат деца и да ги даруват, защото ако тях не допуснат и не почетат, след това не влизат в дома нито Коледа Бога, нито благите гости – ангели небесни. По примера на събитията в празника, нека бъдем внимателни на какви мисли ще отдадем място в сърцата си, защото после се оказва, че от това зависи как ще продължи нашето живеене, нашето благословение!

Ако ще каним Христа Бога на трапеза, нека и да я подготвим. Описаното от етнографа Димитър Маринов не отдава значение на броя гозби, аранжировката и т.н. От съществена важност се оказва каденето, домашният олтар, молитвата и споделянето на хляба, имащо значение на причастяване.

Всичко е сложено на трапезата: обредните хлябове, гозбите, прибавките, а край нея и бъдняка. Но всичко това все още няма никакво значение, додето не бъде прикадено. Каденето дава обредност, осветява сложеното, дава му сила на цяр. Всички домашни са прави и стоят около трапезата, домовладиката кади и благославя. След каденето домовладиката ще поеме бъдняка и ще го сложи да гори в огнището. През тази цяла нощ гледат той да не угасне, затова жените го пазят подред.

Иде ред на обичая ломенето на боговицата, който е важен и неразделна част от обреда. Домовладиката със стопанката застават и ломят хляба. Едната половина, която е у стопанина, се оставя до иконата – на Бога, а другата се ломи отново между всички домашни. ~ “Религиозни народни обичаи”, Димитър Маринов

Нека обърнем внимание на написаното от възрожденеца относно трапезата – тя сама по себе си не е нищо особено, но прекади ли се, вече става обред. За съвременната Бъдни вечер прекадяването е непознато действие – не защото за него не се знае, а защото липсва яснота относно причината и значението на едно такова действие. Обрекът или обредът дава на принесеното на трапезата статут на обещано, посветено от човека на Бога. И това е практика за дедите ни от незапомнени времена! Те са давали десятъци от трудовете си на Бога, наричани още приноси. В нашия песенен фолклор актът на даване обрек Богу е запазен като мъдрост в песен, пята по Благовец – Прошка. В нея се пее как дошла една Юда от земята Бавана да поиска обрек от един овчар /Юдите в тази земя са девет, а Бавана е място на края на земята и там тези девет юди принасяли служба Богу/. И му определила време и място. Това място било една пещера. И отишъл овчарят, та й занесъл обрек, според обещаното, и не само, ами принесъл и повече. Тогава тя го занесла пред Бога и Бог натопил златната си ръка в даровете. Песента продължава, разказвайки за преумножаването на всичкото имане на овчаря поради Божието благословение. Позволих си да преразкажа част от текста на тази песен, защото от нея става ясно, че принесеното на трапезата не е свързано просто с някаква заръка да не ядем това или да ядем онова, а с отдаване на дял пред Бога, принос за благословение на всичко и всички в дома. Затова именно ястията са постни, в знак на пост пред Бога и смиряване на душата. Древните писания също свидетелстват за отдаването на десятък Богу:

„Непременно да даваш десятък от всичките си произведения, които си посял, които нивата ти произвежда всяка година.“

Коя е нивата ти днес, когато нито сееш, нито копаеш и всичко на трапезата ти идва от супермаркета? Ами, това е душата ти. Там трябва да сееш Божие Слово, като отдаваш десятък от времето си на Бога, за да можеш да се поспреш в забързания ден, да отвориш Евангелието или молитвеника с разбирането, че може много да си се трудил, но ако не благоволи Бог да те благослови, трудът ти ще е напразен.

Каденето разделя пространството, а молитвата пред домашния иконостас го освещава. Там отпосле стопанката – раждащата утроба в дома – ще остави дела от питката, посветен Богу. Важно е да имаме яснота какво точно правим, защото нищо във вярата народна не е случайно! Действието в тази част от празника се случва пред домашния олтар, пред иконата на родилата Христос – Дева Мария, защото единствено Божията майка стана обиталище на Живота непреходен – Христос. Тя е подобно мястото на огъня, хранилище на Живота. Заставайки пред нея, да си спомним, че и ние, подобно на нея, трябва да пазим, да носим вътре в сърцата си благодетелния живот, за да се умножи и преумножи здравето и берекета, благополучието в родовете ни.

