Последната лекция  на протоиерей  Александър Мен, изнесена на 8 септември 1990 г. вечерта преди убийството му. Лекцията е изнесена  по време на откриването на „Александър Meн Опън Юнивърсити”.

Християнството

След като разгледахме световните философии от началото на вековете, заедно достигнахме до края на нашето пътуване. Стигнахме до най-високия връх, с искрящ планински извор, в който слънцето се отразява и който се нарича християнство.

Християнството отправя предизвикателство към много философски и религиозни системи. В същото време то отговаря на търсенията на повечето от тях. Всъщност най-великото нещо в християнската духовност  е не отрицанието, а утвърждението, приобщаването и пълнотата.

Ако будизмът е пронизан от страстен стремеж за избавление от злото и към спасение, тази жажда за спасение и обещанието за него са присъщи и на християнството.

Ако ислямът изисква човек да е напълно предан на Бога, Който е върховен владетел на космоса и на човешката съдба, същото намираме и в християнството.

Ако небето в китайския светоглед е нещо, което ориентира човека в живота, дори в дребните неща като различни нюанси на традицията, то това присъства и в християнството.

Ако брахманизмът (съвременният индуизъм) говори за многообразни проявления на божественото, същото откриваме и в християнството.

Ако, накрая, пантеизмът твърди, че Бог е във всичко и като някаква тайнствена сила пронизва всеки атом на мирозданието,  християнство е съгласно и с това, макар да не ограничава въздействието на Бога само до това вездесъщо присъствие.

Би било погрешно обаче християнството да се възприема като еклектичен мироглед, събрал елементи от предишни религозни системи и вярвания. В него се проявява колосалната сила на нещо ново, не толкова като доктрина, но по-скоро пробив на един друг, различен Живот в този на нашето ежедневие.

Великите учители на човечеството – авторите на Упанишадите, Лао Дзъ, Конфуций, Буда, Мохамед, Сократ, Платон и т.н. – са възприемали истината като връх на планина, на който хората се изкачват с голямо усилие. И това е вярно. Защото истината не е нещо, което лесно се дава. Тя е висока планина,  която се изкачва с катерене по отвесни скали, при недостиг на въздух и с чувството, че трудностите предстоят. Никога няма да забравя забележителения коментар на обикновен хималайски планинец, шерп на име Тенсинг, който изкачил Еверест със сър Едмънд Хилари. Той казва, че човек трябва да приближава планината с благоговение. Същото е и с приближаването към Бога. Всъщност величието и красотата на планината се разбират само със специална нагласа на душата. Истината е скрита за тези, които я търсят непочтително и които са неподготвени да продължат – които са небрежни към опасностите, пропастите и пукнатините.

Някои хора биха поставили под въпрос напредъка в изкачването нагоре, имайки предвид всички падения през човешката история. На пръв поглед има повече стъпки назад, отколкото напред; а за мнозина стъпките са обратно към бездната. Но това, което има значение за нас е, че човекът в действителност стои във висините на интелектуалното и духовно съзерцание, а неговото величие се крие в способността му да се издигне, както е казал Пушкин, до “Божията близост”.

Ние имаме две родини: Земята, където сме се родили и отраснали, и онзи съкровен свят на Духа, който око не може да види и ухо да чуе, но към който принадлежим по природа. Ние сме деца на Земята и същевременно гости на този свят.

Човек осъществява своята висша природа много повече в духовните си търсения, отколкото когато води война, оре, сее или гради. В края на краищата дори термитите градят,  мравките сеят, а маймуните водят война (по свой начин, разбира се, не толкова злостно като хората). Но няма живо същество, освен човека, което някога да е размишлявало за смисъла на битието, да се е издигнало над  естествената си физическа необходимост или да е доказало способността си да рискува живота си в името на истината или за това, което  не може да се докосне с ръка. Хиляди такива мъченици от всички времена и народи са удивително явление в историята на нашата Слънчева система.

Но когато се обръщаме към Евангелието, се озоваваме в друг свят. Не в онзи свят, който разкрива вълнуващите търсения и порива към небето. Всъщност се оказваме пред тайната на отговора.

