ГРАДЪТ
Разказ на Елена Богатинова

Пътят надолу беше стръмен и хлъзгав. Не ме напускаше неприятната мисъл, че въобще не трябваше да идвам.
– Ей, хайде да спрем, уморих се! – Подвикнах остро на останалите, но никой не ми обърна внимание.
Стъпвах безогледно по камъните и се ядосвах на себе си. Всички толкова съсредоточено си гледаха в краката. Реших, че ще бъде най-добре и аз да внимавам, защото пропастта отляво заплашително отваряше устата си всеки път когато се залюлеех натам. Най-накрая стигнахме до хижата. Почти се беше мръкнало. Последните двайсетина минути вървяхме в тъмното вторачени в светлинката пред нас като се ослушвахме като животинчета. Светлината се губеше на моменти, но бързо изплуваше и ние като хипнотизирани се вкопчвахме с поглед в нея, за да не я изгубим. Сякаш животът ни зависеше от тази светлина. Препъвахме се по стръмното, но никой не падна. Заклех се наум, че това е последното ми ходене с тези хора, където и да било. Беше ми омръзнало да бягам по сипеите със случайни познати. От цялата група познавах само едно от момичетата и то бегло. Но… разбира се, хората не ми бяха виновни. Просто ми трябваше някой, който да понесе натрупаното в мен недоволство. След дългия преход бяхме грохнали и изпонасядахме по пейките пред хижата, кой където намери. Разговорът потръгна след доста време.
– Някой не носеше ли китара? – Попита къдрокоското, който вървеше през целия път пред мен. Казваше се Максим.
– Да, китарата е моя, но не ми се свири, – измънках враждебно.
– Как така, бе, момиче. В планината, ако не засвириш и не запееш, къде другаде? – Това беше най-възрастният в групата. Някакъв доктор. Продължих мълчаливо да ровя с пръчка в запаления огън на поляната. Бяхме се скупчили около меките пламъци и вероятно отстрани изглеждахме като една идилична приятелска компания в лятната планинска вечер. Да, ама не. Не всичко е такова, каквото изглежда. Появи се и хижарят и седна при нас.
– Ха сега ми кажете от къде сте и с какво се занимавате.
Той беше от онези чудаци, за които не беше никак неудобно да разпитват хората кои са и какви са. Полегна на хълбок, така че всички да го виждаме. Огънят играеше по лицето му, а той беше вперил усмихнатите си малки очички в нашите. Прескачаше от лице на лице и очакваше лакомо да го нахраним с истории. Сигурно не беше разговарял с хора от седмици.
– Хм, мисля, че имате нужда от нещо сгряващо.
Подскочи пъргаво на краката си и се шмугна в хижата.
– Хайде, скъпа, да посвириш, – докторът ме докосна дружески по рамото, на което подскочих като ужилена.
– Заповядайте, като толкова Ви се свири, – отвърнах и му връчих тържествено китарата си.
Той я грабна с охота, за мое учудване и веднага задрънка и запя някаква стара планинарска песен. Съжалих, но вече беше късно. Хижарят тутакси се появи с бутилка в ръка и вече беше ясно накъде отиват нещата. Не че имам нещо против пийване, лагерен огън и планинарски песни. Просто не с тези хора… Нелепото беше, че се държахме като приятели, а едва се познавахме. Това преди не ми пречеше, но от известно време се задушавах. Чистият въздух в случая не ми помогна, защото моето задушаване беше от друг вид – душевно и хронично. От месеци наред все си повтарях – не с тези хора! Но просто нямаше други хора. Това беше моето обкръжение. Обкръжение от малко познати, по-непознати и недотам близки хора.
______________________________________________________________________________
– Какви са тези хора! Не ги искам, и защо така ме зяпат?
– Това са твоите мисли, чувства, противоречия и напиращи въпроси. Затова така приличат на теб и затова имат нужда от теб. Ти си Господарката на този град, скъпа, и всички очакваме твоите решения. Твоята грижа.
– Но… аз не искам град. Аз съм само едно момиче. Не знам какво да правя с този град. Защо никой не ме е попитал дали искам да съм някаква си господарка или не, а?!
Последните ми думи бяха извикани с такава ярост, че Искра се завъртя на петите си и мигом изчезна някъде из многото стаи. Аз се хвърлих на леглото, зарових глава във възглавницата си и се разридах неутешимо. Постарах се да не мисля за нищо, защото не знаех какво да правя с мислите си. Нямах представа къде съм! Нямах представа какво правя тук и как да се измъкна!
Явно така съм заспала. На другата сутрин се събудих от топло погалване по бузата. Едно, и още едно, и още едно…. Искра беше отворила прозореца и слънцето надничаше закачливо иззад завесата. Отворих очи и се ослушах в себе си – нямаше и следа от вчерашното безпокойство! Закусих в уютната малка кухничка в Дома на Музиката. Често си спомнях за нея през следващите месеци. Малките неща често са по-скъпи от големите. Докато дъвчех бавно и замислено препечените си филийки и отпивах от чая, навън упорито пееше някаква птичка. Не престана, докато не я погледнах. Беше се изпъчила към прозореца ми и нареждаше нещо на своя език. Когато я удостоих с поглед, тя млъкна и бързо хвръкна нанякъде. А в моето пробудено вече съзнание долетя една вече оформена мисъл:
„Ще трябва да поразпитам за това-онова и да се залавям за работа. Господарка на Града – това е страхотно!“
Бях попаднала неясно как в този приказен град*, в който всяка къща си имаше специално име и предназначение. Просто се събудих една сутрин в пухените завивки на огромно легло.