Прекадяването, молитвата, разчупването на хляба са своего рода домашно богослужение. Хвърлянето на бъдняка в огнището е преобраз на разпалването на Божия дух в нас, Който ни дава сила да живеем по Божиите заповеди. Затова той бива пазен да гори цяла нощ – да не би да премине истинският живот, който слиза към нас отгоре, да не би да угасне. За бъдняка е писано, че е дърво тригодишно, отсечено непосредствено преди Бъдни вечер от млад мъж в задругата, най-добре да е младоженец. Отсеченото става бъдняк, след като го миросат и повият, а докато се случват тези тайни, младите моми в дома играят хоро около мистерията. Така и Духът Божий, Който е винаги млад, подновява силите ни чрез тайнствата, които върши с нас и вътре в нас.

Така, след приключването на ритуалите около трапезата, идва ред на очакването на голямата коледарска дружина.

“Коледарците са всички момци или млади мъже, оженени, не трябва да са младоженци. Някога коледарец е ходил всеки момък. От това право са били изключени само тия, които са били с някакъв кусур, ако са били съвършено ниски, родени без баща и други, които са посочени във вярванията.

Като стане глуха доба или сред нощ, коледарците тръгват. Ходят по къщите и блажат, всеки носи кривак, а капата му е обнизана с мъниста и венци. Коледарските песни имат своето строго съдържание и назначение, на всеки в селото и в задругата коледарците имат строго отредена песен. Като излезнат коледарците, се счита, че Бъдня вечер е преминала. ~ “Религиозни народни обичаи”, Димитър Маринов

Втората Коледарска дружина идва в правото си да благослови всеки, отворил дома си и поканил Христос да вечеря с него. Тя влиза само там, където е била допусната първата коледарска дружина. С тяхното идване мистерията на Бъдни вечер се окончава. Очакванията на всички се отправят към идното благоденствие, в нещата, дето с пари не се купуват. Коледарите са образ на последствията от личното общуване с Коледа Бога, тоест на заслуженото благословение. С тяхното идване в късна доба, в тайно, домочадието приема не само от Бога изречено слово, своето лично благословение, но и насърчение за всеки, че обещаното от Бога няма начин да не се случи! В песните им се пее: „Пил е Бога бела вода, пил е – напил са, катурна му са златна чаша, па си пръсна на полето – на полето, на нивите, на нивите, на лозето“, тоест благослови всичко и нищо не пропусна. И това не е случайно. В крайна сметка единственият задействащ механизъм на идното благословение свише е доверието, вярата във верността и силата на Бога, че обещаните здраве и берекет към онези, които са Го повикали, които са Го очаквали и лично са общували с Него на трапезата, ще се сбъднат: „Кой си яде чиста леба, кой си пие руйно вино, Тебе си Боже фалба фали. Тебе си песна пее – Силен си Боже, най-силен, що ти е Боже у волята, правиш го Боже и ни са чудиш, ни са чудиш, ни са маеш“.

Обръщайки се към познанието, съхраненото във фолклорната ни традиция, докосвайки се до безценните скрити съкровища, неминуемо прекланяш глава пред дълбочините на духовните търсения и философския мироглед. Вярата народна, пазена като скрити съкровища в лоното на семейното огнище, има силата да укрепи и днес всеки, дръзнал да възстанови дори и малка част от нея. И подобно на семенцето, паднало на плодородна почва, което като произрасте се преумножава, така и от малката възстановена част ще произрасте плодовита издънка, която ще роди духовен плод в живота на този, който разбира и върши това.

Нека за всеки Коледа се преобрази: от време на грижи около необходимите подробности – във време на очакване на идното благоденствие! Нека не забравяме причината да се случват чудеса – методиката, по която хората стават по-добри, по-човечни! Не можем да припишем каквото и да било чудодеяние на един обикновен ден от календара, но можем да потърсим, да повикаме благи гости, пратеници небесни – да дойдат, за да благословят, та да се сбъдне за нас не само очакваното, но и онова, що на ум не ни е дохождало!

 

Автор: Десислава Иванова
АТФ “ЕПОДЕ”

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0