Принц Сидхарта Гаутама, бъдещият Буда, прекарал двадесет и пет години в аскетична дисциплина, за да постигне просветление. По същия начин се трудят – умствено, духовно, психо-физически – йогите, философите, подвижниците. Но  Исус Христос, който се появява в едно просто село, където води живот на обикновен човек, никога не е трябвало да достига или изкачва каквото и да е, напротив – в Него всичко е било готово и с всичко това слиза при хората, снизхожда към човечеството.

Всеки велик мъдрец си дава сметка за своето незнание. Сократ казва: “Знам, че нищо не знам.” Най-великите светии от всички времена и народи се чувстват грешници много по-остро, отколкото ние с вас, защото са по-близо до светлината и виждат по-добре всяко петно върху живота и върху съвестта си, отколкото ние, в нашия сив живот.

Христос няма съзнание за греховност. Няма и съзнание, че е достигнал нещо – Той идва при хората, за да им донесе нещо, което е у Него изначално, по природа.

Веднага искам да ви обърна внимание, че Исус Христос не е проповядвал християнството като някаква концепция. Това, на което той учи, той нарича besora, на гръцки – εὐαγγέλιον (евангилион), което означава “радостна вест”,  “радостно известие”.

В какво се състои това радостно известие?

Човек има право да не се доверява на мирозданието. Има право да чувства света около себе си чужд и враждебен. Съвременни писатели като Албер Камю, Жан-Пол Сартър и др. често говорят за страшната абсурдност на битието. Заобиколени сме от нещо грозно, безчовечно, безсмислено, нелепо и не е възможно да му се доверим. Студен, мъртъв или пагубен свят. Тук трябва да кажа, че позицията на тези писатели, романисти, драматурзи и философи се определя от атеистичния им мироглед. Те някак не забелязват един факт: виждат света абсурден, т. е. безсмислен, само защото у човека е заложено противоположното понятие – понятието за смисъла. Този, който не знае какво е смисъл, не чувства и не разбира какво е абсурд. Той никога няма да се възмути от абсурда, никога няма да му се противопостави, ще живее с него като риба във вода. Именно това, че човек се изправя против абсурда, против безсмислието на битието, говори в полза на факта, че смисълът съществува.

Древното библейско слово ни казва, че можем да извършим вътрешен преврат и да кажем на битието “да”, да се доверим на това, което изглежда страшно и плашещо. Тогава през хаоса, през абсурдността, през чудовищността на живота като слънце през облаци ще проблесне окото на Бога. На Бога, Който е Личност, при това Личност, отразена във всяка човешка личност. И общуването с Него е възможно като съюз между подобни същества. Целият фокус на човечеството е удивителното му подобие на Този, Който е сътворил света.

В старозаветната библейска религия възниква идеята за вярата като доверие: не като теоретично, философско или религиозно убеждение, но като пробив в смъртната и абсурдна реалност. Когато човека казва на Бога “Аз приемам, да се вслушам”, се появява  древният завет или съюза между Бога и човека.

Но, разбира се, съюзът между примитивния древен човек и божественото не може да бъде окончателен или съвършен, понеже в него човек е представен в своето непълнолетие, според възпитанието на човешкия род в детството му, после идва младостта… Края на съзряването на човешката раса се оповестява в седми век пр.н.е. чрез пророк  Еремия. “Ето, идат дни, казва Господ, когато ще сключа нов завет (брит хадаша – или нов съюз) с Израилевия дом и Юдовия дом, не такъв завет, какъвто направих с бащите им, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа от египетската земя … ще положа закона Си във вътрешностите им и ще го напиша в сърцата им”.

И ето – през нощта се принася жертва…

Седемстотин години по-късно дванадесет мъже се събират в една малка стая, където се принася жертва.

Обикновено жертвата е кръвна  и символизира живота, който принадлежи само на Бога. Сред всички народи от древни времена по обичай членовете на общността се поръсват с кръвта на жертвеното животно. Така и Моисей, както е уговорено в завета между Бога и Неговия народ, поръсва всички с кръвта на агне.

Но през нощта, за която говоря, през пролетта на 30 година Исус от Назарет, заобиколен от дванадесетте, ознаменува свободата, която Бог дарява; понеже няма кръв, но вместо това хляб и чаша вино. Иисус взима хляба и го дава на учениците Си, казвайки: “Това е моето тяло”,  предлагайки го като жертвено агне от името на народа. После им предложил чашата казвайки  “Тази чаша  на нов завет е моята кръв, която се пролива за вас.”

