В Деянията на апостолите и посланията ние фокусираме вниманието си върху втората личност от Новия завет. Kакто един френски учен казва, Новият завет се състои от две биографии, тази на Исус Христос и тази на неговия последовател Савел от Тарс: апостол Павел.

Разбира се, който и от нас да премине от евангелията към посланията на Павел, така да се каже, пада от небето на земята, въпреки че в много отношения Павел превъзхожда писателите на Евангелието. Той е човек с огромен талант, духовна сила и знания, създал много красиви, личностни произведения; неговите послания са написани с кръвта на сърцето му. Но да ги сравняваме с евангелията във всеки случай е трудно, защото евангелията отразяват не толкова литературния талант на техните автори, а същината на Модела, който се явява пред евангелистите. И докато апостол Павел застава пред нас като обикновен човек, то Христос е Божието откровение.

Но защо Свети Павел е важен за нас и защо Църквата го поставя до Христос в Новия завет? Как да отчетем факта, че по-голямата част от посланията носят неговия подпис и че животът му играе важна роля в Деянията на апостолите?

Факт е, че Павел, доколкото ние можем да кажем, никога не е срещнал Христос по време на земния си живот, въпреки че може да се предположи, че пътищата им са се пресекли в Йерусалим (Павел е роден в първите години от новата ера в Мала Азия, но учи в Ерусалим, където може да е видял Исус). Във всеки случай малко вероятно е това да е станало. Този факт според мен привлича Църквата към Павел, понеже и ние не сме видели Исус. Но Христос се явява на Павел толкова автентично, надминавайки всяка повърхностна, физическа среща. Много от враговете на Христа са го виждали, както са го видели книжниците, фарисеите и Пилат, но това не ги спасява. Павел също е враг, докато не среща Христос по пътя за Дамаск и е призован да бъде апостол. Това събитие променя не само неговия живот, но и съдбата на цялата ранна Църква. Като “апостол на народите” (или “апостол на езичниците”) Павел се превръща в един от тези, които пренасят Евангелието от Сирия и Палестина по целия свят.

Образован в еврейската вяра, Павел е знаел, че никой не може да се слее с Бога: че човек греши, ако вярва (както е според източното схващане), че може да изпита единение с Абсолюта. Човек може само да направи връзка с Бога, понеже в сърцевината на Божественото има всепоглъщащ и вечен огън. Между Твореца и творението, както между абсолютното и условното, има бездна, която никой не може да премине нито с помоща на логиката, нито с помоща на екзистенциалното.

Има обаче мост, който се простира над тази бездна. Самият Павел го усеща при неочакваната среща с Христос и се съединява с него духовно, в безкрайна любов, така че да почувства, че носи в себе се Христовите рани, че е умрял и възкръснал с Него. Както пише: “Вече не аз живея, а Христос в мен. Аз умрях с него и с него възкръснах към живота”. Щом човек не може да се слее с Бога, тогава може с Богочовека, защото той принадлежи на два свята едновременно, нашия и вечния.

И цялата мистична християнска традиция от Павел до днес е изградена върху това: че пътят към Отец е само чрез Сина. Христос казва: “Аз съм вратата”, вратата към небето.

Когато християнските адепти редят различни молитви, в това отношение те приличат на своите източни или индийски колеги, които рецитират различни мантри. Една от най-важните молитви за християнската традиция е “Иисусовата молитва”. Центърът – Христос – на тази основополагаща християнска молитва коренно я отличава от всички други медитации и мантри, защото чрез нея се осъществява среща: това не е просто концентрация на мисълта или потапяне в океана на духовната бездна, но лична среща лице в лице с личността Исус Христос, който стои както на небето, така и на земята.

Спомням си едно от “Стихотворенията в проза” на Тургенев, в което той казва, че стои в селска църква и изведнъж усеща, че Христос е застанал до него. Обръщайки се назад, той вижда обикновен човек; когато се обръща отново напред, пак усеща, че Той е там.

Всъщност Църквата на Христос съществува и расте, защото Той е в нея.

Докато Платон оставя своите „Диалози”, Мойсей – плочите със Закона, изписан върху тях, а Мохамед – Корана, Христос не е оставил нито един написан ред. Нито пък формулира заповеди, както Гаутама Буда. Вместо това той казва: “Аз съм с вас сега и завинаги до свършека на века”. Когато последователите му усещат, че ще се разделят с него, той произнася следните пророчески и вечни думи: “Аз няма да ви оставя; Аз ще бъда с вас”. И продължава да е тук дори и днес.

Точно на това е основано християнството; всичко останало е сбор от повърхностни наслоявания. Във всяко друго отношение християнството е като всяка друга религия.

Световните религии са форма на култура, развита заедно с духовния порив на човека към вечността и трансцендентните ценности. В християнството все пак това течение идва от горе. Поради тази причина богословът на нашия век може да каже: “Християнството не е религия, една от многото, но повратната точка на всички религии.” То се издига над всички останали религии, защото, както казва Апостол Павел, никой не е спасен „чрез дела по Закона”, а само чрез вяра в Исус Христос.

Тук трябва да поясня думите на Павел. “Делата по закона” е система от религиозни ритуали и правила, като необходимо средство за израстване. Тези правила са създадени от хора, понякога с голяма проницателност, друг път чрез силата на традицията, но в някои случаи и от заблуда. Тези правила се изпълняват в Стария завет, но те са предназначени за определена фаза на интелектуално и духовно развитие.

