Влиянието на архетипните идеи върху научните теории на Кеплер

Лекция на Волфганг Паули
(“Атом и архетип. Писмата на Юнг и Паули (1932-1958)” – под редакцията на Карл Мейер)

Въпреки че предметът на това изследване е исторически, целта му не е просто да изброи факти, засягащи научната история, или дори главно да направи оценка на един велик учен, а да покаже определени възгледи за произхода и оформянето на схващанията и теориите в естествените науки в светлината на един исторически пример.

За разлика от чисто емпиричното разбиране, според което природните закони могат с буквална сигурност да бъдат изведени от опитния материал сам по себе си, много физици напоследък отново подчертават факта, че интуицията и насочването на вниманието играят значителна роля в оформянето на схващанията и идеите, които са необходими за изграждането на система от природни закони (т.е. научна теория), като обикновено отиват далеч отвъд самия опит. От гледна точка на това не чисто емпирично разбиране, което и приемаме, възниква въпросът: каква е природата на моста между сетивното възприятие и схващанията? В този момент най-задоволително изглежда да въведем допускането за космически ред, независим от нашия избор и отделен от света на явленията.  Независимо дали става дума за “участие на природните неща в идеите” или за “поведение на метафизични неща – т.е. такива, които са реални сами по себе си”, отношението между сетивното възприятие и идеята продължава да почива на факта, че и душата на възприемащия, и това, което бива разпознавано от възприятието, са подчинени на ред, за който се мисли, че е обективен. Всяко частично разпознаване на този ред в природата води до формулирането на твърдения, които, от една страна, засягат света на явленията, а от друга, отиват отвъд него чрез “идеализираната” употреба на общи логически схващания. Така изглежда, че процесът на разбиране на природата, както и щастието, което изпитва човек от разбирането – т.е. от съзнателното достигане до ново познание, се основава на съответствие, “пасване” между вътрешните образи, предсъществуващи в човешката душа, и външните обекти и тяхното поведение. Това тълкуване на научното познание, разбира се, идва още от Платон и както ще видим, е застъпвано много ясно от Кеплер. Той всъщност говори за идеи, които са предсъществуващи в ума на Бога и са били вложени в душата – образа на Бога – при сътворението. Тези първични образи, които душата може да възприема с помощта на вроден инстинкт, Кеплер нарича архетипни. Те са доста сходни с “първичните образи” или архетипи, въведени в съвременната психология от К. Г. Юнг и действащи като “инстинкти на въображението”. Когато съвременната психология представя доказателства за това, че всяко разбиране е продължителен процес, задействан от процеси в несъзнателното, много преди съдържанието на съзнанието да може да бъде рационално формулирано, тя отново насочва вниманието към предсъзнателното, изначално ниво на познание. На това ниво мястото на ясните схващания е заето от образи със силно емоционално съдържание, които не са обмисляни, а са виждани, така да се каже, докато са рисувани. Доколкото тези образи са “израз на смътно подозирано, но все пак непознато състояние на нещата”, те могат да бъдат наречени и символични в съответствие с определението за символ, предложено от К. Г. Юнг. Така архетипите – като управители на реда и създатели на образи в този свят на символични образи – действат като търсения мост между сетивните възприятия и идеите и съответно необходима предпоставка дори за развиване на научна теория за природата. Трябва обаче да се внимава да не се пренесе това априорно познание в съзнателния ум и да се свърже с определени идеи, които могат да бъдат рационално формулирани.

Йоханес Кеплер (1571-1630) ми изглеждаше особено подходящ за целта на илюстрирането на отношението между архетипните идеи и научните теории за природата, тъй като неговите идеи представляват забележителен междинен етап между по-ранните, магическо-символични и съвременните, количествено-математически описания на природата.

Би трябвало да спомена на кратко, че известните три закона на Кеплер за движението на планетите, на които Нютон основал своята теория за гравитацията (1687), не били това, което той търсел първоначално. Като истински духовен потомък на питагорейците той бил запленен от старата идея за музиката на сферите и постоянно се опитвал да намери хармонични пропорции, в които според него се състояла цялата красота. Той придавал най-голяма важност на геометрията, като твърдял, че нейните теореми “са в Божия дух от вечността”. Основният му принцип бил Geometria est archetypus pulchritudinis mundi(“Геометрията е първообразът на красотата на света”).