Така на онази свята маса Бог и човек се единяват не чрез физическа кръв, но символично. От тази свята нощ, когато Исус от Назарет извършва тази жертва, чашата продължава да се вдига и да се празнува евхаристия. Този символ може да се види във всяко течение на  християнството, във всички църкви и деноминации.

Казват, че Христос е възвестил нов морал. Да, Той твърди: “Нова заповед ви давам, да се обичате един друг; както Аз ви възлюбих, така и вие да се обичате един друг.”

И преди е съществувала заповедта за любов. Думите: “да обичаш ближния си както себе си” принадлежат на Мойсей. А Христос  й придава много специфично звучене: “както Аз ви възлюбих”, защото заради любовта към човечеството Той  остава  с  нас  на  мръсната, кървава и грешна земя.

Неговата любов е саможертвена и затова Той казва: “Ако иска някой да дойде след Мен, нека се отрече от себе си” (Мат. 16:24). От своето его, не от  личността си – съвсем не, а от лъжливото си самоутвърждаване, от себичността. Да отдаде себе си, да понесе кръста си, т.е. своето служение, в радост и в страдание, и да върви след Мен.

Христос призовава човека към осъществяване на божествения идеал. Само късогледите хора могат да си въобразяват, че християнството вече е било, вече се е състояло – през тринадесети век ли, през четвърти ли или още някога. Всъщност то е направило само първите си, бих казал, плахи стъпки в историята на човешкия род.

Много от думите на Христос все още са непостижими за нас, защото ние сме неандерталци в духа и в нравствеността, защото стрелата на благовестието е насочена към вечността, защото историята на християнството едва започва.

Разбира се, че е имало велики светци: прекурсори, които се открояват на фона на черното море от мръсотия, кръв и сълзи. В едноименния си филм за не много известния, но велик зограф Андрей Рубльов, Тарковски (може би несъзнателно) показва обстоятелствата, при които е създадено едно магично, нежно и божествено видение на „Троицата”! Войните, изтезанията, предателствата, насилието, пожарите  и варварствата, изобразени в този филм, са верни. На този фон човек, без Божията светлина, може да създаде само поредцата на Гоя – “Los Caprichos”.

Но Рубльов създава божествен образ, който изважда не от света около себе си, а от духовния свят.

Християнството не е нова  етика, а нов живот, който води човека до непосредствено съприкосновение с Бога.

В какво се състои тайната тук? Защо личността на Христос привлича като магнит човечеството, въпреки че Той идва в света унизен, без тайнствеността на индийските мъдреци, без поетичната екзотика на източната философия?

Всичко, което казва, е просто и ясно. Дори примерите, които дава, са взети от всекидневния живот. Той използва прости думи, за да разкрива мистерии.

Когато в Евангелието на Йоан четем как Филип помолил да му бъде показан Отца (или този, който гърците наричат ​​ἀρχή (arkhē), “първият, началото”), Исус отговоря така, както никой философ на земята не е отговарял: “Не бях ли толкова дълго с вас Филипе и все още ли не ме познавате?  Онзи, който е видял мен, видял е Отца.” Исус говори подобни думи и по други поводи, и много му обръщат гръб и го напускат в негодувание, защото тези думи винаги са били призив.

Човек трябва да улови необикновената мистерия, която Христос никога не формулира  директно, но вместо това пита: „Кой мислите казват хората, че съм аз? Пророк, възкръсналият Йоан Кръстител? А кой вие мислите, че съм аз?” „Ти си Помазаникът, Царят, Месията, Синът на Живия Бог”, отговарят  те. Това откровение трябва да бъде преживяно вътрешно. Понеже Бог говори с човешка уста, той все още задава този въпрос на всеки човек.

Исус Христос е човешкият образ на Вечното, Неизразимото, Безграничното, Неразгаданото, Неназоваемото. Лао Дзъ е бил прав, когато казва, че вечното Име е това, което не може да се изрази с думи. Ако Бог е Неназоваем и Неизмерим, в Исус Христос Той става не само назоваем, но Той може да се знае дори по име, дори с човешко име, като този, който носи с нас теготите на живота. Ето това е оста на Християнството.

 

Край на I-ва част