Имало едно време един мъж, смел, жертвоготовен, ветеран от войната, в която се сражавал за страната си. Държавата му загубила и била унизена и подчинена на победителите, но той решил да се бори докрай с тази несправедливост, бил твърдо убеден, че трябва народът му да живее достойно, отхвърляйки хомота на победителите. Мъжът имал и друга кауза /също толкова справедлива/, искал да прочисти обществото от всички паразити, които били впити в него и го тровели със своята алчност, мързел, с липса на родолюбие и патриотизъм. Човекът се борел, убеден в победата. В началото без особен успех, но не се отказвал, умеел да убеждава и намерил съмишленици, много от тях били интелигентни и образовани и това привлякло още мнозина към каузата. Обезверените и омерзени от безгръбначните си управници хора виждали в него човека, който ще им върне достойството като хора и като народ. Може би все още смятате, че не знаете кой е този герой – това е Адолф Хитлер, видян през погледа на неговите сънародници в епогея на неговата борба. Сега, когато е ясно до какво е довело това “добро намерение” и по-важно – какво наистина е движело цялото това безумие напред към неговия възход /и падение/, е лесно да преценим и осъдим неговите действия, но дали можем адекватно да преценим и да отговорим на съвременните манипулации и предизвикателства? Намираме ли сили  и по-важното – търсим ли смисъл в това да бъдем критични /не просто хейтъри/ спрямо заобикалящата ни медийна и информационна среда? Ако не друго, историята би трябвало да ни е научила, че развитието в една област, когато е несъответно на цялостното развитие на човешкия дух и произхождащите от това качества като благородство, състрадание, милост, вярност, води до аномалии и последствия. Към всяка една иновация е необходимо да се пристъпва отговорно, с мисъл как да използваме нейната полезност, но и внимание да предпазим себе си и другите от възможните злоупотреби. Образите и картините, които преминават през очите на човека, оформят голяма част неговия свят. Неслучайно най-древната писменост е пиктографската, която е едновременно образ и звук, говори и на първичното възприятие в нас, но също така се подчинява и на литературни, смислови правила и изгражда култура. Но едва ли има период в човешката история, в който сетивата ни да са били по-атакувани от всякакви визуални натрапчивости и пред погледите ни да са представени толкова много “думи”.

Ако се върнем към по-горния пример и видим какво е влиянието на киното през 30-те години на миналия век, може би е сравнимо със социалните мрежи в момента. Неслучайно Хитлер има толкова заснети ленти, държал e ревниво на екранното си присъствие и е използвал максимално всички средства за манипулация. Създавайки фалшив образ /от сегашна гледна точка/, но за съвременницете му съвсем истински, ги е вкарал в реалността на една война, погубила десетки милиони човешки съдби.

Без да бъдем черногледи и да правим конспиративни сценарии, гадаейки  бъдещето на човечеството, е важно да си даваме сметка какво чертаят нашите собствени избори, а те са много повече, макар и невинаги осъзнати, отколкото ни се струва, когато ползваме нещо от такъв мащаб като интернет и социалните мрежи. Може да изглежда безобидно: селфи с някой  или някъде, провокативна снимка да покажем колко сме “cool”, небрежен лайк на някоя простотия или снимки на отрупани с манджи маси, но всичко това създава нашата идентичност /макар и виртуална/, а тя от своя страна лесно може да измести и подмени реалната ни персона, особено ако не харесваме изградения си образ “на живо”. Днешната форма на бягство от реалността много често е по-лесна /и може би затова много по-масова/, не е нужно да крадем чужда самоличност, да бъдем добри актьори или да надхитрим околните, пръскайки пари и чар, достатъчни са няколко снимки във “фейса” и профилът /т.е. животът/ ни става успешен, без реално да е такъв. Трябва ли тогава да се върнем назад, да спрем напредъка или да наложим законови рамки и ограничения върху ползване на интернет например, както в някои тоталитарни държави? Твърдо НЕ! Убеден съм, че отговорното отношение за “стопанисване” и култивиране на интернет средата е преди всичко лична отговорност и убеждение, която може и трябва да прерасне в обществена грижа и да бъде обсъждана и изграждана в семейството, училището и в обществото като цяло. Мислите трябва да ни водят към това, не само как да изградим безопасна среда, но и как, ползвайки всички налични ресурси, които ни предоставят новите технологии, да бъдем полезни на себе си и останалите. Изглежда удобно да натоварим някой друг с тези грижи и отговорности, но всичко в голяма степен опира до нашето осъзнаване като разумни човешки същества, които са решени да не бъдат в стадото на модните гурута, да плуват срещу течението на навика и да отстояват свободата на мисълта от всякакви зловредни манипулации и чужди /на смислената човешка природа/ внушения. И тук се сещам за откъс от едно стихотворение на Иван Вазов, който и днес звучи отрезвяващо актуално.

“Стреснѝ се, племе закъсняло!
Живейш ли, мреш ли, ти не знайш!
След теб потомство иде цяло –
какво ще да му завещайш?

Ил твоят път се веч изравни?
Ил нямаш други ти съдби?
Ил нямаш ти задачи славни
и цяло бъдеще с борби?”

/от „Линее нашто поколенье…“ 1883 г./

Автор: Петър Манев