Съчинението представя кратка биография на Кеплер, след което разглежда йерархичната подредба на неговите архетипни концепции. Най-високото място е заето от триединното християнско Божество, което не може да бъде онагледено. Според Кеплер най-красивият образ, който представя самата форма на съществуване на Бога, е триизмерната сфера. Той казва още в своя ранен труд Mysterium cosmographicum: “Образът на триединния Бог е в сферичната повърхност, което ще рече, че Отец е в центъра, Синът е във външната повърхност, а Светият Дух е в равенството на отношението между точка и окръжност.” Движението или произтичането от центъра към външната повърхност – образ, който често се повтаря при него и е тясно свързан с неоплатонистите (особено Плотин), – според него е символ на сътворението, а самата извита външна повърхност се предполага, че символизира вечното Съществуване на Бога. Човек естествено свързва първото с екстровертност, а второто с интровертност. В по-късните си трудове (Ad vitellionem paralipomena”, “Tertius interveniens”, “Hamonices mundi) Ad vitellionem paralipomena”, “Tertius interveniens”, “Hamonices mundi) Кеплер ни отвежда една стъпка по-надолу в йерархичния ред на своята вселена, като преминава от идеите в ума на Божеството към телесния свят. Тук според него небесните тела – със слънцето в централната точка – са осъществяване на идеалния, сферичен образ на троицата, макар и не толкова съвършен като него. За него изглежда особено подходящо слънцето в центъра – като източника на светлина и топлина и съответно на живот – да символизира Бог Отец. Възгледът на Кеплер за това съответствие между слънцето със заобикалящите го планети и неговата абстрактна сферична картина на Троицата се смята за първостепенен. Тъй като разглежда слънцето и планетите, изхождайки от този архетипен образ, той вярва с религиозен плам в хелиоцентричната система. Тази вяра в хелиоцентризма го кара да търси истинските закони на съразмерността на движението на планетите като истински израз на красотата на творението.

От гледна точка на конфликта на Кеплер с представителя на традиционната алхимия Флъд е важно, че символът на Кеплер – от вид, обозначен от Юнг като мандала заради сферичната му форма, – не съдържа намек за числото четири или четворка. Вероятно това се дължи на липсата на символично представяне на времето в сферичната картина на Кеплер. Единственият тип движение, което се съдържа в символа на Кеплер, е движение в права линия, отдалечаващо се от центъра, и доколкото това движение се прекъсва от външната повърхност на сферата, символът може да бъде наречен статичен. Тъй като Троицата никога не е била представяна по този начин преди Кеплер и тъй като той стои на прага на научната епоха, човек се изкушава да допусне, че мандалата на Кеплер символизира начин на мислене или психологическо отношение, което по значение далеч надхвърля личността на Кеплер, давайки началото на тази естествена наука, която днес наричаме класическа. Изглежда, че психиката се движи от един вътрешен център навън – в смисъла на екстровертност – към физическия свят, в който по дефиниция всичко, което се случва, е автоматично, така че умът, който сам по себе си е в състояние на покой, обгръща този физически свят, така да се каже, със своите идеи.

Следващата стъпка в Кеплеровата йерархична подредба на космоса включва индивидуалните души. Това, което той разбира под индивидуални души, не са само човешки души, а – използвайки концепцията на Парацелз за “архей” – и душите на планетите. След като земята губи своето особено положение за коперниканците, Кеплер се чувства длъжен да й припише душа – anima terrae. Тази anima terrae е и формираща сила (facultas formatrix) във вътрешността на земята и според възгледа на Кеплер е отговорна за метеорните явления. За Кеплер индивидуалната душа – като образ на Бога – е отчасти точка и отчасти кръг: anima est punctum qualitativum. В първоначалното съчинение това кои функции на душата се приписват на централната точка и кои – на периферния кръг – се обяснява в цитати от Hamonices mundi”. С това разбиране за душата едновременно като точка и кръг са свързани особените възгледи на Кеплер за астрологията. Според него оправданието за астрологията се състои в способността на индивидуалната душа да реагира – с помощта на instinctus – на определени харнонични пропорции, които съответстват на специфични рационални деления на кръга. Твърди се, че както при възприемането на благозвучие в музиката, душата има сходна специфична способност да реагира на хармоничните пропорции на ъглите, които образуват помежду си падащите на земята лъчи от звездна светлина. Кеплер се стреми да свърже астрологията с въздействията на зрителния резонанс, следвайки линиите на научното причинно-следствено мислене. Според него този резонанс се основава на факта, че душата познава хармоничните пропорции, защото по силата на кръглата си форма тя е образ на Бога. Кеплер смята, че астрологичните въздействия се предизвикват не от небесните тела, а по-скоро от индивидуалните души с тяхната специфично селективна способност да реагират на определени пропорции.Тъй като, от една страна, тази сила на реагиране получава влияния от телесния свят, а от друга страна, се основава на образната връзка с Бога, тези индивидуални души (anima terrae и anima hominis) стават за Кеплер съществени изразители на космическата хармония (harmonia mundi).