______________________________________________________________________________
Домът със звучащите стени беше естествено на музиката. Докато се суетях и оглеждах се появи Искра. Стреснах се, защото много приличаше на мен. Все едно се бях преоблякла в помпозни дрехи от някой си век, бях лекичко по-закръглена, гледах се в огледалото и образът отсреща ме разпитваше разни неща. Въобще всички обитатели на града приличаха на мен, бяха като мои братя и сестри близнаци. Както разбрах от Искра, това бяха моите мисли, чувства и въобще моят вътрешен свят, който очевидно се нуждаеше от спешна грижа. Свикнах бързо с приликите между мен и околните. Даже започнах да виждам разлики и нюанси, защото всъщност всеки един от тези хора си беше по-своему уникален.
Нетърпеливо поех по пътеката към Дома на Грижата. Това беше една къща в червено, чиито прозорци и балкончета бяха обрамчени с дантелени орнаменти от дърво – много изящни. Останах там дълго време, разговарях с един от обитателите и постепенно разбирах, че не е толкова трудно да се грижа за мислите си, тоест за всички тези граждани на моя град. Това ми подейства доста ободряващо и набързо преместих всичките си вещи от Дома на Музиката в Дома на Грижата. Той стана моето ново жилище. Бях прекарала няколко безметежни седмици на вслушване в нежните хармонии, които излъчваха стените в Дома на Музиката и заливаха като невидим воал целия град. Там срещнах Искра. Тя беше нещо като иконом на този дом и най-близкия ми човек тук до момента. Всичко се преобърна, точно когато тя се появи и ме попита коя съм. Тогава празните улици се напълниха с хора и от пустите дотогава прозорци ме гледаха любопитни погледи, сякаш всички очакваха нещо от мен. Е, вече бях готова да им го дам. Явно човек започва да намира себе си, когато трябва да се погрижи за някого. Толкова бях свикнала с нежната музика звучаща наоколо, че една сутрин, когато навън затръбиха мощни фанфари и забумтяха удари на тимпани, помислих, че сме под обсада. И не бях далече от истината. Откъде се взе всичката тази вода така и не разбрах, но тя вървеше на талази по улиците и потапяше всичко наоколо. Хукнах презглава към най-високото място, тимпаните не спираха да бумтят бързо и тревожно в унисон с ударите на моето сърце. Заизкачвах се по една стръмнина и се заозъртах, тук май изобщо не бях идвала. А сега си спомних – в първия ден на моето пробуждане дойдох за малко, видях в далечината белите заоблени камъни на някакъв стар храм, който за разлика от другите къщи в града не реагира на погледа ми. Поне така ми се стори тогава. Сега обаче знаех със сигурност, че само той може да ми помогне. Достигнах до оградата и седнах трепереща от страх и напрежение на останките от величествено стълбище. Водата достигаше вече до подножието на хълма. Постепенно тимпаните в града заглъхнаха, фанфарите вече бяха млъкнали. Само самотна едва доловима мелодия звучеше в далечината – беше тъжна, но не и безнадеждна.