Да бъдеш “спасен” ​​означава да слееш ефимерния си, временен живот с безсмъртието и Бога. Жаждата за спасение, или желанието за единение с божествения живот, се намира вътре във всеки един от нас. Тя е скрита и ние можем дълбоко да я потулваме навътре, но все пак тя е там. Апостолът казва, че законът е свят. Наистина, старозаветният закон, който Бог е дал, е свят и добър, но човек може да се съедини с Божествения живот само чрез вяра в Божието Слово – Исус Христос.

Какво обаче означава, да имаш вяра в Исус Христос? Означава ли това да се вярва, че такъв човек е живял на земята? Това не би било вяра, но знание. Фактът, че той е живял, е записан от неговите съвременници, а писателите на Евангелията са оставили надеждни доказателства. Днешният историк ще се съгласи, че такъв човек е истинска историческа фигура. Опитите да се твърди, че Христос е бил само мит отдавна са опровергани.

И така, какво означава да вярвам в Него? Означава ли това да се смята, че той идва от друг свят? Това също е вярно, но само на теория все пак. Тук трябва да се позовем на вярата, заявена в Стария завет: вярата като доверие в битието.

Когато Авраам казва “да” на Бога, по-точно, не го казва, но мълчаливо се подчинява на Неговия призив, тогава се ражда вярата. На древен иврит думата “вяра” е “emuna”, “Амин” – вярвам. Вярата е разбиране много близо до разбирането за вярност. Бог е верен на обещанието си, човек е верен на Бога; слаб и грешен, той все пак е верен на Бога. Но на кой Бог? Непознат и страховит като вселената, понякога толкова отдалечен от човека като през океан. Но ако Богът, на когото тогава праотецът на вярата Авраам е бил верен, е непознат и страховит, отдалечен – Бог Създател, то Христос разкрива чрез себе си едно ново измерение на Бога. Той почти никога не използва думата “Бог”, но вместо това се обръща към него като свой “Отец”. И в земния си живот той използва нежната и любяща (но непреведима) дума, която децата на Изтока използват, като се обръщат към баща си. Христос разкрива Бог като нашия Небесен Отец и по този начин той ни прави братя и сестри, понеже братя и сестри е възможно да съществуват само когато имат общ баща.

Така че нашият общ духовен Отец е Бог. И тайната на Евангелието е в това да отворим сърцето си за „добрата вест” на Исус Христос. Защото всеки от нас знае много добре колко слаби и объркани сме понякога и как всякакви форми на грях и безпорядък се загнездват в нас.

Разбира се, има сила, която Христос дава даром. На славянски тя се нарича благодат – благословия. Тя се дава, не се заслужава, а ние полагаме усилия в борбата си с греха и в стремежа си към самоусъвършенстване дотолкова, доколкото разбираме, че можем да свършим само подготвителната работа. В това се състои основната разлика между християнството и йога, където се твърди, че човек може да достигне до Бога и да стане част от него по свое желание, така да се каже. Напротив, християнството учи, че колкото и човек да се усъвършенства, е невъзможно да достигне Бога дотогава, докато Самият Той не дойде до човека.

И така, благодатта превъзхожда закона. Законът е първият етап на религията, който започва с детството, когато какво да правя и какво да не правя са необходими, докато благодатта не дойде, чрез вътрешната среща с Бога. Тази среща е като любов, радост, победа и въздигане в небесата.

Благодатта е нов живот. Когато Свети Павел разказва за спора, възникнал между тези, които желаят да запазят древните старозаветни обреди, и тези, които не искат, се разбира, че всъщност единственото нещо, което в крайна сметка е важно, е новото създание и вярата, която действа в любовта. Това е истинско християнство. Всичко друго – всичко свързано с културата, е историческа опаковка, рамка, обкръжение.

Говоря за самата същност на християнската вяра: неограниченост на човешката индивидуалност, победата над смъртта и разложението, нов завет, който расте и се превръща от малък жълъд в дърво, който влияе на историята така, както квасът на тестото. И днес Божието царство мистично се проявява сред нас, когато правим добро, показваме любов, съзерцаваме красотата или чувстваме пълнотата на живота.

Исус учи, че Божието царство е не само далечното бъдеще или футуристично очакване: то съществува тук и сега. Небесното царство ще дойде, но и вече е дошло. Светът ще бъде съден, но е вече и осъден. “Сега е съдба на този свят”, казва Христос, когато той известява евангелието за първи път. На друго място казва: “и това е осъждение, че светлината дойде на света, и човеците обикнаха тъмнината повече от светлината …”

Съдът започна със служението на Исус в Галилея и се разпространи в Ерусалим, Голгота, Римската империя, Европа през Средновековието, новото време, в този век и след това. Съдът ще продължи и през човешката история, защото светът върви редом с Човешкия Син.

Накрая, същността на християнството се намира в Бого-човечното, или в съединението на ограничения и временен човешки дух с този на Вечното и Божественото. В освещаването на плътта, понеже светът и природата са родното място на Човешкия Син. Човекът и Бог-човекът не са отхвърлени или унижени, но са издигнати на ново равнище, откакто Човешкият Син пое върху себе си нашите радости и страдания, нашето творчество, нашата любов и нашия труд.

В християнството светът е осветен, а злото, грехът и смъртта са победени. Но победата е Божия. Тя започна от сутринта на Възкресение и ще продължи дотогава, докато светът съществува.