Възгледите на Кеплер за космическата хармония били несъвместими с гледната точка на уважавания лекар и розенкройцер Робърт Флъд от Оксфорд, който като представител на традиционната алхимична философия публикувал яростна полемика срещу “Harmonia mundi на Кеплер. Интелектуалният “противоположен свят”, с който се сблъскал тук Кеплер, е архаистично-магическо описание на приридата, кулминиращо в мистерия на превръщането. Флъд тръгва от два полярни основополагащи принципа: форма – като светлия принцип, идващ от горе; и материя – като тъмния принцип, обитаващ на земята. В съответствие с точната симетрия светът отгоре и отдолу е отражение на невидимия триединен Бог, който се разкрива в него. Между тези полярни противоположности се води постоянна борба: отдолу материалната пирамида расте нагоре от земята като дърво и материята става все по-фина към върха; в същото време формалната пирамида расте надолу и върхът й достига земята, точно отразявайки материалната пирамида. В средата, сферата на слънцето, където тези противоположни принципи просто се уравновесяват взаимно, в мистерията на алхимичната сватба се ражда infans solaris, което е същевременно освободената световна душа. В съгласие със старите питагорейски идеи Флъд развива от пропорциите на частите на тези пирамиди космическата музика, в която главната роля играят следните прости музикални интервали:

дисдиапазон = двойна октава   proportio quadrupla       4:1

диапазон = октава                      proportio dupla              2:1

диапента = петина                     proportio sesquialtera    3:2

диатесарон = четвъртина         proportion sesquietertia  4:3

Това е илюстрирано от няколко фигури.

Изглежда, че Флъд нападнал толкова яростно Кеплер, защото усещал, че въпреки общата им изходна точка от сходни архетипни схващания Кеплер бил плод на дух, който представлявал сериозна заплаха за архаистичния мистериен свят на Флъд. За Кеплер само това, което може да бъде доказано по количествен, математически начин, спада към обективната наука, докато за Флъд нищо не може да има обективно значение, освен ако не е пряко свързано с алхимичните или розенкройцерски мистерии. Поради това той отхвърля като “утаечна същност” количествените величини, представени в геометричните диаграми на Кеплер, и признава само своите собствени йероглифни фигури (picturae, aenigmata) за истинските символични изрази на “вътрешната природа” на космическата хармония. Той също така критикува Кеплер за това, че е изместил космическата хармония твърде много в обекта, като така я е извадил от физическия свят, вместо да я остави в скритата в материята anima mundi. За разлика от него Кеплер представя съвременната гледна точка, че душата е част от природата.

Като цяло човек има впечатлението, че Флъд винаги греши, когато се оставя да бъде въвлечен в дискусия, засягаща астрономията или физиката. Полемиката между Флъд и Кеплер обаче все пак е от значение за съвременния човек. В критиката на Флъд към Кеплер, че “ти ме принуждаваш да защитавам достойнството на четворката”, може да бъде намерен важен показател. За съвременния човек това е символ на пълнота на преживяването, която не е възможна в рамките на научния метод на наблюдение и с която архаичната гледна точка, която също така се бори да изрази емоциите и оцветените в чувства стойности на душата със своите символични образи, превъзхожда научната гледна точка.

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0