______________________________________________________________________________
– Хей, Меланхолията. Хайде по-бързо, че ще те изгубим!
Бяхме тръгнали рано от хижата, за да успеем да стигнем преди да се стъмни до следващата. Толкова ми се спеше, че едвам повдигах краката си с тежките туристически обувки увиснали на тях. Максим беше взел великодушно китарата ми на гръб върху раницата си. Миналата вечер хубаво се бяха повеселили край огъня и възприемаха моята китара като част от доброто прекарване. Започнаха да гледат с по-добро око и на мен, нейната собственичка. Аз си бях легнала много преди разгара на веселбата, но не можах да заспя заради шума. Вместо това започнах да мисля. Но не от онзи вид мислене, от което те заболява главата. Вместо да се въртя трескаво в леглото, търсейки изход от лабиринта от натрапчиви мисли и страхове аз просто легнах по гръб, вперих поглед някъде отвъд тъмнината и зачаках.
– Не си мисли, че не те харесвам или нещо такова, – взе да мънка задъхано Максим. – Ъ, просто трябва да побързаме. По радиостанцията казаха, че на билото можело да вали. Ако има и буря сме загубени, ще трябва да се върнем. Ти знаеш, че по план трябва на петия ден да сме вече оттатък билото.
– Няма проблем, – отвърнах лаконично и засилих темпото, колкото ми беше възможно. Времето наистина беше неприятно, облаците бяха ниски и тук-таме преминаваха в мъгла. Засега не валеше, но беше тягостно. В такава обстановка най-лесно се губи пътеката.
– Виж, ако не си добре, можеш да се откажеш. Като стигнем в следващата хижа…оттам до най-близкото село е около час, ще можеш да слезеш.
– Няма проблем, – отвърнах вече по-рязко.
– Ок, – каза бързо момчето, обърна се и енергично тръгна напред.
Съсредоточих се максимално в дишането и в крачките си, за да не всявам смут в групата. Имаше и други уморени и демотивирани, така че трябваше да се стегна, а не да се отказвам. Поне засега.
– Хей, Мери, как си? – Настигнах моята позната, която леко накуцваше с десния крак.
– Нещо ми убива обувката. Нови са и това беше грешка, да ги взема точно сега. Много са готини и нямах търпение. Пък и бяха супер удобни.
– Малко остана, след около час ще почиваме, – кимнах разбиращо и тръгнах след нея.
Хубавото беше, че днешната хижа беше на открито и последните лъчи на залязващото слънце позлатяваха поляната отпред. Налягахме по тревата и блажено отпуснахме тела в прегръдката на планината, а облаците над нас се диплеха като кинолента. Така и не заваля, а напротив, времето се оправи.
– Хей, китарке, виж заради теб времето се оправи. Ако се беше отказала, щяхме да мръзнем сега мокри до печката.
Това разсмя всички и мен включително. Чак не повярвах, че тягостното ми състояние на почти постоянна апатия можеше да се разведри така лесно. Даже и хората около мен ми станаха по-симпатични.
„Колко си суетна, – си казах. – Когато се почувстваш забелязана веднага отваряш залостените си със седемдесет и седем ключалки врати.”
Обърнах се с гръб към останалите и легнах в тревата. Така както си лежах, вдишвайки незабравимия аромат на свежест и свобода все повече осъзнавах, че искам да отворя залостените си врати не за човешкото любопитство.
Исках Слънцето** да ме забележи! Сякаш чувах гласа му – говореше на своя пра-стар език, тайните на живота. Нищичко не разбирах, но страшно ми харесваше. От друга страна, сякаш чувах собствения си глас, който пък разказваше моята объркана душевна история и така все едно започваше да я пренарежда. Обзе ме неистов копнеж по Светлината, идеше ми да крещя от вълнение, но всичко остана така тихо и вътрешно. И гласовете долавях с огромно вътрешно усилие, не че чувах нещо, сърцето ми се хранеше с невидимото светло присъствие***. Изпитвах радост и вълнение, че ми се случва подобно нещо. Постепенно двата потока, моят вътрешен глас и гласът на Слънцето, някъде там отвъд залеза се сливаха. Там до хоризонта лъчите Му пронизваха земята като нишки от злато, като една извечна сватба между горния свят и долния. А светлите лъчи оплитаха от себе си всичко видимо и му даваха вещественост. Колко малък и незначителен беше всъщност моят свят в сравнение с вечната красота на Слънцето и срещата му със земята. Дали ме чуваше? Дали достигаха до Него скритите ми викове и терзания? В този момент разбрах едно – ако аз се осмеля да отворя и на мен ще ми бъде отворено. Ако избера да остана в затвора си гласът ми никога няма да напусне четирите стени на самотната ми душа. Свих се още повече на поляната и ме обзе страх, но като че ли радостта от преживяната чудна среща надделяваше. Исках да говоря, да говоря с някого!
slynce

Следва продължение тук
______________________________________________________________________________

*Небесният Град е свързан с така мечтаното завръщане на човека в Божествената реалност. Това завръщане започва от днес, най-напред във вътрешния свят.
**От най-древни времена Слънцето е символ на Божествената светлина. В Новия завет от Светото писание Христос е наречен “Слънцето на душите”. Той е познат и в древна Тракия, още преди въплъщението Си, с името Дион-Исус, което означава Слънцедатният Всевиждащ и Всемогъщ Бог. (за подробен анализ виж “Тракийското писмо декодирано 1, 2, 3 и 4” от д-р Стефан Гайд).
***Светлият Аз – Азон (Азът на Светлината) – водачът на Орфей в неговото търсене на Златното Руно, който му посочва Сияйният Агнец във видение в Храма. Първоначално Орфей погрешно разчита указанието и избира за водач Язон, начетен гръцки мореплавател (виж “Тракийските хроники”, книгата Нави).

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0